Полицейският инспектор Младен Младенов тъкмо отпиваше първата глътка от сутрешното си кафе, когато телефонът на бюрото му иззвъня. Обаждаше се дежурният на пропуска:

      - Колега, дошла е  госпожа Станка Петкова. Живее във Вашия район и иска да подаде оплакване.

    - Благодаря! Предай ѝ, че идвам веднага. – Отвърна внезапно ободрен инспекторът и без капка съжаление заряза недопитото си кафе на бюрото.

    Младенов беше започнал работа в полицията само преди няколко месеца, веднага след като завърши полицейската академия. Сред множеството служители с дългогодишен стаж, той се отличаваше със завидно желание за работа, посрещаше всеки нов случай с младежко любопитство и трепетно очакване на голямото предизвикателство, с което да се докаже пред колегите. Те, от своя страна, му се чудеха на акъла и на голия ентусиазъм, клатеха препатили глави и компетентно отсъждаха, че след някоя и друга година „ще му мине“.

    На пропуска стоеше жена на около седемдесет и пет, може би дори осемдесет години, с побеляла коса, едра снага и строго лице, увита в дебело палто и огромен плетен шал.

    - Добър ден, госпожо! Аз съм инспектор Младенов, приятно ми е. С какво мога да ви помогна?

    Възрастната жена го приближи бавно, огледа го изпитателно от глава до пети, както зоолог оглежда новооткрит животински екземпляр, повдигна очилата си и отсъди:

    - Много млад ми се виждаш за инспектор. Къде е кварталния Иванов? Искам с него да говоря.

    - Той се пенсионира преди няколко месеца, госпожо. Сега аз съм на неговото място и обслужвам Вашия квартал.

    Възрастната жена цъкаше неодобрително с език и няколко секунди бърса очилата си, докато вземе решение дали да довери проблема си  на този младок. Полицаят стоеше изпънат като пред голям началник, изтупан във все още новата си униформа и чакаше търпеливо жената да вземе решение.

    - Искам да пусна жалба. Къде ще говорим? Не е за ушите на всякакви хора. - Склони тя най-накрая.

    - Заповядайте в кабинета ми! Ще Ви изслушам.

    Станка Петкова се настани на стола срещу полицейския инспектор, стиснала овехтялата си дамска чанта с две ръце в скута си и заоглежда внимателно стаята.

    - Не си променил нищо в кабинета. Само грамотите на Иванов ги няма. Да знаеш, много добър полицай беше. Винаги ми обръщаше внимание и никога не ми е отказвал помощ. Обаче тоя проклетник - съседът ми Прокопи, така и не спира да ме тормози. Искам да пусна официална жалба срещу него, да го извикаш тук и да направиш необходимото да ме остави намира!

    - Разбира се, госпожо, Ваше право е да пуснете жалба. Разкажете ми най-напред с няколко думи за какво става въпрос, за да Ви помогна да оформите жалбата.

    - Няма нужда да ми помагаш, младежо. Аз съм писала жалби и преди…

    - Да, при колегата Иванов. - Вече с леко раздразнение завърши изречението ѝ инспекторът. - Ето Ви бланка и химикал.

    Възрастната жена намести очилата си и започна да попълва данните във формуляра. Младенов мразеше да бездейства, за това се зае да изпуква кокалчетата на ръцете си едно по едно, при което Петкова вдигна поглед над очилата и го скастри, че това не било хубаво за ставите му. Тогава инспекторът отвори на монитора на компютъра си някакви нормативни документи и се зачете, за да запълни времето си с нещо полезно, а и да не притеснява жалбоподателката с излишни шумове.

    В този момент в стаята с гръм и трясък нахълта униформена жена, на възраст около четиридесет и пет - петдесет години и още преди да е отворила докрай вратата, разпалено и гръмогласно заприказва:

    - Младенчо, в магазина на „Цар Симеон“ са пуснали на промоция страхотни дънки - направо са без пари! Трябва да идеш да ги погледнеш… - В този момент тя съзря в гръб жената, приведена над масата, млъкна рязко и направи извинителна гримаса. После седна зад бюрото си, погледна отново към посетителката и очите ѝ се разшириха, а на лицето ѝ разцъфна широка усмивка.

