Софийска сага 20

            Глава  седемнадесета

Маня изключи газта. Сложи кафеварката настрани. Огледа кухнята и тръгна към спалнята. Отвори тихичко вратата, развърза колана на копринения халат и хлъзгавата материя се свлече от високите й рамене, за да образува пъстра топка на лъснатия до блясък под. Беше невъобразимо гола и тази голота я правеше още по-красива. Спуснатите руси коси падаха като копринена завеса върху малките островърхи гърди на танцьорката. Маня леко повдигна крайчето на завивката и се мушна до парещото тяло на мъжа. Мургавото му  кожа контрастираше с  белотата на нейната до такава степен, че изглеждаха като хора от две различни раси.

Почувствал допира на жената до себе си, Симон се обърна към нея и я взе в обятията си. Маня се остави на ласките му, без които не можеше  да живее. Вече почти три  месеца живееха под един покрив и всяка нощ  Маня заспиваше  блаженна в прегръдките му, след като Симон беше излял цялата си южна страст върху съвършеното й тяло.

       Симон беше подписал двугодишен договор и за съвсем кратко време беше станал една от звездите на „Разпутин“, и любовник на Прима танцьорката на прочутото парижко кабаре.

       Още в началото на тримесечния пробен период, Лара го беше вкарала в леглото си. Тя го правеше с всички новопостъпили  перспективни актьори-мъже, и след кратка интимна връзка  ги превръщаше в свои близки приятели. Беше установили, че по този начин може да ги командва по-успешно. А тези които не разбираха тактиката й, и се смятаха едва ли не за „господари“  на господарката, много бързо изчезваха от афишите на „Разпутин‘.

       Макар, че не блестеше  с особен интелект, Симон инстинктивно се беше подчинил на желанието на Лара и беше следвал съветите и капризите  й. И не беше сбъркал.

       Трите пробни месеца наситени с много труд, уроци, изграждане на солиден репертоар и сексуални игри с „шефката“ бяха превърнали младия мъж в „звезда“. Интимните им отношения спомагаха за шлифоване на светското му поведение, Лара го учеше как да се храни, как да се облича и съблича. Благодарение на нейните уроци, Симон вече знаеше как да се обръща и как да гледа жените от различните слоеве на парижкото общество. Беше се научил да контролира не само жестовете си, но и погледа, интонацията  и тембъра на кадифения си глас. Не може да се отрече и факта, че  Симо се беше оказал талантлив и послушен ученик. Изпълняваше безпрекословно и без коментари всички съвети и желания на „учителката“ си. За кратко време тя направи от Симон, превъзходен кабаретен певец, галантен салонен кавалер и неотразим любовник.

       След четиримесечния период на обучение, Лара му даде да разбере, че тази фаза на отношенията им беше приключила и Симон трябваше да се завърне в малката стаичка на последния етаж, където го бяха настанили в самото начало. Симон прие промяната безропотно, с усмивка и благодарност. Прибра си дрешките и останалия багаж и тихичко се настани в стаичката от където беше слязъл в апартамента на Лара.

       Маня познаваше много добре тактиката и навиците на „шефката“. Тя беше хвърлила око на младия българин още от първия ден, но чакаше реда си. Маня беше много по-млада и по-красива от Лара, и би могла да привлече неопитният с жените красавец още от първия ден, но знаейки „табиетите“ на Лара, търпеливо беше изчакала да настъпи нейният  час. Младата украинка  беше танцьорка- солистка и имаше малко апартаментче в една от малките улички, недалеч от кабарето. Когато видя Симон да слиза на репетиция от третия етаж, веднага разбра, че периода „на обучение“ беше приключил. Симон беше свободен от опеката на Лара. Без да губи време Маня му предложи да се нанесе при нея. Предложението беше направено директно, без никакъв претекс и беше прието от Симон със същата прямота.

       Всяка вечер, точно в единадесет часа, под акомпанимент на хармоника, китари  и балалайки, Симон пееше цигански романси. Червено-жълто-оранжовото  осветление придаваше особена романтика на песните му. Сякаш младият „циганин“ пееше край „огъня“ на табора, пееше за нещастната си любов, за невярната си годеница и беше готов на прободе сърцето й с острата кама скрита в червения пояс. И след това да прободе своето върху нейното безжизнено тяло, за да намери любовта им своя рай в смъртта.

