25.08.2021 г., 18:32 ч.

 Софийски роман 6 

  Проза
546 1 6
Произведение от няколко части « към първа част
12 мин за четене

                                                  Софийски роман

 

                                                 Глава шеста

 

             В тази топла пролетна вечер на 1957 година,  имах чувството, че цяла София се беше преместила пред кината в центъра на града. Часът беше седем и трийсе, а пред  кината “Цанко Церковски”, “Отдих и Култура”. “ Севастопол”, “ Македония, “Млада Гвардия” ,”Димитър Благоев”  и другите централни кина, имаше хиляди хора, като на Първомайска манифестация.  Най-често чуваните думи бяха “търси се”, “повече билети” и други подобни. Къде сериозно, къде на шега, имаше и възгласи  от рода “плащам двойно или тройно”, “прасенце сукалче за два билета”, пък един шегаджия спокойно без даже да се оглежда, предлагаше “апартамент на булевард Руски за билет балкон първи ред”! Явно отдавна си беше осигурил билетите и сега се правеше на остроумен и дразнеше “търсещите”. Движението по булевард “Георги Димитров” беше силно затруднено. Трамваите едва си пробиваха път през хилядите пешоходци, а пред Халите  имаше такава тълпа, сякаш “Родопа” бяха пуснали телешко шкембе на връх Великден!

На площад “Възраждане”, пред кино “Георги Димитров” картината не беше по-различна. Броя на хората пред киното можеше да се сравни само с тълпата напираща да влезе на мача България- Унгария, когато Пижо Миланов със задна ножица, разказа играта на звездният унгарски национален тим по футбол, воден от легендарния Пушкаш и победихме 1:0. Тогава българския вратар от Славия,  Минчо Минчев получи прякора “детелината”, защото в историята на българския футбол, това е единствения вратар на националния ни отбор не допуснал нито един гол. Той игра само на този мач!

Но стига футбол, да се върнем към филма “ Светът на мълчанието” и главния  му герой рибата “Жожо”.

Този световно известен изследовател на морските глъбини, французинът Жак Ив Кусто, беше малко известен на българската публика.

    Вероятно специалистите океанографи или  други  български учени, близки по специалност са знаели за неговата изключителна изследователска дейност, за спусканията му с батискаф на дъното на морета и океани, за откритията които правеше за флората и фауната на дъното на световния океан, но широката публика напълно игнорираше това име и постиженията му. Макар и документален, легендата за този филм се носеше от уста на уста, и нямаше софиянец, който да не иска да се сдобие с билетче за този филм.

Както се очакваше от всички нас, четящите тези редове, нашето момче Еди беше дошъл много преди началото на прожекцията.

В къщи не го свърташе. Мисълта за предстоящата среща го караше да ходи из стаичките на малката къщичка, да мести без нужда един стол или друг предмет от една стая в друга, да излиза всеки пет минути на двора и всяка секунда погледът му следеше движението на стрелкита на стария стенен часовник наследен от дядото.  Двете му сестри се чудеха и не разбираха неговата нервност, споглеждаха се съзаклятнически, безгласно си задаваха десетки въпроси за странното поведение на брат си. Отговор търсеха и от майка си, но тя спокойно продължаваше да си върши работата и да не обръща внимание на страното поведение на сина си. Майчиният инстинкт й подсказваше  без грешка,  причината за това вълнение и със скрита усмивка и радост го приемаше безмълвно.

Макар, че киното беше само на 10 минути от тях, в 7 и 12 минути, Еди каза едно кратко “излизам” на майка си, изхвърча на улицата  и светкавично се  запъти към площад “Възраждане.

Прожекцията беше започнала, а столът до Еди беше празен. Сърцето го сви, не му се гледаше даже този изключителен филм. Марта не беше дошла. Около него цареше голямо оживление, на екрана се беше появила рибата “Жожо” за която говореше целият град.  Внезапно отваряне на врата на кинозалата обля със светлина част от екрана, което предизвика възмущението на публиката. След  миг някой се промъкваше към средата на реда, където един празен стол причиняваше голяма мъка на един млад студент. Беше Марта. Еди я видя и сърцето му запърха като крилата на пеперуда, усетила аромата на роза покрита с бисерни капки роса.

Марта седна задъхана от бързане и без да промълви ни дума, само му стисна ръката.  Едно ръкостискане което значеше много. На този свят само един поет, Яворов,   би могъл  да опише чувствата,   които Еди изпитваше  в този момент.  Само Яворов, защото самият той беше изпитал такива чувства на 6 август 1910 година , когато за пръв път беше срещнал  неговата Лора.

След края на филма,  двамата тръгнаха по ул. Найчо Цанов към площад “Ленин”. По пътя раговаряха за филма, за необкновеният подводен свят, за красотата на Природата, за фантастичните багри уловени от голямия френски изследовател Жак Ив Кусто.

Марта не споменаваше за среща с приятелки и Еди нямаше никакво намерение да й напомня за това.

