gudman (Крикор Асланян)
436 412
3.08.2021 г., 21:55 ч.  

 Софийски роман 1 

  Проза » Повести и романи
872 2 7
Произведение от няколко части
6 мин за четене

                                            Софийски роман

 

                                                                                              Глава първа

 

               В голямия двор на малката къщичка, трите дървета бяха отрупани със узрели тъмно червени, почти черни джанки, наречени “маслинки”. Бяха много дребни и много сладки, та десетки пчели бяха накацали по тях, не само на дърветата, но и по падналите по земята сладки ароматни плодове.  Цветята посадени през пролетта бяха почти прецъфтяли, с изключение на жълтите рози, които бяха се развихрили от падналите напоследък дъждове и палещото  юлско слънце.  Кучето на съседите, изплезило език и със затворени очи,   мързеливо  се излежаваше под сянката на дърветата, като  от време на време изджафкваше, за да напомни за себе си.  Някой беше забравил да затвори крана на чешмата и водата течеше  на свобода и поне малко разхлаждаше това юлско горещо утро със свежестта на студената витошка вода. Тих шум, подобен  на планинско поточе, огласяше този софийски двор, който беше приютил  две малки къщички, варосани и с врати и прозорци с излющена от времето боя. Напомняха на старци с набръчкани от годините лица. Из двора не се виждаше жива душа, освен пчелите  по джанките и Шаро пазещ къщите, макар и обхванат от дълбока дрямка.

В  тези  къщи живееха две семейства. В по- малката живееше вдовица с три деца. Мъжът й беше загинал по време на войната при катастрофа с немски военен камион. Млада вдовица с три  невръстни дечица, които трябваше да изхранва, да облича и да им плаща училищните  такси на двете момичета. Брат  им беше вече на 13 години и беше приключил с образованието си. След 3-ти клас, ходеше да учи занаят при един дърводелец в махалата. Чиракуването не носеше пари, но пък осигуряваше малко дървени отпадъци и талаш за студените зимни вечери, когато семейството се събираше около кюмбето, измайсторено  от стар сто литров варел за олио.

В свободното си време, Еди взимаше някое блокче за рисуване, сядаше на малкото трикрако столче на двора и рисуваше котарака на съседите изтегнат на напечения плочник пред къщата им, рисуваше розите в градинката, гордостта на майка му, рисуваше,  рисуваше съседката седнала с плетка в ръце, или старата къща, в която семейството живееше от доста години, и  чийто покрив отдавна имаше нужда от сериозен ремонт. Когато, пролетно време,  валеше силно, майка му нареждаше под течовете легени, кофи и големи емайлирани стари тенджери, отдавна излезли от употреба.

     Еди можеше да рисува с часове, без да забележи настъпването на сумрака, когато предметите губеха ясните си очертания и контурите  им потъваха в синкавата сивота на  настъпващата лятна вечер.

Неделен ден от пролет до късна есен, от ранни зори до късно след обяд, Еди прекарваше на тенис кортовете в Борисовата градина, където гонеше топките на тенисистите и им ги подаваше.

Беше на  шест  годинки, когато разхождайки се с татко и мама в Борисовата градина, за пръв път в живота си, беше видял облечени в бяло мъже и жени да удрят топката с някаква дървена рамка с опъната на нея мрежа. Еди беше толкова силно впечатлен от тази игра, че почти всяка нощ сънуваше играчите в бяло . За  малкото момче “тенис”  беше  непозната дума чута от баща му и останала в съзнанието му за цял живот. Дума,  която свързваше  с хора облечени в бяло и гонещи малка топка  за да я удрят с  мрежестата лопатка.

  Беше на 8 години,  когато започна да се движи сам из града. Всяка неделя,  излизаше тайно от къщи и по улица Цар Симеон, стигаше до улица Мария Луиза, завиваше към Св. Неделя и по Дондуков и Царя стигаше до Борисовата градина. Минаваше зад игрище “Левски” където беше игрището за тенис,  и залепен за оградата  й от метална мрежа,  наблюдаваше  играта, в която се беше влюбил от пръв поглед.

