Забавляваше се от мисълта да потъне в бездънната тълпа.Искаше й се мракът на някой задимен нощен бар да я обгърне и да се слее с черното на очилата й. Чувстваше се най-удобно сгушена в тъмнината. Там рядко я забелязваше някой и тя се изживяваше като пълновластна владетелка на мрака. Беше до такава степен свикнала с него, че се наслаждаваше да наблюдава света, странно пречупен през непрогледната, черна призма на застиналите и очи и ярките цветове на живото и въображение. Обичаше да изучава хората. Умееше безпогрешно да долавя и най-тънките нюанси на отдалечен нежен парфюм. В съзнанието си драскаше разхвърляни щрихи, рисуваше образи, докато се потапяше в аромати. Във всеки човек тя първо откриваше миризмата, вплела се в плътта като невидима аура, способна да разкаже повече отколкото външния облик. В зависимост от това нейно първо впечатление бе способна да се привърже завинаги или да се отврати на момента. Знаеше как да вниква в музиката на гласа, да превръща думите в ноти и да улавя вибрациите, които оформяха мелодии, съчиняваха песни и изповядваха съдби. Постепенно тя осъзна, че хората са слепи. Галеха с поглед човека пред себе си,  желаеха го за цял един живот, а дори не подозираха, че не го познават. Тя не гледаше, но виждаше, а те нямаха волята широко да затворят очи пред шарените илюзии, за да срещнат черната истина. Все пак най-важните неща са невидими за очите. Тя не ги намери в стремежа си да зърне това, което окото упорито отказваше да и покаже. Въпреки че тайно желаеше да избяга от слепотата, се спусна в мрачната бездна на душата си. Искаше да види поне за миг другите, а бе забравила да се огледа в красотата на мечтите и гъстата сянка на тъмните пориви. Когато надникна в себе си откри, че е съвсем като другите. Защото за да проумее най-важните неща трябваше да се научи да превръща мрака в светлина, да потъва в бездънната тълпа не за да намери хората, а да открие себе си.