През девет царства в десето, живеело едно момиче, което било толкова бяло, че всички го наричали Снежното момиче. То било много бледо и лицето му изглеждало почти прозрачно. Там никога нямало пролет, лято и есен. Винаги било студено. Винаги било – зима.  Снежинките били единствените обитателки във въздуха и очаквали мига, в който ще се втурнат надолу в едно от най-вълнуващото си пътешествие. Не знаели какво ще е там, нито къде ще отидат. Не знаели  кого ще срещнат, нито дали ще видят други, като тях.  
           Родителите му не го пускали никъде само,  тъй като се страхували да не му се случи нещо лошо. И Снежното момиче играело винаги само и винаги било тъжно. Много му се искало да излезе да си играе с другите деца на пързалката, но не ставало така. Родителите му били категорично против. Казвали му, че то имало различно сърце и можело да се нарани.
             Един ден Снежното момиче издебнало подходящ момент, когато родителите му били заети с нещо много важно и излязло да се поразходи. Прекосило двора и поело на юг. Тръгнало по пътечката между борчетата и както си вървяло - неусетно се подхлъзнало и полетяло надолу. Когато се надигнало от земята, то било цялото побеляло от полепналият върху него сняг, който го загърнал при падането, за да не го боли.  Момиченцето не знаело къде се намира и бродело самотно между белите преспи. Вървяло бавно все напред, като се оглеждало внимателно. Неусетно забелязало в далечината един огромен снежен замък,  който светел отдалеч. Зарадвало се и тръгнало към него. Вървяло, вървяло и стигнало пред портите на замъка. Почукало, но никой не му отворил. Натиснало бравата и вратата сама се открехнала. Вътре имало всичко до най-малката подробност. Изящни бели дантели се спускали пред прозорците, а лампионите били от спираловидно извити кристали. Причудливи форми от ледени висулки доукрасявали стените, а мебелите били направени като орнаменти. Когато влязло ло по-навътре, го лъхнал леден вятър, въпреки че самото то изглеждало ледено. Пред погледа му изплувал образът  на един възрастен старец, който имал много дълга бяла брада, която стигала чак до земята. Старецът бил облечен в червена роба, препасана с широк бял колан.
         - Влез! Настанявай се в снежното ми кралство! – казал с дресипнал  глас той, любувайки се на крехкото момиченце.
         - Как ли, ти е името? – чудел се той и се почесвал по брадата.
         - Наричат ме Снежанка – отговорило нетърпеливо момиченцето.
         - Виж този блясък, Снежанке! Любувай му се и танцувай в него… Само, че…
          - Само, че какво? – погледнало го въпросително то.
         - Трябва да ми дадеш сърцето си.
        - Защо?! – стреснало се снежното момиче и отстпило крачка назад.
        - Защото е опасно да притежаваш такова горещо сърце! – казал старецът и въздъхнал дълбоко.
          Красотата на ледения дворец била наистина неописуема и то можело безкрай да се  наслаждава на съвършенството му. Но Снежното момиче не искало да остане тук, не можело да забрави родителите си. Мъчно му било за тях и затова заплакало от мъка.
          - О, недей! Спри! – изкрещял силно старецът.
         - Защо викате така силно
         - Защото ще разтопиш замъка ми и ще развалиш украсата!
       - Но аз само плача!? – хълцало уплашено момиченцето.
        - Но сълзите ти, са горещи, както и сърцето ти.
       - Горещи ли? – казало то и пипнало лицето си. 
      - Да и затова исах да ми дадеш сърцето си и да го заменя с друго.
          Снежното момиче се   огледало. На пода  вече се образували локвички. Ужасен старецът казал:
         - Щом не даваш сърцето си – махай се веднага навън!                         
         А навън било ужасно студено. Ледена виелица бушувала над замъка и завъртвала всичко живо във въздуха. Снежното момиче излязло навън. Зимната вихрушка го грабнала и стиснала в прегръдките си. Понесла го надалеч, надалеч…
          Накрая всичко утихнало. Момиченцето заспало, а когато се събудило видяло, че стои под огромно дърво - нещо, като дървото на желанията, само че цялото покрито с ледени висулки.
        - Намисли си желание! – казал отстрани някой.
        Момиченцето се огледало, но не видяло никого.
