Той разтърка очи. Трудно му беше да ги отвори. Не искаше. Нямаше представа колко е спал... дали е спал. Светлината проникваше през клепачите му и чертаеше червеникави форми, отдавна забравени. Усмихна се. В него се породи лека надежда за нещо ново и бавно открехна клепачи.

Всичко си беше същото. Той стана и потърси нещо за ядене. Нямаше физическата нужда да закусва, но нещо отвътре му казваше, че трябва да яде. Сякаш и преди му се беше случвало. И както и преди, отново не намери храна. Въздъхна, взе ключовете си и тръгна за работа.

Чувстваше се объркан. Нямаше представа откога е на тази длъжност. Струваше му се отдавна, но и съвсем скоро, когато за пръв път постъпи на работа. Оттогава дните му протичаха еднакво, нямаше тръпка, нямаше изненади. Но бледи спомени се промъкваха за едни други, различни дни. Дълбоко в душата си се надяваше да се измъкне от тази монотонност, но се страхуваше дори да мечтае за това, защото Онзи щеше да разбере. Щеше да го прочете в очите му, дори в най-малкия жест. Беше адски проницателен.

С едва доловим ужас видя опашката, която вече се точеше пред гишето му. Но това беше очаквано. Всеки ден беше така. Той седна на стола и отвори малкото прозорче:

- Име?

- Отец Вадим.

- Момент да проверя в системата...

Отново същото. Искаше му се да превърти очи, но не можеше да си го позволи. Въздъхна мислено, погледна отеца със спокойните си кафяви очи и му подаде малко листче с два печата:

- Не сте за тук. На долния етаж, в края на коридора, вляво, гише номер 2. Има голяма табела: „Ад“.