    - О! Здравейте, госпожо Петкова! Отдавна не съм Ви виждала. Как сте? - С лека насмешка в гласа поздрави униформената.

    - Добър ден, полицай Николова! - Студено отговори Петкова и без да я удостои с повече внимание продължи да пише жалбата си, като старателно и твърде бавно, според Младенов, изписваше всяка буква, а после препрочиташе всяко изречение.

    Въпросната Николова се числеше към полицейските служители с дългогодишен стаж, но така и не се беше издигнала до инспекторска длъжност, защото, по нейни думи, си се чувстваше достатъчно комфортно на по-долното стъпало, където е по-малко ветровито. Тя прие новоназначения инспектор без предразсъдъци и самоотвержено се зае с мисията да го въведе в полицейската работа. Бранеше амбициозния си нов колега като майка-орлица, но и постоянно и за всичко го наставляваше, под напора на дългогодишния си опит. Това постепенно започна да натежава на младия полицай, който пък намираше нейните методи на работа за остарели и искаше да върши  нещата според собствените си разбирания и по-модерни виждания. Все още, с цената на немалко усилия, но заради искреното уважение към опита ѝ, успяваше по кавалерски деликатно да отклонява майчинската ѝ мания за контрол.

          Сега той погледна колежката си въпросително, а тя, сочейки с поглед възрастната жена, направи въртелив жест с ръка до слепоочието си, с който го информира, че „тая е ку-ку“. Младенов знаеше, че колежката му добре познава района, който сега заедно обслужваха, а преди това е била с въпросния Иванов, за всичките тези години беше опознала почти всичките му жители и разчиташе на нейната информация и преценка. Позачуди се защо ли смята възрастната жена за побъркана, след като в неговите очи тя си изглеждаше съвсем нормална.

    Когато Станка Петкова най-сетне приключи с писането на жалбата и предаде с гордост изписаните три листа на инспектора, Николова стана и любезно предложи да я изпрати. На вратата възрастната жена се спря, обърна се към Младенов и с нетърпящ възражение тон изрече последната си воля:

    - Млади инспекторе, ще чакам да ми съобщиш какво си направил по жалбата ми. Дано си поне наполовина толкова добър, колкото Иванов!

    - Да, да, - Майчински се намеси Николова, - ще Ви информираме своевременно, госпожо Петкова, не се тревожете, да не вземете да вдигнете кръвното.

    Петкова изгледа презрително полицайката, хвърли последен поглед към Младенов, в който съвсем ясно се четеше „внимавай какви ще ги свършиш!“ и най-сетне си тръгна.

    След като останаха насаме, Николова изригна в емоционално обяснение:

    - Тази Петкова е напълно откачена! Хич не ѝ се връзвай на измишльотините, чу ли?! В началото с Иванов ѝ ходехме по свирката, ама след като няколко пъти гонихме оня дето духа, разбрахме, че е болен мозък. По цял ден си няма друга работа и ни залива с жалби, та да ни разиграва. Той, Иванов, някак успяваше да я озапти, ама тя мен хич не ме харесва, защото аз не си мълча и не ѝ позволявам да ме върти на пръста си. Нямам време аз да се занимавам с луди бабички, имам си по-важни неща за вършене.

    - Хм… Ясно. - Отговори Младенов, колкото да не остави казаното без отговор и се зае да чете жалбата.

    С ъгловати, сбити, но старателно изписани букви Станка Петкова бе описала история, започваща преди десет години. Тогава съседът ѝ Прокопи Ставрев, пишеше тя, изместил оградата между неговия и нейния имот с половин метър навътре в неин ущърб. Тя била подала жалба и в Общината, и в полицията, но той явно имал връзки, защото никой не взел отношение по случая и до ден днешен оградата така си стояла - с половин метър навътре в нейната градина, което пък не позволявало внукът ѝ да ѝ направи оранжерия с желаните от нея размери. Разбира се, Петкова не оставила нещата така и периодично пишела жалби до Общината, полицията и прокуратурата. Ставрев я намразил, защото тя не спирала да си търси правата и естествено искал да ѝ отмъсти, за това постоянно ѝ причинявал вреди. Настоящото ѝ оплакване се отнасяше за това, че съседът Прокопи ѝ е спрял водата - някак се добрал до външния кран или е прекъснал някъде тръба, но в дома ѝ нямало капчица вода от два дни насам, а това много затруднявало живота на една самотно живуща възрастна жена. Освен това, от няколко дни жалбоподателката установявала липси на различни неща от дома си, което силно я тревожело, защото означавало, че Ставрев влиза в къщата ѝ необезпокоявано и като нищо можело да ѝ причини нещо с фатален край.

