Снежна повест 4

   Къпането е интимен процес. Нещо като ритуал, но съвсем естествен. Красив и изпълнен с музиката на природата. Моментът, в който изповядаш тялото си на водата. Мълчаливо и донякъде неосъзнато. Оставяш се на стихията и тя те приема под плаща на стичащите се капки, с всичките ти грехове и недостатъци. Затваряш очи.  Шумът от движението те пречиства. Сливаш се с това движение. Отдаваш му се и се изгубваш. А после усещаш промяната, пъплеща по вените и се връщаш. И не е вярно, че от там излизаме по-безгрешни. Излизаме си същите грешници, но някак по-леки, хвърковати и необременени.

   За Киро знаех, че има строителна фирма, но къде и каква, не се бях интересувала. Процедурата при него не беше по-различна от всяка друга, освен че човекът обичаше морските вани – с водорасли и морска сол. Той никога не си сваляше банския и липсваха неловки ситуации. Също и това че, когато идваше, винаги си пускаше музика. Сега не беше по-различно. Странно нещо са навиците. Понякога носят уют и спокойствие и някакво усещане за принадлежност. Той така и ни посрещна. Почти като в свой дом. Камелия се усмихна. Изглежда на водораслите във водата или на музиката и обстановката. Тя ми подаде сапуна и седна на ръба на ваната, в която се беше киснал преди това Киро. Не исках още първия ден да ѝ обяснявам моите методи, за да не ме сметне за шантава, затова реших първия път само да показвам.

Човекът стоеше с гръб към мен. Не знам защо, но почти винаги си представях, че кожата на клиента е като надраскана дъска. Дъска замеряна с тежки предмети. Болезнено надраскана. Задръстена от шум, новини, информация, досег с хора, думи, белези и спомени – подхвърлени, изкривени, набедени, грозно написани, отекващи по порите им, създаващи им болка и напрежение. Моята работа беше да взема кесията и за петнайсетина минути да изтрия всичко. До последната резка. Тялото на Киро беше бяло и леко. На третата минута се отпускаше, изпадаше в летаргия и сега, преминавайки с кесията, се зачервяваше, затова гледах да регулирам натиска. И го триех, триех, триех… Когато свалях напрежението от краката му, той се огъваше и едва чувах стоновете му, докато не ми избиеха капчици пот зад врата. Започнеха ли да се стичат и зад ушите, вече знаех, че са минали поне десет минути. На стената имаше занитено едно метално приспособление, за което се хващаше. То се беше амортизирало и понякога издаваше монотонен, тракащ звук, в ритъм с движенията на ръцете ми и ми напомняше, че трябва да отпусна или засиля честотата на обтривките. Душът отстрани течеше с гореща вода, а фламенкото се плъзгаше между парата, вълните му бушуваха и сякаш виждах как едно весело момиче развява полите си край нас. Не искам да разказвам какво друго си представях в онзи момент, защото споменът за моя така наречен принц, блъскаше като затворник с белезници, а тогава нямах никакво желание да го освобождавам. Просто се правех, че не го чувам, оставях го да тряска из мен и ме избиваше на пот и работа. След малко изплакнах Кирето с душа. Първо с със студена, после с гореща, а накрая с хладка вода.

-       Готов си, Кириле. – тупнах го приятелски по рамото така, като че ли и аз имах нужда от същото потупване, дори от малко по-силно. 

Той се обърна сбръчквайки физиономия и сви едното си око като бебе, което е току-що се е родило.

-       Свърши ли? – проговори, дори.

-       Да. Чисто нов си! – сложих му хавлията на раменете, за да попия водата и погледнах към Камелия. Тя вече стоеше изправена до вратата и ме чакаше.

-        Благодарско, момичета. Лека ви работа! – каза Киро, докато задържаше кърпата на раменете си.

През прозорците в дъното на коридора, снегът блестеше някак приканващо. Беше спряло да вали. Нямаше дори още стъпки по него. А аз си мечтаех да се хвърля отгоре му, да похапна малко снежинки, да се разхладя и да си правя снежни ангели. Камелия мълчеше и влачеше обувки до мен. Чакаше явно да подхвана разговора, за да ме попита нещо, но нямаше време. Другият клиент се киснеше в съседна кабинка.

-       Ще се пробваш, ли? – попитах я, докато си взимах изтривалки като ръкавици от склада. Тя ме погледна и лицето ѝ се оживи. Струва ми се,че ситуацията ѝ беше малко нова и никога не беше работила нещо подобно. Не че аз бях.

-       Не знам, да пробвам ли? Все някога трябва, нали?

-       Ако се притесняваш, този е по-едричък, ще го изкъпем двете

-       Да, добре. – отвърна, взе едната ръкавица и извади крака си от чехлата. После се наведе и започна да го разтрива и да раздвижва пръстите му. За миг ми хрумна, че ще си слага ръкавицата на крака. Сигурно съм я гледала учудено, понеже тя се разсмя и се изправи.  

-       Схвана ми се кракът.

