Снежна повест 4
Произведение от няколко части « към първа част
Къпането е интимен процес. Нещо като ритуал, но съвсем естествен. Красив и изпълнен с музиката на природата. Моментът, в който изповядаш тялото си на водата. Мълчаливо и донякъде неосъзнато. Оставяш се на стихията и тя те приема под плаща на стичащите се капки, с всичките ти грехове и недостатъци. Затваряш очи. Шумът от движението те пречиства. Сливаш се с това движение. Отдаваш му се и се изгубваш. А после усещаш промяната, пъплеща по вените и се връщаш. И не е вярно, че от там излизаме по-безгрешни. Излизаме си същите грешници, но някак по-леки, хвърковати и необременени.
За Киро знаех, че има строителна фирма, но къде и каква, не се бях интересувала. Процедурата при него не беше по-различна от всяка друга, освен че човекът обичаше морските вани – с водорасли и морска сол. Той никога не си сваляше банския и липсваха неловки ситуации. Също и това че, когато идваше, винаги си пускаше музика. Сега не беше по-различно. Странно нещо са навиците. Понякога носят уют и спокойствие и някакво усещане за принадлежност. Той така и ни посрещна. Почти като в свой дом. Камелия се усмихна. Изглежда на водораслите във водата или на музиката и обстановката. Тя ми подаде сапуна и седна на ръба на ваната, в която се беше киснал преди това Киро. Не исках още първия ден да ѝ обяснявам моите методи, за да не ме сметне за шантава, затова реших първия път само да показвам.
Човекът стоеше с гръб към мен. Не знам защо, но почти винаги си представях, че кожата на клиента е като надраскана дъска. Дъска замеряна с тежки предмети. Болезнено надраскана. Задръстена от шум, новини, информация, досег с хора, думи, белези и спомени – подхвърлени, изкривени, набедени, грозно написани, отекващи по порите им, създаващи им болка и напрежение. Моята работа беше да взема кесията и за петнайсетина минути да изтрия всичко. До последната резка. Тялото на Киро беше бяло и леко. На третата минута се отпускаше, изпадаше в летаргия и сега, преминавайки с кесията, се зачервяваше, затова гледах да регулирам натиска. И го триех, триех, триех… Когато свалях напрежението от краката му, той се огъваше и едва чувах стоновете му, докато не ми избиеха капчици пот зад врата. Започнеха ли да се стичат и зад ушите, вече знаех, че са минали поне десет минути. На стената имаше занитено едно метално приспособление, за което се хващаше. То се беше амортизирало и понякога издаваше монотонен, тракащ звук, в ритъм с движенията на ръцете ми и ми напомняше, че трябва да отпусна или засиля честотата на обтривките. Душът отстрани течеше с гореща вода, а фламенкото се плъзгаше между парата, вълните му бушуваха и сякаш виждах как едно весело момиче развява полите си край нас. Не искам да разказвам какво друго си представях в онзи момент, защото споменът за моя така наречен принц, блъскаше като затворник с белезници, а тогава нямах никакво желание да го освобождавам. Просто се правех, че не го чувам, оставях го да тряска из мен и ме избиваше на пот и работа. След малко изплакнах Кирето с душа. Първо с със студена, после с гореща, а накрая с хладка вода.
- Готов си, Кириле. – тупнах го приятелски по рамото така, като че ли и аз имах нужда от същото потупване, дори от малко по-силно.
Той се обърна сбръчквайки физиономия и сви едното си око като бебе, което е току-що се е родило.
- Свърши ли? – проговори, дори.
- Да. Чисто нов си! – сложих му хавлията на раменете, за да попия водата и погледнах към Камелия. Тя вече стоеше изправена до вратата и ме чакаше.
- Благодарско, момичета. Лека ви работа! – каза Киро, докато задържаше кърпата на раменете си.
През прозорците в дъното на коридора, снегът блестеше някак приканващо. Беше спряло да вали. Нямаше дори още стъпки по него. А аз си мечтаех да се хвърля отгоре му, да похапна малко снежинки, да се разхладя и да си правя снежни ангели. Камелия мълчеше и влачеше обувки до мен. Чакаше явно да подхвана разговора, за да ме попита нещо, но нямаше време. Другият клиент се киснеше в съседна кабинка.
- Ще се пробваш, ли? – попитах я, докато си взимах изтривалки като ръкавици от склада. Тя ме погледна и лицето ѝ се оживи. Струва ми се,че ситуацията ѝ беше малко нова и никога не беше работила нещо подобно. Не че аз бях.
- Не знам, да пробвам ли? Все някога трябва, нали?
