-Сбогом- каза той, премести телефона от ухото пред очите си и натисна червената слушалка. Беше ясна януарска вечер. Той гледаше телефона си, стоеше на улицата, между блоковете в големия град. Дисплеят светеше, часовникът показваше 20:13, но той не знаеше, не виждаше блоковете около себе си, не разбираше, че е в големия град. Той седеше изправен на улицата, изпаднал в безпаметност, усещайки само някаква буца заседнала в гърлото му. Буца, която го задушава, буца заклещила се между гласните му струни, буца, която дойде с думата "Сбогом", изречена от него преди да затвори.
- "Сбогом"...Защо тази дума почти винаги е вързана с въже от чувства за някоя буца...!?
-Сбогом- думата излизайки разтрептя гласните му струни и те се преплетоха с въжето от чувства, пречейки на буцата да излезе заедно с думата. Той седеше изправен на улицата с телефон пред очите в ръка. Чу се клаксон, той инстинктивно се качи на тротоара, светна дисплея и видя, часът е 20:20. Спомни си, че тази вечер е на рожден ден, трябваше да отиде. Деляха го 40 минути път с автобус или иначе казано 30 километра. Споменът за рожденния ден го върна в действителността, въжето от чувства се разхлаби и буцата бавно се свлече към гърдите му.
- Животът продължава - каза си той и тръгна към автогарата. Вървеше бавно замислен за миналото. Миналото...То се оказа като дъжд за гъба спрямо буцата. Тя нарастна, обзе го, обгърна съзнанието му, победи волята... Той вървеше, но не към автогарата, вървеше по маршрута на автобуса, вървеше по безкрайния път на болката, вървеше... От очите му се стичаха сълзи, той ги усещаше, но ги отдаваше на студения вятър, който брулеше лицето му, нежелаейки да признае болката си, криейки в себе си все още надеждата, той вървеше, а пътят беше безкраен. И край него фучаха коли.

* * *

-И какво като си кмет на този град, ти все пак си ми баща - крещеше тя. - Трябва ли заради службата ти аз да не се ползвам с твоето внимание, трябва ли да съобразявам своите желания с твоята репутация. "Не се движи с тази компания, имат славата на наркомани. Зарежи го тоя, той е син на конкурент в еди какво си. Забранявам ти да ходиш в тази дискотека, тя е на човек от другата партия." - Писна ми от тези ограничения, искам да водя нормален човешки живот.
-Но дъще- каза кметът... Тя не го чу или поне се направи, че не го чува, затръшвайки вратата под носа му. Излезе от къщата, качи се в колата си и потегли с въртежи. Беше бясна. Караше по улиците на града обсебена от мисли за човешкото лицемерие, ядосана от стремежа за възход на хората. Стремеж, толкова силен, че ги превръщаше в животни. Тя караше обсебена от мислите си и на едно кръстовище за малко да предизвика катастрофа. За това реши да излезе от града, за да може спокойно да излее гнева си, без да рискува живота на други около себе си. Тя караше по пътя на гнева си и започна бавно да се успокоява, усещаща спокойствието на кристално ясната януарска вечер...
 
* * *

Той вървеше бавно със своята буца, която убиваше надеждата или по-точно не убиваше, а трансформираше в болка. Надеждатат се превръщаше в болка. Той изкрещя, сгърчи се и се строполи на земята облян в сълзи. Точно тогава край него профуча поредната кола. Чу се свирене на спирачки, колата даде назад.. Той хлипаше сгърчен на банкета. Тя слезе от колата и тръгна към него с думите:
-Добре ли сте! Ударих ли ви? - в гласът и имаше уплаха. Той я погледна. Изгледа я от глава до пети.
-Ти не си тя, махни се, изчезни - крещеше той, после с отегчение продължи - не си тя, нея я няма, поне за мен я няма- и пак се отпусна на земята.
Тя го гледаше учудено: -Да ви помогна с нещо, да ви закарам до някъде? Добре ли сте?
- Не, остави ме тук, тук ми е добре - отвърна той- продължи си по пътя, остави ме.
-Какво ви се е случило?- попита тя докато той ставаше.
-Нищо, остави ме - каза той и продължи по пътя. Тя тръгна към колата си, качи се и потегли. Изпревари го, подмина стотина метра и отново спря. Той вървеше по пътя си, настигна спрялата кола, заобиколи я и продължи. Тя отвори прозореца, подаде главата си и извика: -По дяволите, качвай се при мен.
Той се обърна към нея: -Ела при мен- след което седна на земята и каза- ела седни.
Тя слезе от колата и отиде при него: -Знаеш ли?...
-Да знам- прекъсна я той- страшно любопитна си, интересно ти е какво правя тук по това време на денонощието - гледаше я в очите, но погледа му беше празен.
-Така е, интересно ми е какво те е докарало до това състояние.
-Просто имам проблем- каза ядно той и извърна глава-, не питай какъв, не мога да говоря сега за това...! Не и сега!
-Добре и аз съм тук по това време на денонощието и аз имам проблем. Бих искала да го споделя- отвърна тя- може би ще ми олекне.
-Говори- каза той без да я погледне - но знай че не те слушам. Тя седна до него, подпря глава на ръцете си и се загледа в полето пред себе си. Мълчаливо спокойствие цареше между тях, нарушаваха го само колите, които профучаваха от време на време. Те стояха един до друг, всеки вглъбен в проблемите си. Той усещаше тежеста на буцата в себе си и не смееше да се бори с нея, защото тя бе част от него и успееше ли да я победи щеше да да си причини непоносима болка. Тя се бореше с непрестанните правила на баща си, с лицемерието на заобикалящия я свят и в един момент егото и надделя и тя изкрещя: -Майната му на всичко!!! Той я погледна учудено и каза: -Това са правилните думи, но за мен е рано да ги кажа.
-А кога ще можеш?- попита тя.
-Не знам- отвърна той- иска ми се да е колкото се може по-скоро. Мълчанието отново се настани помежду им. Яснотата на януарската нощ ги обгърна и светът изгуби своите измеремия. Те седяха един до друг, но в същото време бяха толкова далечни..., като звездите над тях... Изведнъж той се сепна, телефонът му звънна.
-Надявам се да дойда навреме- отвърна той и затвори, обърна се към нея каза - Довиждане - стана и тръгна.
Тя го гледаше с неразбиране: -Почакай, как така довиждане?- той се обърна към нея, тя продължи- Как ще се видим отново, та ние дори не се запознахме. По добре кажи "Сбогом"!
Той се усмихна болезнено: - Не мога да кажа "Сбогом"- той се замисли- "Сбогом", защо тази дума почти винаги е вързана с въже от чувства за някоя буца? Защо когато човек изрича тази дума чувствата му се оплитат в гласните му струни и се получава възел, които задушава- погледна я, извади кутия цигари от джоба си, извади и един химикал, написа нещо и каза- Това ми е телефонния номер. Вземи само не ме карай да казвам "Сбогом", кажи просто "Довиждане".
Тя взе кутията, погледна я и каза: -Ти си интересен човек, ще ти се обадя, само кажи името на човека, на който искам да кажа "Довиждане".
-Запомни ме като самотния пътник- отвърна той. -Добре, а аз за теб ще бъда дъщерята на кмета. Довиждане самотен пътнико!
-Довиждане дъще на кмета- каза той и продължи пътя си. Тя се качи в колата си и потегли.