Така, от кабинка в кабинка, цял ден изкарахме с Камелия, която дори ми позволи да я наричам не с истинското нейно име. Тя се оказа ведра, забавна, дейна и много бързо влезе в естеството на работа. Интересното е, че и аз научих някои неща от нея. Като например, че понякога си губя времето с незначителни неща. Например, прекалено много анализирам ситуациите, хората, без да има някаква особена причина за това. Не на глас, разбира се. Ето, сега леля Гинка. В края на деня, тя пие кафето си винаги с четири захарчета. Но защо точно с четири? Кой пие кафето си с толкова много захар? Освен ако не ѝ липсват мъжки ласки и компенсира със сладко, но от друга страна тя е на шейсет и няколко години. На шейсет и няколко години, хората продължават ли да водят полов живот, защото ако – не, сега разбирам защо изчезват шоколадовите бонбони от склада.

     Вечерта към пет и нещо се преоблякох, сложих си шала, зимната шапка и тръгнах. Най-трудно е да знаеш какво ще направиш след малко, но през цялото време да му се съпротивляваш и да си казваш, че няма да го направиш – никога!

Вървях по улицата, вече се беше стъмнило, имаше покрай блоковете снежни човеци, гледаха ме странно. Знам и какво точно ме питаха, но отговора го отлагах. Да, аз бях един ходещ зимен човек, с шапка, шал и палте, с абсолютно същите черни, големи копчета. Само морковеният нос ми липсваше, но от студа можеше и него да докарам. И ето ме на пазара. Обикалях, шляейки се съзнателно, заобикаляйки онази редица от сергии, където вероятно продаваше вината си той. Какво точно щях да му кажа, и по каква причина се появявах там, нямах никаква идея. От друга страна и нищо още не бях пазарувала за ядене, но дори и гладна да останех, стомахът ми нямаше да протестира, понеже беше твърде  зает да преработва ятото пеперуди. Дали е там, дали ще ме познае, дали ме очакваше, дали ще го усетя по същия начин, дали е още толкова хубав, дали ще ме изпрати, дали, дали, дали… Изнервящо беше, чак ме втресе. Поех си въздух с надеждата да се успокоя, но когато издишах, не се почувствах по-добре, дори ме хвана шубето, сви ме корем, главата ме заболя и загубих контрол. Това си беше цяла инквизиция. Не, абсурд. Отказах се. Дори и храна не искам да виждам, а толкова обичах да ям. Тръгнах си с празна чанта, а по пътя продължих с теориите на вероятностите. По-лошо се получиха, направо преминах в крайна,отчайваща фаза – никога повече. 

    След няколко метра, започнах отново да мечтая за старите си навици. За спокойствие и мир, за „Последният печели”, за топлото си юрганче и по едно време, тъкмо минавах покрай пицарията, забавяйки крачка пред витрината с изложените пици, когато от спиращата кола изскочи Италианеца, дори не ме видя, ами направо се стрелна към продавачката и си поръча парче пица. Сърцето ми захлопа като пред инфаркт. Чух го чак в гърлото. Каква беше вероятността да попадна до човека, който ме мъчи на едно и също място и по едно и също време? По моите анализи - никаква! Нещо като да бръкнеш в чувал пълен с боб и да извадиш царевично зърно. Веднага си смъкнах шапката по надолу към очите. Извъртях се леко с гръб, точно в мига, в който той се обръщаше към мен и направих три, четири, бързи крачки, за да се отдалеча. В този момент усетих как някой ми издърпа шапката и когато се обърнах, го чух да казва:

-       Хванах те!

Очите му пламтяха в студа, а топлия му дъх ме опари. Разбушува ми се леда. Отиде ми дегизировката на снежен човек. Същият беше! Само че не рошав като мен и не с наелектрезирана от шапката коса, а хубав като от дълго сънуван сън.

-       Здрасти! – чух се да казвам. – Откъде се появи? – скалъпих и реших да си поправя глухарчето на главата.

-       От летните ти сънища, принцесо. Прибираш ли се?

Зачудих се: "Прибирам ли се? И за какви сънища говори? Миришеше на нещо хубаво, като предния път, да, усетих. Ама, естествено, че се прибирам. Няма да обикалям с теб по ледените пътища, да вземеш да ме пребиеш някъде. После да ме говори цялата баня, че съм се утрепала с непознат."

-       Да, прибирам се, ще ме изпратиш ли? – попитах изведнъж и усетих как ми се сринаха теориите. Чак ми олекна.

-       Господине, с какво да бъде пицата? – провикна се през прозореца пицарят.

Разбира се, последното го чух със закъснение. Гласовете, гледките, ароматите, различни от неговия, силуетите в онзи миг, достигаха до мен забавени, понеже той светеше толкова ярко, че изпълваше всичките ми възприятия. Може би още тогава, докато ми нахлузваше обратно шапката, за да не ми е студено, съм започнала да се топя. Или, докато се качвахме в колата и той ме питаше какво ми се прави, а аз отговарях снежни ангели, тогава трябва да съм се стопила. Или по-скоро в мига, в който изядохме парчето пица едновременно – всеки от неговия край, а после пихме вино, в пластмасови чаши на пейката. Вероятно тогава импулсите в него са потекли твърде бурно, но не им е стигнало само неговото тяло, срещнали са моите и са прелели в мен. И сега тези импулси блещукаха в очите ми безмълвни, но толкова ясно мълвяха, че се отразиха в неговите, пламнаха и той прошепна:

-     Искам да спра времето.

(следва)