- Ако се притесняваш, този е по-едричък, ще го изкъпем двете
- Да, добре. – отвърна, взе едната ръкавица и извади крака си от чехлата. После се наведе и започна да го разтрива и да раздвижва пръстите му. За миг ми хрумна, че ще си слага ръкавицата на крака. Сигурно съм я гледала учудено, понеже тя се разсмя и се изправи.
- Схвана ми се кракът.
Така, от кабинка в кабинка, цял ден изкарахме с Камелия, която дори ми позволи да я наричам не с истинското нейно име. Тя се оказа ведра, забавна, дейна и много бързо влезе в естеството на работа. Интересното е, че и аз научих някои неща от нея. Като например, че понякога си губя времето с незначителни неща. Например, прекалено много анализирам ситуациите, хората, без да има някаква особена причина за това. Не на глас, разбира се. Ето, сега леля Гинка. В края на деня, тя пие кафето си винаги с четири захарчета. Но защо точно с четири? Кой пие кафето си с толкова много захар? Освен ако не ѝ липсват мъжки ласки и компенсира със сладко, но от друга страна тя е на шейсет и няколко години. На шейсет и няколко години, хората продължават ли да водят полов живот, защото ако – не, сега разбирам защо изчезват шоколадовите бонбони от склада.
Вечерта към пет и нещо се преоблякох, сложих си шала, зимната шапка и тръгнах. Най-трудно е да знаеш какво ще направиш след малко, но през цялото време да му се съпротивляваш и да си казваш, че няма да го направиш – никога!
Вървях по улицата, вече се беше стъмнило, имаше покрай блоковете снежни човеци, гледаха ме странно. Знам и какво точно ме питаха, но отговора го отлагах. Да, аз бях един ходещ зимен човек, с шапка, шал и палте, с абсолютно същите черни, големи копчета. Само морковеният нос ми липсваше, но от студа можеше и него да докарам. И ето ме на пазара. Обикалях, шляейки се съзнателно, заобикаляйки онази редица от сергии, където вероятно продаваше вината си той. Какво точно щях да му кажа, и по каква причина се появявах там, нямах никаква идея. От друга страна и нищо още не бях пазарувала за ядене, но дори и гладна да останех, стомахът ми нямаше да протестира, понеже беше твърде зает да преработва ятото пеперуди. Дали е там, дали ще ме познае, дали ме очакваше, дали ще го усетя по същия начин, дали е още толкова хубав, дали ще ме изпрати, дали, дали, дали… Изнервящо беше, чак ме втресе. Поех си въздух с надеждата да се успокоя, но когато издишах, не се почувствах по-добре, дори ме хвана шубето, сви ме корем, главата ме заболя и загубих контрол. Това си беше цяла инквизиция. Не, абсурд. Отказах се. Дори и храна не искам да виждам, а толкова обичах да ям. Тръгнах си с празна чанта, а по пътя продължих с теориите на вероятностите. По-лошо се получиха, направо преминах в крайна,отчайваща фаза – никога повече.
След няколко метра, започнах отново да мечтая за старите си навици. За спокойствие и мир, за „Последният печели”, за топлото си юрганче и по едно време, тъкмо минавах покрай пицарията, забавяйки крачка пред витрината с изложените пици, когато от спиращата кола изскочи Италианеца, дори не ме видя, ами направо се стрелна към продавачката и си поръча парче пица. Сърцето ми захлопа като пред инфаркт. Чух го чак в гърлото. Каква беше вероятността да попадна до човека, който ме мъчи на едно и също място и по едно и също време? По моите анализи - никаква! Нещо като да бръкнеш в чувал пълен с боб и да извадиш царевично зърно. Веднага си смъкнах шапката по надолу към очите. Извъртях се леко с гръб, точно в мига, в който той се обръщаше към мен и направих три, четири, бързи крачки, за да се отдалеча. В този момент усетих как някой ми издърпа шапката и когато се обърнах, го чух да казва:
- Хванах те!
Очите му пламтяха в студа, а топлия му дъх ме опари. Разбушува ми се леда. Отиде ми дегизировката на снежен човек. Същият беше! Само че не рошав като мен и не с наелектрезирана от шапката коса, а хубав като от дълго сънуван сън.
- Здрасти! – чух се да казвам. – Откъде се появи? – скалъпих и реших да си поправя глухарчето на главата.
- От летните ти сънища, принцесо. Прибираш ли се?
Зачудих се: "Прибирам ли се? И за какви сънища говори? Миришеше на нещо хубаво, като предния път, да, усетих. Ама, естествено, че се прибирам. Няма да обикалям с теб по ледените пътища, да вземеш да ме пребиеш някъде. После да ме говори цялата баня, че съм се утрепала с непознат."
- Да, прибирам се, ще ме изпратиш ли? – попитах изведнъж и усетих как ми се сринаха теориите. Чак ми олекна.
- Господине, с какво да бъде пицата? – провикна се през прозореца пицарят.
