СОФИЙСКИ РОМАН

                     Глава пета

           Красива е есента в София. На теменужения фон на Витоша, градът придобива  приказното очарование на красота, уют и спокойствие.  Наскоро излекувала се от  тежките рани нанесени й от войната, независимо от забързаният ритъм на Столицата,  през 1956 година, градът предлагаше финеса на една европейска столица, съчетано с  комфорта на  малкия град.   Отскоро, жителите на  София бяха  надхвърлили половин милион.

Все още  не бяха изградени  гигантски жилищни комплекси като Люлин, Младост, Надежда с подразделеия 1-2-3-4-5 и т.н.

         В България  имаше прекрасни  китни села и уютни малки, и големи провинциални градове. Живота беше спокоен и отрегулиран. Вярно, че снабдяването беше трудно, поради разстроеното селско стопанство, поради експериментите с уедряване и раздробяване, но храните бяха истински и не причиняваха стотици нови заболявания, резултат от ГМО и химизация на хранителната промишленост.

Новата 1957 година беше на прага. Само след броени часове, Старицата щеше да предаде короната си на  Младата, обвита в плаща на неисвестноста и пълна с всякакви изненади, Тя щеше да поеме короната и жезъла, приветствана от  милиардите обитатели на Света.

Весело възбудени, леко подпийнали, изпълнени с надежди, обхванати от необичайното весело настроение на този вечен празник, милиони  хора, млади и стари, щяха да пеят за пореден път “химна на надеждата”, двигайки чашите с искрящо шампанско.

В голямата зала на Художествената академия, празника беше в разгара си.  Разноцветни гирлянди, милиони пъстри конфети,  обсипваха красиви, млади  момичета и момчета  хвърлили се   във вихъра на танца.  “Асансион”, известният танцовален оркестър на Софийския механотехникум, беше специално поканен  за да  озвучи Новогодишния бал на студентите.

      Сашо Америката, разгъваше акордеона, сякаш  искаше да го разкъса, Христо надуваше кларинета и бузите му щяха да експоадират всеки момент, застанал прав най-отпред, с тромпета,  Рашков превръщаше валсовете на Дунаевски, в джазови интерпретации  на Бин Крозби. Само “стареца” Бъц седящ зад барабани и чинели, и спокойно  налагаше ритъма на танца. Но отвреме на време и той изпадаше в амок, обхванат от непреодолимото желание да  докара младата кръв на студентската публика до горната точка на кипене. Тогава малки и големи барабани, чинели и  триъгълници,  биваха нападнати от светкавични виртуозни удари на палките, които се движеха със скороста на мълния в ръцете му, за да докарат публиката го  нечуван екстаз.

Оставаха броени минути до Голямия Миг, всички очи бяха насочени към голямия часовник над сцената. Едва двете стрелки се бяха припокрили и отвън долетяха залпове, гърмежи на еднични изстрели и пукотевицата от бомбички купени на пазара.

Настроението достигна кулминациата си, близки и нетолкова близки, приятели, колеги и колежки, състудентки и асистенти се прегръщаха и си честитеха настъпилата НОВА 1957 ГОДИНА.

Оркестъра засвири хоро, и  танца се изви толкова дълъг, че излезе от залата и се проточи в фоайето пред голямата аудитория.

В единия край на фоайето беше оформен бюфет с няколко маси, където желаещите можеха да се почерпят с лимонада, сайдер, вафли и марципани. Някои, по предвидливи,  бяха донесли бутилки вино, които завити в книжни кесии взети от кварталния зарзаватчия, стояха под масата, и спомагаха за по веселото посрещане на празника.

  На една от масите седяха група студенти и студентки. От високия говор, звучните възгласи “наздраве” и изключително веселото им настроение личеше, че не са пили само лимонада. Еди седеше сред  състудентите си и активно участваше във веселието, без да е изпил и глътка вино. Не обичаше алкохола, но беше един от най-шумните в компанията.

Въпреки, че беше изцяло погълнат от веселието на тяхната маса, на отсрещната маса Еди беше забелязал момичето с дългите черни коси. Тази вечер тя беше вдигнала косите си и в красивия кок беше забоден красив гребен с малки, едвам забележими  бели камъни.

Тя седеше в компанията на няколко момичета и трима младежи, които водеха някакъв разговор, опитвайки се да продолеят околната шумотевица.

Оркестъра в залата засвири танго. Въпреки природната си стеснителност, Еди  набра кураж, стана и с решителна крачка се запъти към момичето, леко се поклони и помоли за един танц. Момичето погледна компанията си, търсейки помощ, но всички бяха заети с  чашките и разговорите си, и никой не забеляза този зов за помощ, който Марта отправи към състудентите си. Изпаднала в неловко положение, и виждайки, че непознатият младеж продължаваше да стои пред нея, и компанията й не забелязва ситуацията, бавно стана и тръгна към залата, последвана от младежа.

За да смегчи неловката ситуация, Еди се представи и обясни, че за него тя не е непозната. Което предизвика реакция на голяма изненада у момичето. Еди побърза да й каже за тяхната единствена среща на кортовете, напомняйки й за  играта с баща й. Марта се усмихна и атмосферата стана малко по- ведра.