- Ако не бързаш, да отидем към “ Александър Невски”,- предложи Еди. И тъй като не чу възражение,  тръгнаха към  храма, хванати ръка за ръка.

Марта беше единствената дъщеря на заможно семейство, което не беше пострадало от  “мероприятията” на “народната власт”. Баща й беше учен  със световна известност. Професор Евгени Теодосиев беше професор по физиология в Медицинската Академия. Беше учил във Франция и Англия и специализирал в клиниката на по-възрастния си брат в САЩ.  Беше автор на много научни трудове, преведени  и издадени в много страни, включително в СССР. Беше член кореспондент на  съветската Академия на медицинските науки. Този факт и близкото му приятелство с академик Сароян, Президент на тази Академия, му бяха осигурили неприкосновеност, въпреки опитите на някои крайни комунистически български дейци, да го репресират. Но Кремъл се беше намесил и семейството продължаваше да живее в обширния си апартамент на улица “Шипка”, наследен от  дядото, крупен  производител и търговец на зърнени храни. Повече от 100 години фамилията на Теодоси Теодосиев, владееха половината земи около град Толбухин, както беше прекръстен древният Доростол, а по-късно Добрич.

Майката на Марта, известна софийска хубавица и студентка на баща й, се беше омъжила за 25 години по-възрасния си преподавател, беше му родила дъщеря и оставила на неговите грижи, заминавайки за Белгия с един новоизлюпен български дипломат, зарязвайки съпруга си и дъщеря си, ученичка в първи клас.

Марта беше израстнала под грижите на баща си, който я обожаваше, и на една братовчедка на баща й, която беше бездетна вдовица и професорът я беше прибрал за да се грижи за изоставеното от майка си момиченце. Бистра беше  пенсионирана учителка по български език, но за възраста си имаше  много запазена  фигура, която в правеше много привлекателна жена. Това беше повод злите езици  да говорят, че тя не се грижи само за момиченцето, а и за баща й.

Марта беше израстнала заобиколена от много любов, внимание и грижи. Не беше лишавана от нищо, но беше научена на труд и дисциплина. Въпреки голямата си любов към нея, баща й никак не я глезеше,  беше много взискателен и строг. И от  братовчедка си  изискваше същото.

Бистра не бе имала свои деца, и цялото си майчинско чувство отдаваше на племенничката си.  От една страна съжаляваше детето, че е изоставено от майка си, от друга страна беше щастлива, че има за кого да се грижи, и на кого да отдава любовта си. Като жена, имаше по-меко сърце и беше готова да поглези “нещастното дете”, но професорът следеше от близо възпитанието на дъщеря си и  глезотиите бяха изключени.

Още от дете Марта имаше влечение към рисуването. Отначало рисуваше  в блокчето кукли, зайчета, кончета и ги оцветяваше с цветни моливи-боички. В  четвърти клас, започнаха да изучават трудово обучение. Научи се да шие, Започна да рисува дрешки на куклите си и да ги шие с парцалчета които и даваше шивачката на леля Бистра. Ануш беше арменка и шиеше на съседките си. Преди да се премести при братовчед си, Бистра живееше на улица Паисий, в един двор с Ануш, която освен, че  беше шивачка, но и умееше да гледа на кафе.    С остроумните си предсказания и тънки намеци, арменката разсмиваше  до сълзи съседките си, когато през летните следобди се събираха под асмата на кафе и приказки. Имаше три къщи в двора, една по-голяма и две малки.  В голямата живееше семейството на Бистра. Тази къща беше тяхна от много години. Беше я строил дядо й.  В двете по-малки  имаше наематели Те бяха национализирани и  сега Софжилфонд  се разпореждаше с тях. Едната бяха  наели  семейство арменци,  избягали от турските кланета, а в  другата живееше едно семейство от Прилеп, преселило се в  София след Илинденското възстание.  Съседките се разбираха прекрасно и обичаха да общуват винаги когато имаха свободно време.

Ануш беше малко над 50-те, черноко миньонче с дълги черни коси,  леко побеляли по слепоочията. По нея въздишаха не малко комшии, но тя беше вярна на  годеника си, заклан пред очите й, от турците през 1915 година.  Никога не беше даже мислила да се омъжи за друг. Факт, който караше съседките й да я уважават и възхищават. Беше сръчна шивачка и  прекрасна готвачка. Когато майстореше някоя от нейните вкусотии, не пропускаше да почерпи съседките. А и за шева не им взимаше много, та всички я обичаха.

Естественото вродено влечение на Марта към рисунките на дрехи и аксесуари, предопредели бъдещата  й  професионална ориентация. Баща й настояваше да следва медицина, но момичето беше категорично, че иска да учи в Художествената академия, да създава театрални костюми и декорация.

- Татко, ще опитам, ако ме приемат, значи съдбата е решила така, ако не ме приемат тази година, догодина ще кандидатствам медицина, обещавам ти.- с чаровната си усмивка Марта обезоръжи баща си.

Когато обявиха резултатите от кандидат-студентските

изпити,  и Марта бе класирана 4-та по успех, татко Евгени се предаде и пожела успехи на любимата си дъщеря. Съдбата беше решила така!

