Хората казват, че Луната е красива. Може би дори романтична. Тя вижда душите ни. Вдъхновява поетите. Утешава моряците. Оставя отпечатъците си в самотните души, които я обичат...  

Но може би... 

Тя е бледа.  Дори мъртва. Докосванията й са ледени. Светлината й идва от Слънцето. А тя е просто... тъмнина. Фалшив образ в огледалото. Красива илюзия, усещане за топлина, способно да вледени и вулкан със студенината си.  

Нежната Луна... любима на Слънцето. Дните му - безгрижни. Нощите - в ледените й прегръдки. Красотата й - мечтаното бягство от реалността. Кратерите й - отрова, чийто вкус сладни като амброзия... 

Луната - тъмна гора, чиито сенки привличат, изкушават, да се изгубиш сред нея. А малките светулки, които проблясват веднъж на няколко месеца, пораждат очакванията, че там зад ъгъла се крие нещо различно, красиво.  Може би дори специално... 

И Слънцето блуждае сред дърветата. Удря се в клоните. Спъва се в камъните по пътя. Угасва бавно...  

А нощем присяда тихо до своята любима и й подарява останките от сиянието си, които се стопяват в черната дупка на нестихващата й тъга...

Илюзорна любов. Измамна...  

И може би е забравило, но един ден си спомня за себе си. То е огън. Страст. Топлина. Обича да тича безгрижно по зелените ливади, да гони пеперудите и да усеща аромата на люляк... А се е криело сред сенките на тъмната гора, чийто край е вече близо...

Едно, две, три...

И то отново е свободно! Откъсва плодове от подранилата череша в двора. Набира си букет от маргаритки.  И обича. Този път животът. Такъв, какъвто е. 

Защото сиянието му... вече не принадлежи на Луната.