След втория танц, Марта се извини, че трябва да се върне при компанията си и пожелавайки му весела Нова година, с бързи крачки се отправи към масата, където приятелите й продължаваха да разговарят и да се веселят.

Еди никога не пропускаше лекциите по “История на изкуството”. Това беше любимият му предмет, не само заради новите светове които се разкриваха пред очите му, но и заради изключително интересните разкази на доцент Николай Бонев.  На 38 години Бонев беше станал професор, беше най-младият професор не само в Художествената Академия, но може би във всички  български ВУЗ-ове. Човек с изключителна ерудиция, надарен с необикновено дар слово, Бонев имаше своя собствена философия за основите на изкуството и винаги, в своите лекции, той пречупваше всички значими течения в изкуството през призмата на своята философия. Това никак не се харесваше на “корифеите” на социалистическия реализъм, на тези които пишеха и говореха  цитирайки  съветските изкуствоведи, и не смееха да направят  нито крачка на Запад, където реално е била люлката на Ренесанса, които се страхуваха даже да говорят за  стенописите на Боянската църква, и тези в Земенския монастир, които със сигурност изпреварваха “флорентинския ренесанс” и поставяха България на един много висок пиедестал в историята на изкуството.

Тези негови теории му бяха коствали едно  разпордено от ЦК уволнение и отнемане на професорското звание при новото му назначение, като доцент, под натиска на общественото възмущение.

Лекциите на Бонев бяха най-посещаваните. Нито един студент не пропускаше да чуе неговите нестандартни тълкувания, неговите задълбочени анализи на развитието на изкуството в течение на вековете. Неговите лекции бяха изключително интерсни и с това, че доцент Бонев даваше много примери от  новите течения в западното кино, главно от италианския “неореализъм”.

Тези лекции бяха общи за всички първокурсници, независимо от специалноста.

    На една от тези лекцци Еди видя Марта  и седна така, че да я вижда в профил. Слушайки лекцията той рисуваше младото момиче в скицника си.

След поредната лекция на доцент Бонев, Еди се приближи до Марта,  смутолеви едно “здравей” и й подаде един голям плик. Тя го изгледа крайно очудена, взе плика и каза “благодаря”. В смущението си момичето даже не беше попитало какво има в този плик, сякаш беше очаквала да го получи.

Следващият вторник, след поредната лекция, Марта отиде при Еди и му благодари за рисунките.

Беше април 1957 година и за пръв път в България се провеждаше “седмица на френския филм”. За една седмица софиянци щяха да имат възможноста да видят най-новите постижения на френското кино. В  централните кина на Столицата, цяла седмица, от 7-ми до 14 април,  щяха да се прожектират десетина филма. Заглавията бяха изключително интерсни и с участието на най-изтъкнатите звезди на френското кино. Имената на Фернадел, Никол Курсел, Жерар Филип, Мария Шел, Морис Роне, Марина Влади и други, украсяваха афишите. Сред най-интерсните заглавия беше и документалният филм на голямият изследовател на морета и океани, Жак Ив Кусто- “Светът на мълчанието”. Този филм се прожектираше в кино “Г. Димитров” и Еди беше успял да се снабди с два билета за съботната прожекция от 20 часа. Вторник, преди лекцията, Еди изчака младото момиче пред аудиторията.

- Здравейте, искам да Ви поканя на кино. Филмът е “Светът на мълчанието”, казват че е изключително интерсен. Ще приемете ли моята покана? Събота от 8 часа вечерта.- Еди беше събрал целия си кураж и говореше спокойно и уверено.

- Събота е Великден, вечерта ще ходя на църква с приятелки,- с притеснение и като извинение каза Марта.

• Да, знам, че денят е специален, но това беше единствената възможност, пък и филмът свършва в 10, така че ще успеете,- с най-подкупващата си усмивка каза Еди, подавайки и билета и добави. Вземето го, защото пред киното ще има голяма тълпа от търсещи и може да се разминем.

Марта, макар и леко притеснена,  след дълго колебание, взе билета, благодари и добави:

- И аз чух за този интересен документален филм, радвам се, че ми се удава възможност да го видя, за което Ви благодаря Еди.

За първи път тя произнасяше името му. Еди беше на седмото небе. Тя беше приела поканата! Всичко друго нямаше значение.

Съботата беше вълнуващ ден и за двамата. Еди беше щастлив и напрегнат. “Ами ако се откаже и не дойде”!, си мислеше младото момче. Докато Марта се питаше защо прие! Този младеж, неен състудент от Академията изглеждаше свестно момче, но не беше от младежите от нейния кръг. Беше  чисто облечен, но твърде скромно в сравнение на момчетата от  семействата с които дружаха родителите й. Разликата беше очевидна, въпреки добрите обноски и възпитаното поведение на Еди. Тя лесно беше запомнила името му, защото имаше млад роднина със същото име, който усилено я ухажваше още когато  тя беше  ученичка в 8-ми клас, а той гимназист  четири години по-голям от нея.

Марта дълго се колеба, дали да не върне билета на момчето, в петък когато имаха пак общи лекции по История на БКП, или да изчака до събота и тогава да реши дали да отиде на кино или просто да даде билета на някоя приятелка? “Ще реша утре,-си каза Марта. “И утре е ден”!