12 януари, 2015

Хоризонтът се бе нажежил до червено, заради залеза на Слънцето. Високите облаци сякаш се бяха запалили. Очертаваха се страховитите силуети на далечните зъбери, които пробождаха огнения небосвод. Наблизо пък се виждаха реки, пронизващи степта, на което иначе се бе образувало ледено езеро.

Младеж, който бе студент, търсещ усамотение, бе решил да тръгне по пътя на Слънцето и да се качи нависоко. Наслаждаваше се на последните минути от деня, но и се притесняваше от пурпурния залез. Беше сигурен, че на следващия ден го чакаше вятър. Той даже стигаше по-далеч в мислите си: "Днешният залез е огледало на нас самите. Ние обичаме огъня, подхранваме се от кръвопролитията и убиваме за удоволствие. Скоро светилото ще угасне и ще остане само тъмнина и гробна тишина". Беше наясно с това, което го очаква. Но защо изобщо тръгваше на дълъг път, след като знае, че надали ще стигне до възвишенията, които се виждаха от десетки мили?

Младият човек не се колебаеше и пое по пътя си. Погледът му бе пленен от ярките багри, които небесното светило бе предизвикало със своето преминаване отвъд хоризонта. Тялото му обаче започваше да усеща ледения дъх на идващата нощ, независимо, че носеше скиорско яке, зимен панталон и кубинки. Пръстите на ръцете му изстинаха първо, но имаше късмета в джобовете на якето си да носи вълнени ръкавици, които бързо си ги сложи.

Дълго време продължаваше огнения небесен спектакъл, независимо, че Вечерницата се виждаше през тънката облачност в югозападна посока. Най-високите облаци все още тлееха в жарта, докато в долната част на по-ниските се очертаваха избледнели тъмночервени контури, които придаваха определена тайнственост. В обратната посока изгряваха ярките звезди на съзвездието Орион. Скоро източният хоризонт бе придобил синкаво-бял цвят, който подсказваше, че ще изгрее почти пълната Луна.

Студентът нямаше проблеми с ориентацията, независимо, че бе настъпил навигационният полумрак, в който замръзващите реки на ледената степ, вече не се отличаваха ясно. Погледът му се бе наситил от необикновения пейзаж, който се бе заформил пред него. Все още не изпитваше умора и вървеше напред, неотклонно следващ посоката си. За негов късмет, Луната изгряваше и щеше да му осветява пътя. Напред все още се виждаха очертанията на далечните възвишения, както и синьо-зеленото оцветяване на небето на запад. Облаците в същото направление бяха придобили такива краски, че ставаха почти невидими за човешкото око.

Нощта напредваше бързо. Беше светла и студена. На небосвода се виждаха малко звезди, защото бе покрит от воал от слоесто-переста облачност. Около сребърната кралица на нощта се бе образувало хало, подчертаващо нейната магичност. Отново очарованието надделяваше над студа. Младежът не усещаше студ, а само и единствено необикновено вътрешно спокойствие. Вървеше бавно напред, но все още не изпитваше желание да се потопи в света на сънищата. Единственото, което чуваше, бе лекото пукане на леда под краката му, но след всяка изминала минута, то отслабваше.

Докато се наслаждаваше на вледеняващия с красотата си зимен пейзаж, в главата му се прокраднаха най-милите му спомени. "Сещам се за пленителните снежни вечери, в които се разхождах в градския парк с моята приятелка. Моментите, в които се усамотявахме на някоя пейка, за да се прегърнем в студа и да се гледаме, докато ни омръзне. Миговете, в които долепвахме устни обградени от множество дървета – единствените любуващи се на нас. Времето, в което бяхме заедно и си казвахме по една топла дума, в периферията на призрачния град, където всеки те гледа кръвнишки. Магията на любовта, която ни отдалечаваше от злободневното мислене". По едно време се търкулнаха сълзи от умиление, заради спомените нахлули в съзнанието му. Искаше му се отново в тази, спираща дъха нощ, да бъде заедно с някой близък човек. Не знаеше дали някога ще се повтори, но копнееше да бъде с някой, който ще го разбере, който ще изтрие всичкото зло, насъбрало се в него самия.

Бързо го напуснаха силите. Искаше да легне в ледената пустош, осветена от Луната. Със себе си носеше раница, в която имаше спален чувал, храна и дрехи. Скоро се подготви за сън и му се отдаде. Бе се завил достатъчно добре, за да не замръзне. Изглеждаше, че спи спокойно, но не мина много време, докато се събуди. Когато излезе от спалния чувал, усети по откритите част на тялото си, че падат снежинки, а Луната се бе скрила зад облачната завеса. Също така бе задухал смразяващ вятър, който бе способен да вкочани за минути, всеки един, който проявяваше безумието да застане на пътя му.

Студентът реши да изчака, докато се развидели. Не след дълго реши да тръгне, независимо от снежната виелица. Лицето му бе брулено от вледеняващите пориви на вятъра, който духаше точно срещу него. Не виждаше нищо пред себе си, освен снежинки, които се врязваха като игли в очите му. Затова си ги бе притворил, който да се прокрадва малко светлина в тях, но скоро осъзна, че доникъде няма да стигне, докато не премине бурята.