    Младен Младенов прочете жалбата два пъти. Не успя да намери нещо в нея, което да звучи налудничаво и със съжаление си помисли, че може би на Николова просто не ѝ се занимава с възрастни хора, защото изискват повече доза внимание и уважително отношение. А той все още ясно си спомняше думите на началника си, с които го посрещна в службата - че на всеки един човек трябва да обръща нужното внимание, че всеки има своята болка, своето право и че за „една баба в нашия малък град най-ценното може да е нейната кокошка, нищо, че на нас това ни се струва даже смешно“  - така беше казал, да.

     Още същия следобед, без да споменава нищо на Николова, Младенов отиде на посочения в жалбата адрес и потърси Прокопи Ставрев. Мъжът се оказа на същата приблизителна възраст като Петкова, изглеждаше сърдит и още като отвори вратата и видя униформения служител, заговори троснато и почти с отвращение:

     -  Пак ли тая изкуфяла дъртофелница Ви праща?

   - Добър ден, господин Ставрев! Инспектор Младенов съм от районното управление. - По устав и любезно се представи, въпреки всичко, младият инспектор. - При нас е депозирана жалба срещу Вас от госпожа Петкова. Може ли да поговорим?

    - Ами може, то не е за пръв път. Влизай, инспекторе, че си измръзнал. Как ѝ се е щяло в тоя студ да идва до полицията на тази ненормалница, направо ѝ се чудя на акъла?! Ама за нейните простотии няма студ, няма пек - съвсем се е побъркала вече, изглежда. С какво да те почерпя? Имам чай на печката, да ти сипя ли?

    - А, не, благодаря! - Твърдо отказа Младенов, макар че чаша топла течност щеше наистина да му подейства добре след прехода в януарския мраз. Не му изхлеждаше редно да се чувства като на гости в дома на човек, посочен като извършител на закононарушение.

    - Ами, както искаш. Казвай сега какво е измислила тоя път старата вещица!

    - Според госпожа Петкова Вие сте повредили по някакъв начин нейния водопровод и тя от два дни насам няма вода в къщата си.

    - Пфу! Повредил съм аз! Нищо не съм ѝ повреждал! За не знам кой път вече ми праща полиция тая жена, до гуша ми е дошло от нейните вечни претенции към мен! И всичко заради пустата ограда. Втълпила си е, че съм навлязъл в нейния имот и иска да ме подлуди от жалби, сто пъти са ме викали вече в управлението. Явно докато един от нас не се озове на два метра под земята, няма да има спокойствие.

    - Значи твърдите, че не сте спирали достъпа на вода до дома на госпожа Петкова, така ли?

   - Категорично не съм! За какво ми е да го правя? Ти защо не отидеш да провериш лично какво става в тая нейна проклета къща?

    - Така и ще направя, господине. После ще говорим пак. Не излизайте никъде за сега.

    - Хич нямам и намерение да излизам в тоя студ, спокойно, тук съм.

    Младият инспектор позвъни на вратата на съседната къща. Станка Петкова отвори предпазливо вратата, съзря полицая и с доволна широка усмивка го покани да влезне.

    - А, браво! Веднага си се заел. Николова да не е вън в колата?

    - Не, тя остана в управлението, има работа. - Излъга.

    - Още по-добре! Да знаеш, тая на нищо няма да те научи! По-добре потърси Иванов да ти каже как се върши полицейска работа. Много добър полицай беше! Жалко, че се е пенсионирал!

    Младен прочисти гърло и не позволи разговорът да поема в посока, далече от повода, по който е дошъл:

    - Позволете ми да погледна има ли вода на чешмата. Ставрев твърди, че нищо не е повреждал.