Уроците които ежедневно взимаше от музикален педагог, помагаха на Симон да усъвършенства гласа си  и техниката на пеенето. Репертоара му се обогатяваше с нови песни, поведението му на сцената ставаше все по-артистично и публиката го аплодираше бурно всяка вечер. Симон подлудяваше жените, особено надхвърлилите четиридесетте. Получаваше предложения за романтични срещи, покани за светски партита, както и директни предложения за сексуални авантюри срещу заплащане. Но Симон отминаваше с усмивка всичко това, и когато кабарето затваряше вратите си, с Маня се отправяха към любовното си гнездо.

       Наближаваше Нова Година. Почти година откакто Катя го беше завела в „Разпутин“ и беше  му дала шанса да стане „звезда“ в прочутото кабаре. Борис все още се отнасяше  доста студено с новия им приятел, но за сметка на него Катя следеше развитието на „протежето“ си, съветваше го, и въобще играеше ролята на по-голямата „сестра“. Симон се вслушваше в съветите й, проявяваше голямо уважение към Катя, която го беше спасила от улицата, глада и бездомното скитничество. Симон не можеше да забрави протегнатата ръка на една напълно непозната жена. Катя продължаваше да се отнася към него със същото приятелско чувство без да се меси в личния му живот. Но не го изпускаше от поглед. Между Катя и Симон бяха протекли невидими флуиди, за които никой нямаше обяснение. В началото, както Борис, така и другите, го отдаваха на някаква сантиментална тръпка, но много скоро всички се убедиха, че бяха на грешен път. Приятелството между тях укрепваше с всеки изминал ден и никой нямаше обяснение за това.

       „Разпутин“ усилено се готвеше за Новогодишната вечер. По традиция, вече много години на този ден се лансираше напълно нова програма, с нов декор, нови костюми. Изцяло нов спектакъл  посветен на Новата Година. Масите се ангажираха месеци напред и предимство имаха абонатите, които имаха резервирани маси целогодишно.

       Лара беше дала идеята, а сценариста и главен постановчик на кабарето, Серджо Франкини  беше облякъл идеята, обединявайки в тематично шоу музиката, песните и танците. На сцената, представляваща лагера на цигански табор, живописните цигани щяха да посрещат „старата Нова Година“ според техните вековни обичаи, донесени в Европа от далечната им прародина, там някъде в Азия.

Появата на Рандо, млад танцьор, румънски  циганин, даваше възможност да се изгради истински любовен триъгълник, което залегна в основата на сценария. В Новогодишната нощ, в разгара на празника на сцената се развихряше истинска буря от песни и танци, като кулминацията беше точно в полунощ, когато двамата буйни цигани щяха да кръстосат „шпагите“ заради красивата танцьорка, която обичаха и двамата. Оркестъра беше подсилен, създадоха малък цигански хор, а балета усилено репетираше  новата хореография. Маня беше в центъра на шоуто и на „дуела“ между певеца /Симон/ и  танцьора /Рандо/.

Месеци  преди Новогодишното шоу, Шанзелизе беше залят от рекламните пана и афиши на „Разпутин“. Радиото и РТФ не преставаха да рекламират Новогодишното шоу и новите звезди на световно известното руско кабаре в Париж. Цените на местата бяха на  астрономически цифри, но въпреки това местата бяха изкупени още преди да настъпи месец Декември. Лара беше обхваната от особена еуфория, нямаше минута свободна. Декоратори, доставчици не й даваха минута спокойствие,  журналисти я обсаждаха от сутрин до вечер за интервюта, клиенти звъняха търсейки нейната помощ и ходатайство за да имат маса в основната зала.

       След Коледната вечер, „Разпутин“ спусна кепенците  за цяла седмица. Декораторите превърнаха залата в „снежна степ“, а лявата част на сцената в „цигански стан“, където се разположиха каруците на табора.

       Целият артистичен състав на кабарето беше заето от сутрин до вечер с репетиции, проби на костюми, прически и хиляди подробности свързани с Новогодишното шоу.

       От двете страни на главния вход, двама казаци-Дядо Мразовци, клатеха глави за поздрав, а Снежанки със стройни крачета,  раздаваха бонбони и дребни сладки, придружени с рекламни листовки.