        - Кой си ти?
        - Аз съм вълшебник!
        - А защо не те виждам?
        - Аз съм невидим!
       - Можеш да правиш чудеса?
       - Искаш да направя чудо!? 
      - Да!
        - За какво ти е!? Ти самата правиш чудеееса!
       - Аз ли?
      - Да, точно ти, щом  едно сърце може да разтопи цял леден дворец, какво ли могат много сърца на едно място?
         Погледът на момиченцето грейнал.
         - Значи, можем да  доведем пролетта? – възкликнало то.
         - Можем! – засмял се вълшебникът.
         - Заведи ме в къщи! Искам да се прибера, заедно с пролетта!
         - Това ли е, единственото ти желание?
         - Това е! – казало доволно то.
         Вълшебникът плеснал с ръце и леденият вятър долетял с едно прозрачно килимче.
         - Качвай се, снежно момиче. Килимчето ще те отведе право в къщи.
       - А пролетта?
       - Тя идва след  тебе и където минеш ще  разцъфват цветя. Ще пеят птички и всичко ще става зелено.
         Момиченцето се качило бързо и полетяло. 
         - Ухае! – казало момиченцето, а зад него всичко започнало да се раззеленява.
         Кокиченцата подали първи любопитно главички. Минзухарът също се показал. Птиченцата зачуруликали радостно, а ветрецът свил закачливо устни и започнал весела мелодийка.
         Когато вълшебното килимче спряло, момичето слязло трeперещо от него и се заозъртало. Наоколо всичко било много променено. Раззеленено и цветно, а преди било само сиво и бяло. Тръгнало по тясната пътека, която водела към дома му. Преминало през дворчето и почукало на вратата. Сърцето му биело толкова силно от вълнение, че чак отеквало в ушите му. Нямало търпение да прегърне родителите си. Толкова много му било домъчняло за тях. Но никой не му отворил. Вратата била заключена. Огледало се наоколо и разбрало че и наоколо нямало живо същество.
        - Къде са отишли всички? – казало на глас то, но никой не му отговорил. Само вятърът подсказал посоката, като духнал силно на север.
        - Да не би, да са се уплашили от пролетта?
        - Ааааааа – свирел вятърът в клоните на дърветата, сякаш в знак на съгласие.
       - Ами сега?– закършило ръце момиченцето – Какво ще правя съвсем само тук?
        Тревите наоколо се надигнали и се разлюлели. Искали да го утешат. Птиците също зачуруликали над него, а бистрата водичка на поточето заромоляла между камъчетата. Снежното момиче било много тъжно, въпреки че довело пролетта по тези места. Спомнило си въпроса на вълшебника, който го питал: ”Това ли е единственото ти желание?” и още повече се натъжило. Тогава, изведнъж чуло шум, идващ от близката гора. Видяло враната как отлита навътре в нея и се замислило.
        -  Дали не са се скрили там на хладно? След, като казало това то тръгнало към вътрешността на гората без да се страхува от дивите животни. Вървяло, вървяло и седнало на един пън да си почине. Слънцето залязвало на хоризонта и изпращало последните си слънчеви лъчи да стоплят земята. Момиченцето заплакало безутешно и изведнъж чуло викове:
        - Снежанкееееееее
        - Мамо, татко! – втурнало се то към тях, след като ги видяло.
        - Момиченцето ни, толкова дълго те търсехмее! Обиколихме всяко едно горско кътче.
         - Мамо, татко, аз доведох пролетта. Вече няма да има зима. Вече няма да е студено!
          Прегърнали те своето момиченце и казали:
         - Ти имаш много добро сърце, Снежанке и ние се страхувахме някой да не го нарани. Затова те пазехме толкова много. Прости ни!
         Очите на Снежанка радостно искрели, а бузите ѝ вече руменеели. Тя прегърнала родителите си и ги целунала. Разказала им всичко – за старецът, за леденият замък, за невидимият вълшебник и за летящото килимче.
        Те слушали внимателно и плачели.
Вече не било  бяло и прозрачно лицето на дъшеричката им, а румено и щастливо.
         - Вижте цветята!?- викало то и подскачало на един крак от радост.
        А наоколо цялата долина била облята със цветни шапчици и в нея се гонели слънчеви зайчета.