17.11.2021 г., 7:41 ч.

 Софийски роман – Глава 24 

  Проза » Повести и романи
885 2 8
Произведение от няколко части « към първа част
10 мин за четене

                                СОФИЙСКИ РОМАН

 

           Глава двадесет и четвърта

 

           Самолетът “ Боинг 747” летеше над  масленозелените води на Атлантика. От Брюксел до Гибралтар машината беше летяла все на юг, почти по права линия. Току що,  425-те пътници на борда на cамолета на авиокомпания “Royal Air Maroc” бяха пресекли Гибралтар, този толкова сериозно оспорван пролив, когато  във  високоговорителите се чу леко пръщене последвано от гласът на стюардеса, която съобщаваше за предстоящето кацане на самолета в Казабланка.  През илюминаторите, пътниците виждаха множеството плавателни съдове край бреговета на Мароко. От малки рибарски лодки до огромни презокеански лайнери, които превозваха хора и товари от единия край на света до другия.

         Като икономическа столица на Кралство Мароко, многомилионна Казабланка имаше огромно,  оживено пристанище, както и голямо летище, едно от най-големите на “черния континент”.

     След едно перфектно кацане, огромната машина се установи на определеното за нея място, сравнително далеч от централната сграда на аерогарата.  Стълбите бяха  подадени  и пътниците бяха поканени да напуснат самолета, като им пожелаха приятно пребиваване в Кралството.

      В “икономическа класа” пътуваше млада жена на видима възраст около 20 години. Беше облечена цялата в бяло и с бяла широкопола шапка на главата. Широката пола на множество волани  достигаше  до глезените й. Тя криеше красивото тяло и перфектните  крака на младото момиче. В горната част беше облечена в риза мъжска кройка,  от прозрачен бял памучен воал, под която носеше боди от бяла материя. Изпод бялата  шапка с огромна периферия, буйна светло руса  къдрава коса се изсипваше на  вълни, върху крехките й рамене. През рамо носеше доста голяма дамска чанта от мека бяла кожа с формата на продълговата торба.

     Преминала през строгия граничен и митнически контрол, младата пътничка се качи на тъмнозелен Мерцедес-такси и поиска да отиде до централната автогара на  STM (Société de Transport du Maroc),  откъдето взе автобуса за столицата Рабат. След час и 20 минути пътуване, със само две  кратки спирки по пътя,  автобусът  спря на Централната автогара на мароканската столица. Тук младата дама,  също взе такси и само след няколко минути,  то спря пред красивата сграда на хотел “Балима”,  на главния булевард на Рабат- булевард “Мохамед 5-ти”.

    В тази част, булевардът беше много широк, над 25-30 метра. С две ленти за автомибили и мотопеди, и широка пешоходна алея между тях, обградена с високи палмови дървета. Дължината на широката част на “Мохамед 5-ти” беше не повече от 300 метра. Започваше от площадът пред Централната банка и се изкачваше с лек наклон  до площада пред  ЖП гарата, където се намираше и Голямата джамия на града.

      Хотел “Балима”  беше построен от лявата страна между банката и гарата. Беше построен доста навътре от тротуара, та пред хотела беше оформена много приятна градина с алеи цветя и палмови, и жасминови дървета. Всяка вечер към 9 часа, вяътърът утихваше и въздуха се насищаше с аромата на жасмин. Този аромат се усещаше в целия град, проникваше в домовете,  магазините и множеството кинотеатри в центъра на града.

  Шофьорът на таксито извади двата огромни  кожени куфата на младата дама, както и пътническия сак, от багажника на колата и чакаше момичето да се разплати. Откъм хотела притича пиколо облечено с национална носия и пое багажа на новопристигналата гостенка. Пътничката се разплати с шофьора на таксито и забърза след младежа носещ багажа й.

Огромното фоайе на “Балима”, беше осеяно с дълбоки меки дивани с  тапицерия от дамаска с марокански национални мотиви в бяло и червено,  кръгли  салонни масички покрити с  покривки  цвят на слонова кост  и  шлифовано стъкло, громни стенни огледала.  Изобилие от екзотични  растения и цветя в огромни керамични вази,  на елегантни  масички от тъмно дърво, правеха уникална атмосферата  в този първокласен хотел на Рабат. Картини от местни художници, изобразяващи живота на номадските жители на пустинните райони на  страната , също не липсваха. В рецепцията млади елегантни млади мъже, обслужваха многобройната клиентела, дошла от всички краища на света.