Еди беше отличен студент. Ичпитите взимаше успешно и получаваше стипендия като отличник и като студент с ниски семейни доходи. През свободното време, продължаваше да работи при бай Дончо, за да помага на семейството си. Двете му сестри вече бяха ученички в горните класове, бяха започнали да се момеят, и разходите се бяха увеличили, докато доходите на семейството оставаха много ниски. Само, благодарение на помощта на вуйчо им, можеха що годе да свържат двата края.

Чичо Владо прекарваше повечето време от годината на село и Еди много редко успяваше да се види и поговори с Майстора, да му разкаже за следването си и за любовта си към Марта. Някак несъзнателно, стария художник  беше заел мястото на рано загиналия му баща. На тенис кортовете ходеха с Марта, където винаги бяха посрещнати  сърдечно от бай Първан. Играеха час два и тръгваха на разходка из парка.

Въпреки настояването на Майстора да усвои техниката на маслените бои, любимото занимание на Еди беше рисуването  с молив. Като студент беше усвоил и друга чернобяла живопис- туш. Търсеше източници за усъвършенстване на тази нова за него техника, ровеше се в голямата библиотека за книги в които пишеше за тази оригинална източна графика, експериментираше.  На изпита по графика във втори курс, избра тази техника като изпитна тема, което беше голям риск, но Еди успя. Беше направил една репродукция на портрет на Майстора с туш и получил отлична оценка.

След този изненадващ успех, поощряван от проф. Стаматов, Еди реши да се отдаде изцяло на графиката.

Наближаваше 11 април 1959 година. Марта и Еди решиха да отпразнуват втората годишнина на любовта си в ресторант “Ропотамо”.

      През последните месеци, там свиреше джаза на Чалъшканов и трудно се намираха свободни маси даже през делнични дни. Прекрасната танцова музика  предлагана от голямия музикант, в съчетание с вкусните ястия на  бай Кольо, както наричаха  главния готвач на ресторанта Нигохос Кантарджиян, арменец , учил занаята в един от най-известните цариградски ресторанти край Златния рог,  силно привличаха столичната публика, въпреки отдалеченоста   на  “ Ропотамо” от центъра на града.

Съвсем близо до Парка на Свободата, ресторант  “Ропотамо” беше любимо  място за срещи. В тази топла пролетна вечер,  на терасата, под  звездите  беше истинска празнична вечер. Тук музиката достигаше като през сурдинка и галеше ухото, на танцуващите под открито небе. На края на терасата бяха оформили  танцова площадка, макар че вътре в  залата имаше голям просторен дансинг. Тук в полумрака влюбените двойки се чувстваха по конфортно, далеч от очите на любопитните.

     Лиана Антонова, която гастролираше с този елитен оркестър изпълняваше една от любимите си песни, когато Еди тихичко пошепна в ухото на любимата си. “Марта, ще се омъжиш ли за мене?”. Думите на младият мъж преминаха като електрическа искра през мозъка  на момичето и я накараха да се закове на място, да се отдалечи на малка крачка от него и да го погледне в очите с очудване и интерес. Не беше очаквала, въпреки, че вече две години бяха заедно почти  през целия ден.

-Шегуваш ли се?- със сериозен тон попита Марта.

- Не миличка, съвсем не се шегувам, искам да свържа живота си с теб. Знаеш, как силно те обичам! И след кратка пауза добави. Знам, че материалното ми положение не е блестаящо, ти си свикнала на друг живот, но любовта ни ще ни помогне, с общи усилия да изградим едно семейство изпълнено с любов и уважение.  След 2 -3 години ще завършиме Академията и успехите и благосъстоянието ще дойдат в нашия общ дом. Сигурен съм.

- Еди, твоето предложение ме радва, както всяко момиче би се зарадвало ,  да чуе  от устата на любимия си такова предложение, още повече,  когато е първото в живота й.  Марта, се притисна до него и го дари с гореща целувка. След което го хвана за ръка и го отведе към тяхната маса.

Седнаха. И двамата бяха сериозни и напрегнати. В очите и на двамата  се четяха  въпроси, отговори на които те нямаха. Еди гледаше с надежда и капчица страх, а Марта щастлива и дълбоко замислена се пренесе у дома, пред баща си от когото трябваше да иска благословия. Как щеше да реагира той?

Небето над тях беше осеяно с трепкащи звезди, лунният сърп беше новороден и изглеждаша като нарисуван на небесното платно от невидимата ръка на Създателя. Лек полъх откъм парка, подсказваше, че лятото е на прага, но все още се чувстваща прохладата на пролетта.

Тази нощ,  двама млади, дълго лежаха с отворени очи, насочени към бъдещето, което и за двамата беше изпълнено с множество неизвестни. Марта заспа едва на сутринта, а Еди без да мигне, изми се на двора, облече работните си дрехи и тръгна към работилницата на бай Добри. Беше неделя и той беше обещал да помогне за новата поръчка.

 

 

 

» следваща част...

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??