„Името ми е Самюел Фелпс, на 26 години съм и съм адвокат. Или поне бях, защото ако четете това, аз най-вероятно лежа в някоя стая на апартамента си в локва кръв. Пиша това не защото искам съжаление, това не е бележка на самоубиец. Това е моята кратка биография, след като срещнах най-красивото и унищожително нещо в живота си. Аз знаех, че рано или късно ще се стигне до този край.

Нейното име е Софи, за пръв път я видях на коледното парти на кантората преди година. Беше любов от пръв поглед. Няколко приятели я пробваха преди да ми предложат. Със съгласието ми да се включа, се роди и връзката ми със Софи там в сенките на чемширените храсти, където бе сакралното място на малката ни групичка. Първият ми допир с нея бе незабравим, усещанията, които породи и завихри в мен ме накараха да се чувствам като девственик. В мрака останахме само аз и Софи, другите се върнаха към приканващата светлина на къщата на шефа ни. Изпитах облекчение от това, понеже нямаше нужда да виждам подигравателните усмивки на вече наситилите се и претръпнали към красотата на Софи колеги.

Опитвах я отново и отново, а гладът не стихваше, напротив, поглъщаше ме както сенките на чемширите ме поглъщаха и скриваха бурята от чувства. Мъчителна бе мисълта, че трябва да скъсам с така приятния мрак и да се върна към светлината. Стъпвайки по студената трева се заклех, че ще почувствам Софи отново.

Чрез същите колеги я открих. Втората ни среща бе в задимен нощен клуб и отново се впуснахме в красивия ù свят. Светлините и звуците заглъхнаха постепенно, само тя съществуваше за мен. Телата на дансинга се превърнаха в синьо-розово море от плът, която лъщеше от пот и се вълнуваше непрекъснато под светлината на стотици слънца, в каквито се бяха превърнали прожекторите, а Софи си бе все така прекрасна. Винаги красива във всяка реалност с кристален блясък. Последваха още срещи, в паркове, в дома ми, в мръсни задни улички и в банята на работното ми място. Но с всяка среща сякаш нещо умираше. Може би повече в мен отколкото в нея. Но беше сигурно, че нещо си отиваше със всеки следващ допир. Започнах да я искам повече, за по-дълго време, по-грубо. А Софи не бе евтина, нито любовта ми към нея. Тя бе жестока господарка и никога не отстъпваше, може би цялата тази цитадела на безскрупулност ме привличаше още повече към нея, подхранваше огъня на пристрастяването. Средствата в банковата ми сметка изгаряха с температурата на звезда и изминалите месеци, прекарани в прегръдките на Софи, си казваха думата. Отслабнах с 10 кг., под очите ми се появиха торбички заради нощите, прекарани с нея. За каквото и да мислех, винаги умът ми даваше заден ход и спираше пред образа на моята господарка.

Казват, че всички пътища водят към Рим, аз пък казвам, че всички пътища водят към Софи. Исках отново да я видя, да я усетя, но парите все не стигаха, а Софи не бе играчка за бедните. След като пропуснах 4 дела, бях уволнен от работа.Това не ме притесняваше, но тялото, сърцето и ума ми се късаха, ако някоя нощ не докарваха моята любов при мен. Започнах да продавам мебели, останки от предишното ми АЗ. Не се нуждаех от тях, защото имах Софи. Знаех, че скоро ще свърша нещата, които продавах и няма да мога да платя и наема си и ще остана на улицата. Затова взех най-сладкото и ужасяващо решение в моя кратък 26-годишен път тук, на Земята. Продадох всичко и реших, че ще прекарам една последна нощ с моята любима. Разбира се по това време не знаех, че нощта наистина ще се окаже последна. Малко след полунощ дойде Софи, все така красива и искряща с типичния си кристален блясък.

И отново вратите на Рая се бяха разтворили за мен. Времето и пространството се гънеха като гигантски змии и губеха значението си в нейния свят. Огромни градове от пясък и кости се издигаха сред черни бушуващи морета и също така лесно падаха с едно подухване на вятъра ухаещ на вековни гори. Животите на стотици минаваха пред погледа ми като на лента. Носех се из облаци,  приютяващи херувими и животни с най-чудноват вид. Денят и нощта бяха като две преплетени тела и се сменяха внезапно и неравномерно.

Всичко бе чудесно, докато не дойде тътенът, оглушителен като боен рог. А с него дойде и болката, навсякъде шуртеше кръв, небето кървеше от току що отворили се рани. Огън се сипеше като септемврийски дъжд, а аз за пръв път почувствах каква всъщност е Софи. Разбира се, дълбоко в себе си вярвах, че този момент ще настъпи, но не мислех, че ще е тази и нощ и, че ще приключа живота си в толкова мъки. В минутите ясно съзнание, които са останали аз описвам моята любов и гибел, за да оставя нещо след себе си или поне за родителите ми които до последно нямаха идея, че ходя по ръба на бездната. Приключвам това писмо, защото Софи е безмилостен палач, усещам как изключва клетките в тялото ми и трябва да тръгвам към един друг свят.

А ти, читателю, търси любовта навсякъде където силите ти го позволяват, тя е някъде там в сенките на чемширените храсти…“

***

Сержант Касиди прочете и последния ред от омазаните с кръв и мастило страници, сетне със силен тевтонски глас извика един от новите униформени полицаи.

- Момче, мислех, че този е починал от свръхдоза, но в тази простотия той пише за някаква си курва на име Софи, май имаме убийство.

Новобранецът се усмихна, след което извади плик с голям надпис „Доказателства” и синкав кристален прах вътре.

- Това, сержант - рече самодоволно новобранецът, искащ да се похвали с новопридобитите си умения в академията - е „Софи”. Нов синтетичен наркотик, използват го богаташите и е ужасно скъп, също така е силно пристрастяващ и предизвиква халюцинации.

 - Разбирам - промълви старият сержант като изгледа със съжаление омазания с кръв и повръщано труп. След което се прекръсти и каза:

– Да отиде в моргата и семейството му да бъде известено.

После нахлупи каскета на оплешивяващата си глава и си помисли колко хубав е изгревът днес.