Лина, сигурен съм, че сте я познали,  се доближи до един от служителите на рецепцията и поздравявайки представи паспорта си. Младият мъж,  поемайки паспорта на младата дама,  отвърна любезно на  поздрава с “добре дошла” на перфектен френски език,  погледна в една огромна книга, взе ключ от таблото и с чаровна усмивка д го подаде  на Лина, пожелавайки й приятно прекараване  в  Рабат.  Пиколото я чакаше с багажа до асансьорите, един от които  ги отведе до четвъртия етаж, където беше определената за Лина стая.

Момчето отключи стаята, покани Лина да влезе, след което вкара куфарите и сака в стаяна, намести куфарите на дългата масичка за багаж и пожела на младата дама приятно прекарване, гледайки я  с най-подкупвашата усмивка, в очакване да получи бакшиша,  който му се полагаше. Лина му даде два долара, момчето се усмихна и бързо изчезна.

Стаята беше доста просторна и гледаше към булеварда. Лина побърза да види банята и остана очарована от чистотата. Огромното огледало над широката мивка,  отразяваше цялата баня, вана нямаше, за сметка на обширна душкабина, с блестяща арматура, която даваше възможност и за воден масаж. Тоалетна чиния с биде допълваше обзавеждането на банята. Сушуар за коса и поставки за чаши и тоалетни принадлежности правеха банята конфортна и практична.

Лина остана доволна от хотела,  който беше избрала, по съвет на служителката на  “RAM”  в Брюксел.

Денят беше 20 август, а годината 1979. Часът беше 18, а термометърът в лобито на хотел “Балима” в столицата на Мароко, показваше 38 по Целзиус. Въздухът  с 98% влажност,  комбиниран с температурата, хората имаха чувството, че дишат пара. Въпреки атмосферните условия, на улицата беше пълно с хора. От високото минаре на близката джамия, една от най-голямите в града, мощните високоговорители призоваваха  верующите на вечерна молитва.  Леки коли бързаха в неизвестни посоки, а между тях стотици мотопеди, се провираха като на гигантски слалом, предизвиквайки ругатните на изнервените шофьори.

Лина,  отпочинала след освежителен душ и кратък сън, беше решила да се поразходи из центъра на непознатия град. В хотела й бяха дали, малка сгъната карта на града, и я бяха посъветвали да не навлиза в “медината”. Това била чисто арабската част на града, състояща се от улици и улички лабиринти, от където за непознатия било трудно да излезе. Медината започвала от края на булеварда.

Независимо от горещината,  централния булевард беше пълен с хора.  На широката част, между джамията и централната банка,  бяха разположени административни сгради, няколко кина, хотела в който беше отседнала Лина.  Дължината на тази част не беше повече от 300 метра. Надолу към “медината” булевардът силно се стесняваше и заприличваше на една обикновена търговска улица с множество магазини, кафенета, 1-2 ресторанта и безистени в които бяха настанени офисите на разни фирми. Пред кафенетата, около малки кръгли масички седяха хора, главно мъже, и  в малки стъклени чашки, пиеха някаква жълта, прозрачна течност, навярно чай, в която  плуваше  зелена трева.

По-голямата част на хората бяха облечени по европейски, но имаше и мъже  с фесове  на глава, облечени в дълги роби подобни на ношница, с огромен джоб от лявата страна, точно над сърцето. “ Гандура”-та е мъжка лятна дреха от памучен плат с “V”- образно деколте, около което е извезана тясна бродерия. Цветовете на това, странно за европееца,   мъжко облекло бяха бяло, светло синьо, светло сиво, рае от бяло и светло синьо. Тук там имаше и в мастилено  синьо. На краката си носеха островърхи папуци от бяла или жълта кожа. Сред седящите пред кафенетата мъже имаше и такива облечени в много елегантни костюми, които имаха вид на мастити бизнесмени. Разнообразието на мустаците им беше безкрайно и почти не се повтаряше.

Хората се движеха бавно, оглеждайки  красиво подредените витрини на бутиците за дамски и мъжки европейски облекла и обувки. Влизаха излизаха от магазините с красиво опаковани покупки и се насочваха към колите паркирани от двете страни на булеварда.

Оживлението по булеварда и съседните улици съвсем не беше случайно. След ден- два, Лина щеше да знае, че тук работното време на  държавните учреждения, както и на частните фирми и компании е строго фиксирано. От 8 до 12 и от 14 до 18 часа. Същото разписание следваха и училищата. Това се отнасяше за дните от понеделник до четвъртак. В петък работното време беше от 8 до 11, и от 15 до 18 часа.  Училищата имаха занятия и в събота от 8 до 12 часа.

