Случки по Петровден

По разказ на о. Поликарп

Беше Петровден. Павел се прекръсти на излизане от църквата и вдъхна от свежия въздух. Вътре беше станало задушно от многото хора, струпали се на Литургия покрай големия празник. Павел току-що беше взел Св. Причастие. Обичаше Петровден. Не само защото на този ден празнуваше именния си ден, но и защото дойдеше ли този празник идваше и лятото. Усещаше се по все по-топлите утрини, по черешите, по пъстрите рокли на младите жени по улицата, по усмихнатите лица, по лятното настроение и приповдигнатите разговори за годишната почивка.

Павел никога не пропускаше, от много години насам, да се причести на този ден. Вярваше, че по този начин не губи връзката си с Бога. Вярваше, че молейки за прошка с чисто сърце, постейки и причестявайки се редовно, ще бъде жив и здрав - той и семейството му, а и бизнесът му ще процъфтява. И понеже се стараеше да бъде честен и справедлив човек, беше сигурен, че и Бог ще гледа с добри очи на него.

- Дайте милостиня за бедните, дайте милостиня за бедните...

Павел се озърна. Както винаги, особено по големите църковни празници, пред входа на църквата се бяха струпали, насядали по стълбите просяци-цигани, бездомници, сакати, всякакви. И всеки протягаше ръка и с умилителен и напевен глас просеше пари: я за хляб, я за болен човек, я уж за здраве на този, който даде нещо. Павел беше сигурен, че повечето от тези хора просят не само пред тази църква, но обикалят и около други. А когато няма празници сноват по улиците, по подлезите, по откритите заведения за хранене, по скъпите магазини. Виждаше просяци непрекъснато. Редовно виждаше и такива, които се правеха, че не просят, а продават уж нещо - химикалка или картичка, или друга джунджурия и искат пари - кой колкото даде, винаги за някоя измислена от тях кауза. Някои се правеха на глухонеми, други на болни и разнасяха със себе си измислени диагнози, надраскани нечетливо на измачкани мръсни листа, други уж събираха пари за домове за бездомни деца. Беше чувал и много истории за това как циганите карат децата си да просят, как даже ги напиват с алкохол, или ги омайват с изпарения от лепило, за да спят и да не плачат, докато майките им просят. Беше чувал как повечето от сакатите, които среща по улиците, демонстриращи, независимо от студа или слънцето, голите си отрязани крайници, за да впечатляват с обезобразените си чукани хората, всъщност сутрин ги стоварват разни дребни мошеници по големите улици, за да просят пари, а вечер отново ги натоварват на инвалидните им колички и ги откарват някъде на топло с богат оборот.

Независимо от историята, независимо от умилителния им вид, независимо от напевния тон на молбите им за пари, Павел беше спрял да забелязва тези хора. Дали защото през последните години с тях беше пълно навсякъде, или защото беше много подтискащо да чуваш скимтенето им, и затова всеки се опитваше да ги заобиколи, да извърне погледа си от тях, да заглуши думите им с разговор с някой събеседник, за да не се потиска и да не разваля настроението си. Или може би, защото на всеки в днешно време му беше трудно да изкарва хляба си, та да мисли и за всички просяци по улиците. Всъщност колко ли от тях действително бяха в такава нужда, каквато демонстрираха. А колко от тях брояха вечер със задоволство припечеленото. Беше чувал дори, че някой от тези просяци след много години по улиците, ставали богати, много по-богати от хората, които пускаха стотинки в шапките и кутийките им.