Наблизо забеляза снежна пряспа и започна да дълбае дупка в нея от подветрената ѝ страна. Подготви резервния си вълнен пуловер. След това постави спалния чувал и бързо се мушна в нея, воден от инстинкта си за самосъхранение. Накрая, където бе мястото на дупката, в която се провря, сложи дрехата си, за я закрие. Беше тъмно при него, но поне се спаси от ледената смърт, защото бе започнал доста бързо да губи телесна топлина. Цялото му тяло бе премръзнало, не си усещаше лявата ръка, както и носа си.

Дълго време престоя в спалния чувал. Бе се свил на кълбо и постепенно бе започнал да се затопля. Добре, че се бе сетил навреме да се скрие, че не му оставаше много до преохлаждането му. След като се бе съвзел, го обзе отчаянието. Започна да се чуди защо изобщо бе поел към далечните възвишения. Отново стана замислен и се чувстваше разколебан. Накрая обаче се опита да си обясни действията си по следния начин: "Вчера сутринта възникна поредния скандал между моите родители. Причината отново бе финансова. Баща ми, който се съмнявам да бе изтрезнял, бе разярен от думите на майка ми, че давал много пари за алкохол. Това, щеше да бъде обикновеното ежедневно пререкание, но този път той удари с юмрук нея по стомаха и след това я повали на земята. Бях свидетел на неговите действия и тогава нещо в мен превъртя. В бързината грабнах трикракия дървен стол, с който заплаших баща си. Той все още беше доста нервен и ме заплашваше как щял да ни потопи в кръв и как за нищо не сме ставали. Не издържах и го ударих по главата със стола. Свлече се на земята и се търкаляше, но нетрезвото му състояние притъпяваше болката му. Реших да го оставя и да помогна на майка си, да се изправи на крака. Нямаше проблеми с дишането, но болките в стомаха я мъчеха. След това ѝ обясних, че баща ми скоро ще се оправи и няма да ѝ посяга. Тя, естествено, не бе спокойна, но познаваше пиянските му изблици. Накрая ѝ обясних, че ще ходя при мой приятел и с него ще пътуваме до някоя недалечна планинска хижа. След това си оправих раницата, сложих спален чувал, както и малко храна и дрехи. Скоро тръгнах, като си взех малко пари и лични документи, но умишлено забравих мобилния си телефон. Поех в неизвестна посока по обяд, която водеше извън злокобния град, но скоро се очертаха далечните възвишения, до които реших да се изкача".

След мислите, които го измъчваха, младежът бе решил да заспи с надеждата бурята да отслабне, докато се събуди. Сънят го закара в далечна планина, цялата покрита със сняг и обагрена от златистите лъчи на Слънцето. Над него кръжаха кралски орли, които огласяха цялата околност с величествената си песен. Той се изкачваше уверено по снежните пътеки. Пред погледа му се откриваше умопомрачителен пейзаж, каращи го да се чувства като птица. В ниското се виждаха обширни зелени гори, както и красиво езеро с формата на огромно сърце. Там животът бе разцъфнал. Надалеч се виждаше огромен вулкан бълващ огромни кълба дим. Огромни разноцветни мълнии го поразяваха и там нищо не можеше да оцелее. Студентът се чувстваше свободен. Не можеше да се наслади на безумната красота. В него се прояви желанието да полети надолу. Стигна до края на пропастта и скочи. Усети как се носи свободно из въздуха, когато изведнъж всичко се разпадна. Настъпи непрогледен мрак.

***

Събуди се след продължителния сън. Чувстваше се странно, но и бе любопитен да види какво бе времето навън. Не се забави с изкарването на вълнения пуловер от спалния чувал, който го изолираше от студа. Първото, което видя бе премигваща синьо-бяла звезда. Бързо разбра, че единствените следи оставени от виелицата, са пухкав сух сняг, дълбоки преспи и студ. Чувстваше се ободрен от новината и излезе от мястото, в което презимува целия ден, за да се подготви за нощен преход. Намаляващата луна бе все още достатъчно ярка, за да може човек да се ориентира безпроблемно дори и когато няма никакви пътеки.

Студентът тръгна на югозапад, където се виждаха възвишенията. Беше жизнен и вървеше сравнително бързо в снега. Не усещаше студ и се движеше неотклонно по пътя си. Нощта се изнизваше скоростно. По едно време, небето бе разсечено от ярък метеор, който допълнително окуражи младия човек в неговото смело начинание.

Не след дълго започна зазоряването. Младежът бе напреднал достатъчно и вече се виждаше заснежена гора, която се намираше сравнително близо. Беше наясно, че трябва да премине през нея, преди да достигне до целта си. Скоро звездите започнаха да избледняват и Слънцето вече бе готово да облее с топлите си лъчи, покритата със сняг земя.

Настъпи и моментът, в който златната колесница пое по небесния си път и освети околността. Увереният човек навлезе в гористата местност. Снегът го бе превърнал в приказен кът, който можеше да стопи леда в човешкото съзнание и да накара всеки един по света да загърби проблемите си. Спокойствието витаеше във въздуха. Единствено хрупкането на снега го прекъсваше, не, всъщност го засилваше.