Беше на 10 години, когато се престраши да влезе в игрището, да седне на земята и да наблюдава от близо играта на хората  в бяло. Гледаше в захлас, въртеше глава на ляво и на дясно, следвайки ритъма на играта и забравяше за времето. Никой не го забелязваше, никой не му обръщаше внимание.

Еди следеше играчите, вече имаше свои любимци. Беше на кортовете не само по време на състезания, но и когато любителите на тениса идваха да практикуват любимия си спорт. Харесваше елегантната игра на младите жени, но истинско удоволствие изпитваше когато силни мъже разменяха удари като на боксов мач.

  1948 година беше тежка, следвоенна година. Голяма част от София беше беше превърната в руини след жестоките бомбардировки през януари и март 1944 година. За Еди, майка му и двете му сестрички бяха настъпили изключително тежки времена.

      През февруари 1943, нелепо беше загинал баща му.  Тогава семейството беше евакуирано в Пирдоп. За да се добере до столицата, баща му беше използвал немски военен камион  натоварен с тежки сандъци пълни с военни съоръжения. За нещастие при Гълъбец, камионът беше се натъкнал на заледен участък и беше излетял от пътя за да се преобърне  в урвата. Сандъците бяха затрупали баща му и той беше издъхнал смазан от тежките дървени каси.

  Ударът беше жесток и фатален за семейството. Крайната бедност беше се настанила трайно под течащия покрив на малката  къщичка, на ъгъла на улица Цар Симеон и улица Средна Гора. Положението изглеждаше съвсем безизходно, но Бог им беше дал добър и грижовен вуйчо, който отделяше от залъка на собственото си семейство, за да помага на изпадналото в беда семейство на единствената си сестра и трите й неврътсни деца.

Републиканското първенство беше в разгара си. Вече трета седмица най-добрите тенисисти на страната си оспорваха титлите при мъжете, жените и двойките.

      Пак беше неделя и Еди пак беше дошъл на бившите Дипломатически кортове, за да следи играта на най-добрите. Седеше на обичайното място, на земята до пейките за публиката.

Обикновено никой не го забелязваше, никой не му обръщаше внимание. Това продължаваше вече няколко години и Еди беше спокоен. Беше се превърнал в инвентар на клуба.

Бай  Първан, домакинът на клуба познаваше всички, и с всички беше на “ти”. Беше започнал като “подавач” още като ученик, след това беше станал работник по подръжка на кортовете и от 18 години беше домакин- “господарят” на Дипломатическите кортове, прекръстени на “Кортове на БСФС” след 1946 год. През 1945 година се опитаха да го сменят с “техен човек”, но провала беше скандален и поради намесата на тенисисти-чужди дипломати, тихомълком върнаха бай Първан на единствените софийски кортове.

Отдавна бай Първан беше забелязал слабичкото момче с мургавата кожа и големите зелени очи, който незабелязано се промъкваше на кортовете, сядаше на земята, незабелязан от никого и съсредоточено наблюдаваше играта на тенисистите. Седеше кротко, стараеше се да минава незабелязано и безмълвно следеше полета на топките.

Днес “подавачите” не бяха достатъчни, два корта оставаха без такива и бай Първан се чудеше откъде да осигури “подавачи”.  Изведнъж видя момчето с сивото каскетче, който седеше на обичайното си място до пейките  и наблюдаваше играта на  един от асовете- Ал. Димитров - Фъц — многократен шампион на България и футболист на ПФК “Левски”

Без никакво колебание, бай Първан отиде до момчето.

- Искаш ли да си подавач?- попита бай Първан, убеден, че момчето няма да откаже. И не се излъга.

- Искам,- кратко каза момчето и стана от мястото си доста уплашен. Беше помислил, че бай Първан ще го изгони от кортовете.

- Иди на втори корт в дъното,- му каза бай Първан. И добави. Ти си печен, знаеш какво да правиш, бягай!

Вместо отговор, Еди скочи пъргаво от мястото си и тичешком се отзова на дъното на кортовете, където беше втори корт. Така  неочаквано се сбъдна мечтата му да стане част от тази игра, която го беше омагьосала от първия ден.

 

 

 

 

 

 

» следваща част...

© Крикор Асланян Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??