19.03.2007 г., 8:48 ч.
Смъртта бе излязла на разходка
896
0
0
4 мин за четене
Тежка, сива мъгла бе обвила цялата крепост. Непрогледни бяха воалите й. Нямаше жива душа наоколо. На кълбета мъглата се стелеше около дърветата, в сива прегръдка бе завила огромната статуя на някогашния владетел...
Някаква черна прокоба се носеше из въздуха... Имаше нещо мистично, което обгръщаше от всички страни крепостта.
Ето я и нея - Смъртта... Бе излязла на разходка. Носеше се плавно из въздуха. Там някъде в далечината се виждаше качулатия й образ, а сърпа се подаваше злокобно през ръкавите на костеливата й ръка. Търсеше своите жертви, бе гладна и се оглеждаше за души - самотни, изгубени, прокълнати души, с които да засити глада си. Знаеше, че днес ще намери своята плячка... затова бе излязла на мрачна си разходка... Витаеше из въздуха - носеше се като черен призрак... чакаше...
И ето, измежду храстите се появи сянка... бяла и ефирна... бе прелестна... Смъртта се усмихна, това бе тя, нейната най-сладка жертва. Сред мъглата изплува силуета на момиче. Облечено бе с бяла роба, дълга, черна коса се спускаше свободно около раменете й. Лицето й бе призрачно, следи от сълзи личаха по бузите й. Смъртта я наблюдаваше тайно... Видя в очите й празнота и тъга... бедната нещастница... бе загубила нещо.
Момичето седна на един камък и горчиво заплака. Смъртта се усмихна... приближи се... искаше да надзърне в душата й... искаше да види тъгата й... Застана тихо зад нея... видя ужасни неща. Душата на бедното създание се бе превърнала в бледа, сива сянка.
Ограбена бе от всички страни, нямаше ни лъч светлина. Душата на това бедно дете бе умряла много отдавна... Животът... той я бе взел... Нямаше какво повече да вземе от това момиче... тя бе изгубила всичко красиво и истинско от себе си... Смъртта изпита жал към бедното създание... Спусна се на земята, застана пред момичето и прошепна с дрезгавия си глас:
- Кажи ми, бедно дете, как да ти помогна? Как да те избавя от тъгата ти?
Момиче вдигна очи и погледна по посока на гласа. Удиви се... видя пред себе си прелестна вълшебница със златни коси, светлина струеше от цялото й същество.
- Помогни ми - проговори тя с тих шепот. - Помогни ми да забравя... да спре да ме боли...
- Да, бих могла... бих могла да ти помогна и да те пренеса в един приказен свят.
- Да, моля те направи го, отведи ме от тук - горчиво заплака момичето.
- Ела, сладка моя - вълшебницата й подаде ръка. - Последвай ме.
Тръгнаха по една мрачна пътека, стигнаха до ръба на скалата и застанаха там. Момичето погледна надолу, страх скова краката й.
Там нямаше нищо, една пропаст, обгърната в сиви воали - една сива бездна...
- Ето тук, тъжно малко цвете, е пътят към приказния свят - каза вълшебницата.
- Оттук? - попита уплашено момичето.
- Сега трябва да затвориш очи и да полетиш надолу - обясни жената със златните коси. - Аз ще дойда с теб. Вярваш ли ми?
- Да, вярвам ти. Искам да избягам от този ужасен свят!
И така, хванати за ръце, двете скочиха в пропастта. Падаха дълго... сякаш цяла вечност...
А, долу бе мрачно, студено... черно. Момичето се огледа, потрепери от страх. Обърна се, потърси с поглед вълшебницата. От нея нямаше и следа. И тогава вместо златните коси видя до себе си качулато призрачно създание със сърп в ръка.
- Не се плаши, сладка моя. Аз съм Смъртта и ще изпълня обещанието, което ти дадох. Ще те заведа в приказния свят, но преди това трябва да взема частите на душата ти, за да я преродя, за да може да усети магията.
И така Смъртта се наведе към уплашеното момиче, хвана шията й с костеливиците си ръце и засмука душата й. Когато смъртоносната целувка приключи, тя пусна безжизненото тяло върху ледената пръст. После се понесе нагоре. Мина през гори, поляни, долини. Прекоси бариерите на времето и се пренесе в един магичен, чудно приказен свят. Влезе в една пещера и за почна да възобновява тази невинна душа. Лека-полека върна мечтите, надеждите, копнежите. Прероди усмивките, внесе светлина в душата. После поведе клетото създание през приказните гори. А то отново се бе превърнало в усмихнато малко момиченце. Гледаше с вяра добрата златнокоса вълшебница, която така търпеливо обесняваше всичко. Разхождаха се дълго, любуваха се на приказните цветя и дърветата, смееха се на странните малко създания. Но, когато настъпи нощта и малкото момиченце заспа в прегръдките на лотосов цвят, жената със златните коси се отправи към своята мъглива долина...
* * * * * * * *
- Защо не погълна и тази душа, както правиш с другите? - попита малкия демон Смъртта.
- Исках да й помогна - отговори тя. - Надникнах в душата й и видях, че тя отдавна бе мъртва, окървавена, захвърлена. Не исках да тъне е леден мраз при останалите мои жертви. Някога, приживе, аз също бях предадена и когато надникнах в очите на това бедно създание видях онази същата болка, която носех аз - каза Смъртта и изчезна в сивите воали на мрака, търсейки своята поредна жертва.