Павел се опита да не чуе и този път гласа, който идваше от лявата му страна. Този глас обаче, му прозвуча някак по-отчетливо, без цигански диалект, без придружаваща го миризма на отдавна некъпано тяло и смрадливи дрипи. Павел инстинктивно обърна глава, за да види от къде идва гласът. Идваше от една от просещите жени. Павел я позна. Беше виждал много пъти тази жена- винаги пред тази църква по големи празници, а може би и всяка неделя, но той не идваше на църква всяка неделя, за да я забележи. Спомни си, че веднъж-два пъти май дори я беше засичал пред други църкви, през които той минаваше, за да запали свещ на празник, когато нямаше възможност да отиде специално в кварталната църква, за да изслуша Литургията. Тази жена беше от по-чистите, даже си беше съвсем чиста. В евтини тъмни дрехи, но със сресана, прибрана на тила коса, бистър поглед, измито лице и чисти ръце. Видът й даже ядоса Павел. Поне да се беше направила на безнадеждно бедна, поне да гледаше прискърбно, поне да беше в дрипи, та да й обърнеш внимание, да я съжалиш. А тя дори този труд не си беше направила. И гласът й не звучеше напевно, нямаше я умолителната нотка. Даже му се стори, че му звучи някак настойчиво. Това го раздразни напълно. Той извърна очите си от нея и хвърли поглед към другите насядали по стълбите просяци. Те поне си изглеждаха, както си трябва - мръсни, одрипани, с протегнати, треперещи ръце. Почти професионално... А всъщност наистина има нуждаещи се хора, на които си заслужава да помогнеш, но как да ги познаеш?...

Мисълта, за това, че не може да се разпознаят истински нуждаещите се хора, някак си успокои Павел и той продължи към колата си. Трябваше да побърза, защото имаше да довърши някой неща по организацията на празника си. Беше поканил гости за вечеря в един шикозен ресторант и искаше да провери дали всичко е изрядно, както беше свикнал да подрежда нещата си. В бързането забрави, че е взел Св. Причастие, но пък се чувстваше много освежен и празнично приповдигнат.

Вечерта беше с нов костюм, обграден от семейството си, приятели, колеги. Обслужването в ресторанта беше на ниво, във въздуха се носеше тиха музика, гостите му се забавляваха. Чувстваше се център на внимание и това го правеше щастлив.

Всичко беше прекрасно, докато не му се приходи до тоалетна. Той стана от масата и се отправи към изхода на залата. В този момент се сепна от едно изречение, което го накара да спре за миг.

- Ей, да му се не види, тоя дъртия с младата жена - хиляда лева пръсна за една вечеря за двама, а колко хора едва свързват двата края! Що е такъв тоя живот, бе!

Павел се озърна и видя откъде долетя изречението. Двама сервитьори, отсервираха масата на току-що напусналата двойка. Действително, дори погледнати в гръб, възрастният мъж с младата жена по всичко излъчваха принадлежността си към така наречения "хай лайф". Павел извърна погледа си от двойката. Не искаше да чуе докрай случайно доловения разговор по техен адрес. Той се отправи с припряна стъпка към тоалетните.

Когато се върна на масата при гостите си, усмивката му беше посърнала. Изведнъж изисканата вечеря му се стори безвкусна. Странно защо от дочутото изречение той се сети за жената днес. Защо точно за нея?  Почувства се някак си виновен. Защо, та нима можеше да даде пари на всички просяци? А тя дори не беше истинска просякиня. Не му изглеждаше толкова нуждаеща се, не беше толкова бедна. А и той беше различен от възрастния мъж с младата жена - от далече се виждаше, че тях ги свързват само пари и взаимен интерес. А Павел изкарваше парите си честно, плащаше си данъците, даваше добри заплати на служителите си, обичаше жена си и нямаше връзки, като повечето мъже с пари, с млади жени. Павел ходеше на църква, вземаше редовно Св. Причастие, грижеше се за възрастните си родители. Защо му загорча храната? Толкова обичаше именния си ден, така чакаше този празник, искаше му се да се почувства щастлив. Та нали затова работи от сутрин до вечер, за да може поне веднъж да се отпусне и да почувства удовлетворение от усилията си.

Опита се да се отърси от завладялото го лошо настроение, покани жена си на танц. После вдигна тост и държа реч за това колко е щастлив да е на празника си сред приятели. Пи доста. Но въпреки това буцата, заседнала в гърлото му, не се мръдна оттам.