Разбира се, последното го чух със закъснение. Гласовете, гледките, ароматите, различни от неговия, силуетите в онзи миг, достигаха до мен забавени, понеже той светеше толкова ярко, че изпълваше всичките ми възприятия. Може би още тогава, докато ми нахлузваше обратно шапката, за да не ми е студено, съм започнала да се топя. Или, докато се качвахме в колата и той ме питаше какво ми се прави, а аз отговарях снежни ангели, тогава трябва да съм се стопила. Или по-скоро в мига, в който изядохме парчето пица едновременно – всеки от неговия край, а после пихме вино, в пластмасови чаши на пейката. Вероятно тогава импулсите в него са потекли твърде бурно, но не им е стигнало само неговото тяло, срещнали са моите и са прелели в мен. И сега тези импулси блещукаха в очите ми безмълвни, но толкова ясно мълвяха, че се отразиха в неговите, пламнаха и той прошепна:
- Искам да спра времето.
(следва)
© Силвия Илиева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Никога не съм предполагала, че ще чета с такъв интерес за къпане в градска баня! 😁 Който го може, си го може! А при всяка среща с Италианеца и аз се разтапям и след малко отивам да си взема един пиян бонбон. 😁🌹
-
Направо бях там...
-
Аз познавам и хора, които пият кафето си със седем захарчета...И все си мисля, дали това е кафе със захар или захар с кафе...
Продължавам с пропуснатите... -
Здрасти, Пепи, всеки ден да ти е!
Марко, радвам се, че още ти е интересно. Изкъпахме ги, пречистихме ги и сега започва инквизицията. Дано да са милостиви люде. Качвам го.
Благодаря! -
Прочетох най-прекрасното и пълно определение за процеса "къпане".
Поздрави за произведението. Очакваме продължението. -
Честит празник, плевелче!💗
-
Здравейте, скъпи момичета! Благодаря ти, Иржи, за искреността и озаряването! Пепи! 🙂. 🥀🥀🥀🌺🌼🦋🌻🌻🥰
Честит празник, бъдете здрави и щастливи!
Поздравче с един джентълмен: https://youtu.be/IQgN1UwOHj0 -
-
За срещата ти с италиянеца е правдоподобно и ти да си и лирическа героиня да е, защото може да се случи на всяка жена, дори и не съвсем млада....Но за преживяното в банята...тия подробности, или трябва наистина да си ги видяла, толкова естествено и достоверно ги разказваш, Силве, че си те представих точно как триеш кльощавото Кире, или някой още по- сладкодумен от теб ти го е разказвал! Важно е, че си завладяла вече цялата аудитория на сайта и чакаме всяка следваща част!
-
Добро утро, момичета. Нахилихте ме рано сутрин. Благодаря за гостуването.
Желая Ви пролетен петък и само положителни емоции! -
"но от друга страна тя е на шейсет и няколко години"... Ужас!.
"После да ме говори цялата баня, че съм се утрепала с непознат.""
Мале пак ужас!
Благодаря за настроението и за романтичното къпописание -
Искам да спра времето.
Супер е! -
Благодаря Ви, Роси и Краси!
Честита Баба Марта! 🍀🐞 -
Трябва много да си го бива този Италианец той ще я покани на вино, тя ще го покани на баня и ..да видим
-
Много жива картина! Усетих изтривалката и парата в банята! Браво, Силве!
-
Стойчо, благодаря да ведрината, усмихна ме. Радвам се, че ти е интересно и уважи, ще видим накъде ще избие пиянството на героите. Някои имат много лош махмурлук 😂. Любовен, де.
Иринка, то и аз като го писах, явно е дало отражение. Благодаря, че се спря и остави впечатлението си. ⚘🌈
Хубава вечер, приятели! -
Честно да си призная, изпитах тъга по тези състояния. На пеперудите, сърцебиенето и желанието ми да спра времето. Толкова живо ги съпреживях.
-
Направо ми иде да стана теляк в женската баня!И то в Станимака!Вместо Италианка,може би-Родопчанка ще свърши работа!
Разбира се, това е паралелна виртуалност, но все пак, кой ще ми забрани да мечтая!?
Напредваш ти, мечтая си аз:за сауна и станимашко вино през март!
Ама, ха да видим по-нататък!
Наздраве!🥂 -
Благодаря, Георги 🙂. Ама кажи нещо и за къпането, де. Виж колко ми беше трудно.
-
Обичаш психологията и виното. Вижда се.
-
Благодаря Ви, Мини, Калине и Танче!
Хубав и усмихнат ден! -
Чакам с нетъпениродължението, ще има хубави мигове...
-
Тънък познавач на човешката душа си, Силве! Аплодисменти!
-
Все повече и повече ми възбуждащ любопитството,харесах и тази част!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