По световно известния булевард, тълпата ставаше все по-многобройна и шумна. Кафенетата и ресторантите пукаха по шевовете,  рафтовете на магазините бяха полупразни, а хората бързаха с огромни пакети в ръце. Тази вечер Старата година щеше да отстъпи мястото си на Новата. Тя идваше с нови надежди, нови мечти, нови идеи, а може би и с нови романтични приключения.

В „Разпутин“ всичко беше готово за посрещането на гостите. Лара и „метър д‘ отелите“ проверяваха за последно разположението на масите,  табелките с  номерата и имената на клиентите.  Сервитьорите подреждаха сребърни прибори на  „Кристофл“, кристални чаши и чинии от най-фин „баварски“ порцелан. Чуваше се единствено звън на кристал и мек допир на сребро. А от стените струеше нежна музика.

Огромният стоящ часовник в мраморното фоайе показваше 22,25  когато пристигнаха първите гости. Те бяха посрещнати лично от Лара, асистирана от двамата главни оберкелнери. Чаровната усмивка не слизаше от лицето й, пожелаваше „добре дошли“ и „приятно прекарване“ с очарованието на гостоприемна домакиня посрещаща най-близки приятели.

Оркестъра беше заел мястото си и озвучаваше пристигането на гостите с тиха романтична музика.

Всред гостите бяха звездите на френското кино Катрин Денеф, Ален Делон, а Мишел Пиколи оживено разказваше нещо на очарователната Роми Шнайдер.

Когато на прага на мраморната зала се появи Графиня Монморанси, Лара се спусна към нея с разтворени обятия и едно „Мари Клер, как се радвам да Ви видя тук тази вечер.“

„Радвам се да те видя Лара, знаеш бях болна и се боях да не пропусна Новогодишното ти шоу. Но Слава Богу, сега съм добре и съм твърдо решила да се забавлявам от сърце.- каза младата графиня, неотдавна отпразнувала 35-тия си рожден ден.

Графинята имаше два несполучливи брака зад себе си, но нямаше деца, което беше единствената й мъка.  Преди една година се беше разделила с втория си съпруг, английски благородник, който се беше оказал любител на мъжката любов.

Точно в двадесет и три часа, сервитъорите  поднесоха на всички гости ледени  „ладийки“ пълни с едрозърнест каспийски чер хайвер придружен от препечени филийки  „бородински“ хляб с масло. Водката беше поднесена в малки  карафи и чашки като напръстничета, от най- фин чешки кристал. Пресни руски краставички, туршия от ябълки, мини корнишони  и зелени  доматчета, господстваха на масата в продълговати порцеланови лодки. Пушената сьомга-„ласосина“ и  маринованата есетра, допълваха дузината мезета придружаващи „пшеничната“ водка, наред със  специалитетите от калмари и октопод.

Балалайките звучаха напевно и широко като руската степ. Музиканти облечени в бели и червени рубашки, везани с народни мотиви,  показваха виртуозно изпълнение на познати и непознати руски мелодии. Явно тази музика имаше особено емоционално въздействие върху френската публика. Мнозина оставяха чашите и приборите за да пляскат в такт с мелодията и песента. Особено оживление  и искрен смях  се получи в залата при изпълненията на частушки от „Никаноровна“ и „Христофоровна“.

       След кратка пауза, точно в 23,30 часа, хора на циганите  излезе на сцената пеейки известна песен. Певците се настаниха по каруците, а в центъра на сцената развихри пламъците си огъня. Танцовата трупа със солистка Маня, изпълни игриви танци в съпровод от хармоники и китари. Симон се включи във  фиестата, слизайки от една от каруците, седна до Маня и започна да излива  с песни любовта си към младата циганка.

       След 3 песни придружавани от  бурни акламации,  на сцената изскочи съперникът  Рандо, който повлече красивата циганка в буен танц. Оставаха броени секунди до полунощ, когато Старата година щеше да отстъпи короната си на Новата, когато циганката избяга от Рандо и се приюти в обятията на циганския трубадур.

       Камбаните на Парижката Света Богородица отмерваха дванадесетия час, когато Рандо се доближи до Симон и заби кинжала си в гърба му. Той падна в краката на прелестната танцьорка, публиката на крака бурно аплодираше артистите, Рандо прегърнал танцьорката се кланяше на публиката, а Симон лежеше безжизнен на сцената. Бялата му рубашка беше изцяло обагрена от  кръв. Кръвта не изглеждаше бутафорна.