Вечерта, когато си легна в леглото, изведнъж в главата му се завъртяха картини от изминалия ден. Спомни си колко беше щастлив като взе Св. Причастие, после изведнъж видя лицето на онази просеща странна жена, после чу думите на сервитьора, после видя себе си в новия си костюм. Мили Боже, може би и той приличаше в чуждите очи на двойката от масата. Павел задиша тежко. Стана му топло и се отви. Избърса с ръка челото си, сякаш да отхвърли от главата си някакъв товар, и започна трескаво да мисли. Действително, никой не може да познае кой от просяците по улиците наистина е в нужда и кой лъже и взема пари от хора, които дори са по-бедни от него. Но има хора, за които няма съмнение, че са нуждаещи се. В този миг Павел реши да направи дарение. Само така щеше да му олекне, като направи добро за наистина нуждаещи се хора. А и без това фирмата му имаше висока печалба, защото той не укриваше данъци чрез изкуствено занижаване на приходите си. Така хем ще направи добро, хем ще плати по-малък данък. Павел с настървение започна да обмисля идеята си. Ако даде пари по сметка за някое нуждаещо се дете за операция, не е сигурен, че парите ще идат за това, ако ги даде за болница - може да ги присвои някой и пак да не стигнат до болните, по същия начин може да се случи и ако реши да помогне на някой дом за сираци. Но ако купи храна за тези деца и лично им я занесе, тогава ще е сигурен, че тя ще иде при тях. Павел взе решение и буцата се стопи в гърлото му. Олекна му, заспа на мига и спа спокойно.

На следващия ден успя да намери адреса на най-близкия дом за сираци, да се свърже с директорката му и да си уреди среща през същата седмица, за да предаде дарението.

На уречения ден Павел със служебния микробус, натоварен с хранителни продукти, се озова пред дома за изоставени деца.

Посрещна го една от чистачките, която в този момент лъскаше пода в коридора на интерната.

- Заповядайте, господине, Вие за дарението, нали? Директорката ни много се зарадва, като се обадихте. Ще трябва само да изчакате малко пред кабинета й, защото тя приема едно друго дарение и после ще приеме и Вас. Можете да седнете тук, а после, като Ви станат готови документите, ще помогнем за разтоварването. Да Ви кажа, много ще се зарадват децата, каквото и да им носите, все ще е от полза. Тук рядко дават дарения, само леля Пенка не ни забравя никога. Я вижте онзи камион, дето е спрял до вашия микробус- тя идва често, често, с него и носи храна, дрехи, лекарства за децата. Много си я обичаме и не знаем как щяхме да оцеляваме без нея. А ето сега се появявате и Вие.

Павел седна на стола пред директорския кабинет, а чистачката продължи да чисти коридора. Павел беше приповдигнат. Нямаше търпение да раздаде храната, за да му олекне. Не го свърташе да чака.

- С какъв бизнес се занимава тази Ваша дарителка? Може да се окаже, че се познаваме, светът е малък - попита той, за да минава по-бързо времето, а и защото му беше станало любопитно коя фирма толкова често прави дарения за дома.

- А-а-а, леля Пенка няма фирма. Тая работа е сигурна, но откъде взема парите - не знам. Тука често идват с нея едни монахини, те й помагат да пренася кашоните, и играят с децата и си говорят с тях. Много ги обичат и тях нашите дечица. Ама тя май не живее и при монахините, не знам. И не ще да ни разкаже за себе си. Колко пъти сме я питали: "Лельо Пепи, откъде все намираш възможност да помагаш? А ти с кой живееш? Как се прехранваш?" А тя все се смее и отговаря: "Бог помага, не аз, аз нищо не правя. Ама вие не ме мислете, Бог се грижи и за мен". Такава си е нашата леля Пепи, потайна една, ама иначе е много обичлива. И ние си я обичаме. Ей сега ще я видите, тя е вътре и сегичка ще излезе.

В този миг вратата се отвори и Павел видя от кабинета на директорката да излиза една жена, която му се стори някак позната. Той се опита да се сети от къде я познава. Мигновено започна да прехвърля в мислите си всички места, където можеше да е срещал тази физиономия - уж нищо особено, а някак запомнящо се лице. Изведнъж Павел се вцепени. Не може да бъде, очите му го лъжат, това не може да е онази жена!