Някаква черна прокоба се носеше из въздуха... Имаше нещо мистично, което обгръщаше от всички страни крепостта.
Ето я и нея - Смъртта... Бе излязла на разходка. Носеше се плавно из въздуха. Там някъде в далечината се виждаше качулатия й образ, а сърпа се подаваше злокобно през ръкавите на костеливата й ръка. Търсеше своите жертви, бе гладна и се оглеждаше за души - самотни, изгубени, прокълнати души, с които да засити глада си. Знаеше, че днес ще намери своята плячка... затова бе излязла на мрачна си разходка... Витаеше из въздуха - носеше се като черен призрак... чакаше...
И ето, измежду храстите се появи сянка... бяла и ефирна... бе прелестна... Смъртта се усмихна, това бе тя, нейната най-сладка жертва. Сред мъглата изплува силуета на момиче. Облечено бе с бяла роба, дълга, черна коса се спускаше свободно около раменете й. Лицето й бе призрачно, следи от сълзи личаха по бузите й. Смъртта я наблюдаваше тайно... Видя в очите й празнота и тъга... бедната нещастница... бе загубила нещо.
Момичето седна на един камък и горчиво заплака. Смъртта се усмихна... приближи се... искаше да надзърне в душата й... искаше да види тъгата й... Застана тихо зад нея... видя ужасни неща. Душата на бедното създание се бе превърнала в бледа, сива сянка.
Ограбена бе от всички страни, нямаше ни лъч светлина. Душата на това бедно дете бе умряла много отдавна... Животът... той я бе взел... Нямаше какво повече да вземе от това момиче... тя бе изгубила всичко красиво и истинско от себе си... Смъртта изпита жал към бедното създание... Спусна се на земята, застана пред момичето и прошепна с дрезгавия си глас:
- Кажи ми, бедно дете, как да ти помогна? Как да те избавя от тъгата ти?
Момиче вдигна очи и погледна по посока на гласа. Удиви се... видя пред себе си прелестна вълшебница със златни коси, светлина струеше от цялото й същество.
- Помогни ми - проговори тя с тих шепот. - Помогни ми да забравя... да спре да ме боли...
- Да, бих могла... бих могла да ти помогна и да те пренеса в един приказен свят.
- Да, моля те направи го, отведи ме от тук - горчиво заплака момичето.
- Ела, сладка моя - вълшебницата й подаде ръка. - Последвай ме.
Тръгнаха по една мрачна пътека, стигнаха до ръба на скалата и застанаха там. Момичето погледна надолу, страх скова краката й.
Там нямаше нищо, една пропаст, обгърната в сиви воали - една сива бездна...
- Ето тук, тъжно малко цвете, е пътят към приказния свят - каза вълшебницата.
- Оттук? - попита уплашено момичето.
- Сега трябва да затвориш очи и да полетиш надолу - обясни жената със златните коси. - Аз ще дойда с теб. Вярваш ли ми?
- Да, вярвам ти. Искам да избягам от този ужасен свят!
И така, хванати за ръце, двете скочиха в пропастта. Падаха дълго... сякаш цяла вечност...
А, долу бе мрачно, студено... черно. Момичето се огледа, потрепери от страх. Обърна се, потърси с поглед вълшебницата. От нея нямаше и следа. И тогава вместо златните коси видя до себе си качулато призрачно създание със сърп в ръка.
- Не се плаши, сладка моя. Аз съм Смъртта и ще изпълня обещанието, което ти дадох. Ще те заведа в приказния свят, но преди това трябва да взема частите на душата ти, за да я преродя, за да може да усети магията.
И така Смъртта се наведе към уплашеното момиче, хвана шията й с костеливиците си ръце и засмука душата й. Когато смъртоносната целувка приключи, тя пусна безжизненото тяло върху ледената пръст. После се понесе нагоре. Мина през гори, поляни, долини. Прекоси бариерите на времето и се пренесе в един магичен, чудно приказен свят. Влезе в една пещера и за почна да възобновява тази невинна душа. Лека-полека върна мечтите, надеждите, копнежите. Прероди усмивките, внесе светлина в душата. После поведе клетото създание през приказните гори. А то отново се бе превърнало в усмихнато малко момиченце. Гледаше с вяра добрата златнокоса вълшебница, която така търпеливо обесняваше всичко. Разхождаха се дълго, любуваха се на приказните цветя и дърветата, смееха се на странните малко създания. Но, когато настъпи нощта и малкото момиченце заспа в прегръдките на лотосов цвят, жената със златните коси се отправи към своята мъглива долина...
* * * * * * * *
- Защо не погълна и тази душа, както правиш с другите? - попита малкия демон Смъртта.
- Исках да й помогна - отговори тя. - Надникнах в душата й и видях, че тя отдавна бе мъртва, окървавена, захвърлена. Не исках да тъне е леден мраз при останалите мои жертви. Някога, приживе, аз също бях предадена и когато надникнах в очите на това бедно създание видях онази същата болка, която носех аз - каза Смъртта и изчезна в сивите воали на мрака, търсейки своята поредна жертва.
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