Изведнъж пред младежа се появи надпис закачен на един стар дъб, на който пишеше: "Внимание, частна собственост! Влизането ЗАБРАНЕНО!"

Той въобще не обърна внимание и продължи. Вече бе достатъчно близо и нищо не можеше да го откаже. Настъпи пладне, когато започна са вижда края на гората и от там – колко близо се ридовете, които трябваше да изкачи. Изненадващо, чу изстрел. Скоро ушите ми доловиха и втори. Нещо трепна в него и реши да увеличи скоростта си на движение. С периферното си зрение видя ловци, които се канеха отново да стрелят. Стори му се, че може би е мишена. За негово успокоение се оказа, че се е заблуждавал и всъщност те са следвали пътя си. След определено време излезе на открито и пред себе си видя исполински връх, който реши да го изкачва.

Полегата заснежена пътека водеше към него. Огрян от ярките лъчи на Слънцето, младежът пое  нагоре. Изпълнените  с планински въздух бели дробове, го караха да се чувства неуязвим. За няколко часа успя да се качи достатъчно нависоко и пред него се откри великолепен пейзаж. На юг се виждаше модерен град със зелени небостъргачи. В западна посока пък се виждаше море. В обратната посока се виждаше степта, както и порутения град на младежа, където имаше множество изоставени сгради, в които се помещаваха всякакви декласирани от обществото индивиди.

Точно преди залеза успя да изкачи рида. Направи му впечатление, че имаше множество туристи, които бяха извозвани с автобуси до върха по отлично изчистен асфалтов път. Имаше и наблюдателна кула,  от която всеки един можеше да си плати и да гледа към града с бинокъл. Също така имаше и малък, но невероятно красив планетариум, като на купола отгоре бе нарисувано северното звездно полукълбо. Младежът обаче не искаше да влиза там. Радваше се, че бе изпълнил целта си, независимо от трудностите, които бе изпитал по пътя си. Желаеше единствено да започне нов живот, далеч от разрушенията и мъката, която го разяждаше ежедневно.

Очите му бяха насочени към модерния град, който бе добре озеленен, дори и през зимата. Все пак и климатът там бе доста по-мек, заради морското влияние и бе нормално да няма сняг. Залезът на Слънцето не му бе интересен, защото бе единствено на небето и нямаше какво да прогонва. То си залезе съвсем спокойно и небето бе оранжево-червено на югозапад, като постепенно щяха да се изредят всички цветове, докато накрая се стигне до тъмносиния.

Това, което направи впечатление на младежа бе, жизнерадостното изражение на лицата на всички туристи, които се качваха на върха и го разглеждаше. Също така бяха облечени с ярко обагрени дрехи, които ги освежаваха допълнително.

По едно време, се притече към него един турист, който го видя, че стои настрани и го поздрави:

– Здравей! Аз съм Иван, приятно ми е!

– Здравей! Аз съм Пламен, приятно ми е!

– Защо си се отцепил от другите? – го запита Иван с известно недоумение.

– Защото не съм турист, а избягах от вкъщи – му отвърна студентът.

– Извинявай за въпроса, но защо избяга? – туристът го попита учтиво.

– Дълга история...

– Все пак ми е интересно да разбера – настояваше той.

– Ами просто имам пререкания с близките си хора и вече не мога да издържа на кошмара, в който живеех. Исках да избягам от там, да отида на хубаво място, където хората са човечни, а не зверове – сподели Пламен.

– В нашия град всичко е много развито, хората са с добър жизнен статус, инфраструктурата ни е отлична, имаме много паркове, както и прекрасна планина, на която се намираме в момента, както и хубави плажове – похвали се с населеното си място Иван.

– Тъй като те слушам, няма нищо общо с моя мизерен град, с един единствен запустяващ парк, западащ университет и повсеместна разруха.

– А, да, твоят град е наистина ужасно място и е добре, че си избягал от там. Ако нямаш пари за квартира и транспорт, аз ще те настаня вкъщи, а след това ще ти помогна в намирането на работа, а също така има отлични възможности за образование – му предложи туристът.

– Благодаря ти много! Така някой да ми предложи помощ в града ми – абсурд!

– Е, няма за какво! Все пак сме хора и трябва да си помагаме.

Докато си говореха, вече се бе стъмнило. Градът бе облян от топла бяла светлина и изглеждаше доста приветлив дори и в тъмната част от денонощието. Небостъргачите светеха в червено, защото наближаваше празникът на влюбените. Не след дълго, Пламен се качи в автобуса за града, заедно с Иван. А от там започна и новият му живот, далеч от неговите близки и познати, които му създаваха само и единствено главоболия. Докато стигне до центъра на града, успя бързо да се сприятели с още няколко души в автобуса. Чувстваше се по-добре, отколкото в родното си място. Някак си бе устоял на мрака, злобата и завистта, за да може, когато попадне на правилното място, да се чувства удовлетворен от действията си, да се социализира бързо и да постигне щастието в живота си. Вече беше убеден, че е въпрос на време да заживее живота, който мечтае.