Смъртта на един приятел
Животните имат по-съвършенни първични сетива от нас, хората. Те усещат по-добре от нас какво предстои, какво ги очаква.
Така и моят котарак беше предусетил своята смърт. В последните си часове милият ми Письо се усамотяваше и когато аз отивах при него, ласкавият, милият и всеотдаен Письо Нафи биеше раздразнен с опашка: „Остави ме, не идвай при мен, ние вече нямаме нищо общо, аз съм вече от „другия“ свят, ти си все още в тукашния. Не стой при мен, излишно е вече!“ - това сякаш искаше да ми каже милият котарак.
Какво ли е чувствала клетата котешка душица в последните мигове? Последната агония, придружена от спазми и гърчове, изведнъж се прекъсна – той надигна главица, огледа се със спокоен поглед, оня хубав, нежен, меланхоличен письовски поглед. След това главицата му отново се отпусна на бялата постелка, устата му се сгърчи, устните му се отдръпнаха, озъби се, след което бавно притихна, сякаш заспа. Коремчето му ритмично се повдигаше, както винаги, когато спеше доволен на дивана в хола. Всичко това беше не повече от минута. След тази минута телцето застина неподвижно. Милвах го, все още не разбирах, че пред мен вече не стои Нафи - благородният котарак, а само една обвивка на биологична материя, неодухотворена от огъня на живото тайнство – тази обвивка съдържаше в себе си едно ново, непознато тайнство, неприсъщо на жизнения Нафи – тайнството на смъртта...
Но защо твоите умни очи ме гледат все още и къде ги виждам аз – във въздуха, в празното пред мене, а даже и да затворя клепките си, пак виждам твоите очи-звездици. Значи ти оставаш в мен, докато аз мисля за теб, мили Письо, ти си още жив.
Сбогом засега, мило същество, и довиждане дотогава, когато и аз ще бъда само в очите на тези, които ме обичат...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Костадин Костадинов Всички права запазени
