Слънчогледово

- Какво си мислиш, като гледаш тези слънчогледи?
- Какво бих могла да си мисля, дядо? Това са просто цветя. Освен това... погледни ги, клюмнали, изкривени и грозни.
- Но, Сюзън, мила, не говори така! Те не са просто цветя, както ти не си просто момиче. Всъщност много си приличате! Те се нуждаят от слънчевите лъчи, вода и други вещества, за да живеят, от човешка грижа и внимание, от това да не са сами насред това огромно поле, също както и ти. Сега са увесили глави, защото е здрач, но утре отново ще се радват на утрото и на всеки лъч.
- Но какво говориш?! Възрастта те кара все по-често да си мислиш и да ме убеждаваш в неща, които не разбирам. Те са растения, те се отглеждат с определена цел – рано или късно някой ще ги откъсне, а дали са сами или не, те никога няма да разберат, а и да можеха, нямаше да ги интересува. Те нямат душа, мисли, мечти и желания. Те са  поникнали тук и ще бъдат откъснати един ден, после ще изсъхнат някъде другаде и после хората ще ползват семките им.
- Както сама каза, те не са тук случайно. Те имат цел, както и ти. Нима ти си тук без причина? Родила си се, за да направиш нещо за този свят, а ако това нещо е добро и полезно, то и светът по някакъв начин ще ти се отплати. А относно другото... повярвай ми, те не биха могли да бъдат сами. Ти някога виждала ли си слънчоглед да живее самичък в саксия, както някои друго цветя, на някоя тераса или веранда на сянка? Не, не си, и това също не е случайно, защото случайни неща в този живот няма. Може би всеки слънчоглед би искал да е най-висок, най-строен, красив и свеж, но той не може без другите, макар те да взимат от лъчите и водата му. Така и ти, мила моя, не можеш без другите хора. Важното е да се стремиш да бъдеш най-близо до слънцето, но без да пречиш умишлено на околните, в крайна сметка има слънце за всички.
- Не ти вярвам и не те разбирам. За какво ми е на мен слънце? Аз съм човек!
- Не приемай думите ми буквално. Казвам само, че трябва да си отворена към света и да се опитваш да гледаш към светлото бъдеще и да вярваш, че го има, а не да мислиш само как корените ти са в земята и че има хора, които биха искали да те потъпчат. Ти си красива и умна, но макар да казваш, че си човек, си забравила какво е всъщност да бъдеш. Ти мислиш, че хората са само едни лоши същества, които са на Земята, само защото са смесени гени, но не е така. И ти от едно семе си станало едно прекрасно цяло растение! Но този слънчоглед тук знае, че се нуждае от топлина и светлина, за да живее, а ти си го забравила... забравила си, че хората имат нужда да създават неща, да обичат и да бъдат обичани, а да се откажат доброволно от тези си функции, е равностойно на това да умрат душите им. Спряла се да се интересуваш от всичко заобикалящо те и се опитваш всячески да отблъснеш всички. Не, не можеш да си самичко цвете в саксия!

- Значи си сигурен, че приличам на този слънчоглед? – попита Сюзън, започвала да разбира донякъде дядо си, и погали най-близкото цвете.
- Да, сигурен съм, че можеш да бъдеш! Но от теб зависи дали ще бъдеш. Защото да се опитваш да се скриеш от любовта на околните и всички възможности, които ти предлага светът, и да се затвориш сама в себе си със собствените, вероятно грешни убеждения, е като сложиш слънчеви очила на този слънчоглед. Той ще започне да гледа на заобикалящото го от тъмната страна, а когато не виждаш нещо, понякога сякаш спираш да го усещаш. А забрави ли той къде е слънцето и защо расте, то по-добре въобще да не расте и да не заема място.
- А смяташ ли, дядо, че аз заемам много място? Че преча на света и е по-добре без мен? Някои дни наистина се съмнявам дали трябва да съм тук... не, не само на тази поляна, ами въобще, тук, в пространството, заемаща дори и това малко място, върху което съм стъпила сега.
- Не, скъпа Сюзън, знаеш колко много те обичам аз, а всички останали, но не бива да допускаш някой ден да си сложиш трайно "очила” и да забравиш коя си била преди. С тези руси къдрици и цялата доброта, която се таи в сърцето ти, макар често да опитваш да я скриеш, ти от край време успяваш да омагьосваш хората и да те харесват и може винаги да е така, стига да го поискаш.
Какво виждаш, когато гледаш този слънчоглед, Сюзън?
- Себе си, виждам себе си...

--------
Утрото дойде. Сюзън заедно със слънчогледите се усмихнаха на слънцето и на новия ден!