Лина вървеше по десния тротуар разглеждайки  витрините и четейки фирмите  на различните компании. Пред входа на един безистен имаше голямо рекламно табло  на фирма за недвижими  имоти. Реши да надникне в безистена, видя офиса на фирмата, но в момента беше затворен и младото момиче продължи разходката си.

Централният булевард завършваше  до една широка улица с две  самостоятелни платна, с широка пешоходна алея  между тях. Този булевард също беше обграден от високи палми по цялата си дължина. Веданага след  булеварда започваше “медината” откъдето се носеше миризма на печено месо и подправки и се чуваше арабска музика.

Един час разходка беше минал неусетно и Лина реши да се върне към хотела. По пътя бе съблазнена да опита чая, който всички пиеха. Избра една крайна масичка на тротуара, и още не се беше настанила и един млад мъж с табличка в ръка я поздрави с “добър ден” и попита какво желае.

- Извинете, аз съм за първи ден тук, какъв е този чай, който всички поят?- с усмивка попита Лина.

- Добре дошла, мадемузел, радвам се че сте избрали нашето кафе. Това е традиционен марокански ментов чай, госпожице. Искате ли да го опитате, много е вкусен!

Само след минута, сервитьорът постави пред Лина малка, конична, стъклена чашка пълна с мента, и  сребърна каничка. Вдигна каничката високо и започна да налива чая в чашката, като непрекъснато движеше чайничето  нагоре надолу, та струята да разпенва леко течноста. След като чая достигна на един пръст от ръба на чашката, момчето постави чайничето на масата и й пожела още веднъж “добре дошла”.

- Ще ми дадете ли захар, господине?- попита Лина леко притеснена.

- Чайът е приготвен със захарта, госпожице, Насладете му се, ще Ви хареса, сигурен съм.- с широка усмивка отговори  момчето. Явно тук хората бяха доста словоохотливи и много любезни.

Кварталът наречен “Портокаловите градини” беше много близо до центъра на Рабат, въпреки, че навремето тази местност, насадена с портокалови дървета се е намирала извън крепостните стени на града. При застрояването на местноста, кварталът беше запазил името и по улиците му, вместо кестени или тополи,  растяха портокалови дървета.

Кварталът беше ценен заради близоста си с Центъра, и спокойствието и конфорта на обособен жилищен квартал с еднофамилни къщи. “Les orangers”- Портокаловите градини беше обитаван от много французи средна ръка, собственици на магазини и фирми, банкови служители, чиновници в държавни учреждения. “Агдал” и “Суиси”, бяха престижни квартали, където живееха по-богати мароканци, французи и чужди дипломати.Тук, в този квартал беше и “Омар Хаям”- училището където Лина щеше да учи малките мароканчета на френски език.

      Лина се прибра след разходката. Поръча си лека вечеря и след като се нахрани,  се излегна на леглото.

Едва сега осъзна къде беше и как се беше отзовала в тази непозната страна, където не познаваше никой и нищо. Обладана от самота и малко страх, като на филмова лента пред очите на младото момиче се изнизаха последните осем месеца от живота й.

    Завръщането в Брюксел беше мъчително. Отношенията с Марта бяха сериозно охладнели.  Поиска да живее с Анна и дядо си и се премести в техния апартамент,  без много обяснения. Каза, че й е домъчняло за тях поради дългата раздяла. За всички звучеше правдоподобно, но само Марта знаеше истинската причина. Беше й много болно, че дъщеря й я отхвърля. Може би някой ден щеше да я разбере.

    Лина разбираше, че това не може да продължи дълго и рано или късно трябва да се върне при родителите си. Трябваше да намери решение и започна да търси работа или учение далеч от семейния дом. След  няколко месеца  търсене се беше натъкнала на обява за учителски места в Мароко.  В посолството поискаха CV и  документи. След два месеца й съобщиха, че е одобрена за  прогимназиална учителка по френски език в училище “Омар Хаям” в Рабат.

     Юни и юли минаха в подготовка за предстоящото пътуване и сега беше вече тук в Рабат. В една чужда и непозната страна, съвсем сама, без семейство,  без приятели, и  без нито един познат. Какво криеше бъдещето? Какво бяха решили орисниците, когато се бяха надвесили над люлката й в деня на раждането? Каква съдба й бяха предсказали?

Човек сам кове съдбата си, казват някои! Но дали е така?

Уморена  от пътуването и напрегната поради  неизвестноста на бъдещето, Лина заспа упоена от аромата на жасмина, който проникваше в хотелската стая през отворените прозорци.

» следваща част...

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??