- Днес съм сама, нали ще помогнете да разтоварим. Хайде довиждане, до скоро. Ако Бог е рекъл ще намина пак към Св. Богородица. Бъдете здрави! - говореше жената на изпроводяк.

Павел беше застанал пред вратата, когато видя, че дръжката й се отваряше, за да влезе бързо, понеже нямаше търпение да свърши това, за което е дошъл. Затова, когато жената излезе, тя се озова право лице в лице с него. Павел пребледня. Толкова се сконфузи, че не можеше да намери думи. Стоеше с отворена уста, без да може да издаде и звук.

- Извинете, за малко щях да Ви блъсна. Приятен ден - каза учтиво жената и се размина с него. Павел стоеше като вцепенен, докато тя с бърза стъпка се отдалечаваше по коридора на интерната. От това му състояние го извади любезния глас на директорката, която го покани да влезе.

Павел почти не чу думите й на благодарност, с които тя прие дарението, не запомни на колко формуляра се разписа, за да се оформи документално полученото. Той се свести, едва когато чу гласа й:

 - Г-н Георгиев, а сега бихте ли ми дали данните на Вашата фирма, за да ви оформя фактура, за да можете да си осчетоводите разхода.

Павел едва успя да отговори:

 -Не, няма нужда от фактура, това е лично дарение, не е за сметка на фирмата ми.

- Добре, щом това е Вашето желание. А, извинете, дано не Ви прозвучи неуместно, но бихте ли помогнали Вие и шофьора, да разтоварим и камиона от жената преди Вас. Тя е сама днес, и няма да се справим сами.

Павел само кимна утвърдително и после като на сън той се озова на улицата пред камиона на жената. Тя беше започнала вече да разтоварва заедно с другите жени от интерната. Да, това беше тя, жената с евтините дрехи, която беше виждал толкова пъти да проси. Същата - чиста, семпла, с бистър и решителен поглед.

- А, господине, много се радвам, че ще се включите, задължена съм Ви. Иначе нямаше да свършим скоро - каза тя, погледна го в очите и се усмихна приветливо - Да се хващаме на работа!

Павел викна шофьора си и двамата мъже, се включиха в разтоварването. Постепенно, след петия пренесен кашон по пътечката от улицата към сградата на интерната, той се отпусна. Явно жената изобщо не го беше познала. Ама какво се притесни той! Толкова е смешно всичко това - тя седи вечно там, затова той я позна. А той е просто един мъж, който ходи на църква в неделя. Нима можеш да запомниш лицата на отделните хора от върволицата, минаваща всеки ден по стълбите пред църквата. Това е нелепо!

Когато разтовариха камиона, жената предложи и тя да помогне за микробуса му. Павел се смути - неговата товарна кола беше два пъти по-малка, с много по-малко кашони вътре.

- Не, благодаря Ви, ще се оправим с шофьора ми сами - каза той и се усмихна сконфузено.

Жената се качи в камиона, седна зад волана и благодари отново.

В този миг една идея завладя мислите му. Ами ако тази жена не е просякиня а е монахиня, нали все монахини я придружават. Може да събира пари за някой манастир и после да ги дава на бедните. А той да я помисли за просякиня! Отговорът на този въпрос стана изведнъж много важен за него. Толкова важен, че той без да се усети забрави за срама си от преди час и я попита през отворения прозорец на шофьорската й кабина:

- Извинете, дано не е неуместно, но Вие от кой манастир сте?

- О, мили Боже, аз не съм монахиня, не бих си и помислила, да се сравнявам с тези чисти души, аз съм една обикновена грешна жена, и Вие знаете това, нали? - каза тя, усмихна се закачливо и много дружелюбно, бързо запали мотора на двигателя, и преди още Павел да е мигнал, изчезна в прахоляка, който камиона остави по пътя след себе си.

                                                                                              05.08.07 г.