    - Ха! Ами така ще твърди, я! Винаги лъже! Свикнал е да му се разминава. И ми се подиграва даже. Аз съм вече възрастна жена, а той не спира да ме тормози. - Гласът ѝ затрепери от мъка. - Как не го е срам да ми спре водата?! Само защото си търся правата за имота! Сама жена съм, цялата къща на моите плещи лежи, а той да ме остави без вода! Да не мога да си сготвя, да умия съдовете, да изпера!

    - Успокойте се, госпожо! Нека да погледна и ще предприема нужните мерки.

    Младенов завъртя кранчето на чешмата в кухнята, но от там не излезе и капчица. Същото се случи и в банята. Явно жената не лъжеше. Разследването и събирането на доказателства започна. Инспекторът потърси крана за водата, намери го в избата до водомера и установи, че не е спрян. Завъртя го напред-назад, пак провери дали тече вода, но чешмата си остана суха. Проследи, колкото можа водопровода, огледа в малкото останал замръзнал сняг из двора дали няма чужди стъпки, но не откри нищо подозрително.

    Докато се взираше в замръзналата земя, откъм оградата към съседната къща се разнесе сърдитият глас на Ставрев, изпълнен с ирония:

    - Е, спрял ли съм ѝ кранчето?

    Младенов не отговори, но на свой ред изстреля въпрос:

    - Вашият водопровод от къде минава?

    - Абе, инспекторе, не се занимавай с глупостите на тая жена! Я вземи провери да не е замръзнала водата някъде по тръбите. От няколко дни е такъв студ, че като нищо. Тя, каквато е скръндза, сигурно не е ползвала вода поне два-три дни. Преди няколко години на мен така ми беше замръзнала водата в банята и докато се сетя, че това е причината, доста се тормозих, даже водопроводчик виках.

    Младенов помисли няколко секунди и разумът и логиката му надделяха над желанието му да разкрие някакво извършено престъпление. Предположението на Ставрев се доказа и от последвалия експеримент с горящи вестници, услужливо предоставени от съседа.

    Полицаят се върна в дома на Станка Петкова и ѝ съобщи все така възпитано, но с не чак толкова любезен тон, че в случая господин Ставрев няма вина за спирането на водата в дома ѝ.

    - А, замръзнала, казваш? Така ли го извъртя тоя мошеник?

    - Не, госпожо, размразихме я даже, може да проверите.

    Петкова пусна чешмата в кухнята и вода потече. Изглежда това, обаче, не я зарадва особено.

    - Е, хубаво, де. А за кражбите и влизането с взлом какво ще кажеш, инспекторе?

    - Кажете ми сега какво липсва от дома Ви?

   - Ела! Ела, да видиш! - И тя го поведе отново към кухнята. - Виждаш ли тая тенджера? - Посочи стара желязна тенджера на печката. - Отвори капака, де! Е, колко сарми виждаш вътре?

    Младенов вече започна да се притеснява, но отговори, че е пълна със сарми до средата.

    - Ха такааа! А снощи съм ги свивала и беше пълна до горе. Сутринта като станах, половината ги нямаше. Кой, според теб е влизал да яде?! А?! Само Прокопи, мръсникът, може да го направи. И ела друго да ти покажа! - Помъкна го към килера.  - Виждаш ли какво е направил с вратата?

    Младенов се наведе и видя, че видимо вратата е отрязана в долния край и между нея и пода има около двадесетсантиметров процеп.

    - Видя ли сега? - Вече изпаднала в истерия редеше възрастната жена. - Ей от тука е влизал и ми е взел една бутилка олио. Всяка вечер си ги броя и заключвам след това, знам точно колко бутилки имаше снощи. А днес една липсвааа! Крадец! Сега краде, а утре кой знае - може и да ме убие! Трябва а го арестуваш, инспекторе! Иначе няма да мога да заспя спокойно довечера.

    Инспектор Младенов мълчеше, заковал тъжен поглед в подредените под конец бутилки с олио, и горчиво съжаляваше, че не е взел със себе си колежката Николова…