Сняг. Отпред. Отзад. От двете страни. Само сняг. Изглежда така, сякаш земята го бълва към небето. А то, горкото, цяло е прашасало от уродливо-грамадните снежини. Едри, мокри трохи. И вятър, който ги насипва с космическа бързина на грамадни преспи точно върху пътя. С отчаяние оглеждам грозното бяло поле, тук-там изпъстрено с издухани от вятъра сиво-черни петна. Прилича на заспал огромен далматинец.
Къде, по дяволите, съм тръгнала?! Навява. И защо трябва да го прави точно върху пътя?! От час и двайсет минути стоя в неподвижната си кола. Тя вече изстива. Нещо й стана. Спря и край.
Нищо не разбирам от двигатели, знам си го и отказвам да си покажа и носа навън. Повечето неща не се получават, ако не се намеся с особено ценни указания. Но с автомобилчето си не рискувам. Ако отнякъде се появи някаква кола, положително няма да се стърпя да дам на шофьора й ОЦУ как да оправи моята. Даже и да е главният механик на "Рено". Само че на тоя скапан път най-много да се появи вълк. Или вълчица с малките ...