1.12.2021 г., 0:22 ч.

 Софийски роман – Глава 28 

  Проза
412 1 7
Произведение от няколко части « към първа част
13 мин за четене
                           СОФИЙСКИ РОМАН
 
                             Глава двадесет и осма

 

        Тримата просяци (говреше се, че са милионери), и днес пееха провлачената , като водите на река Бур Егрек, песен. Миризмата на стотици подправки се смесваше с тази на пържените гевреци, и на десетките видове маслини в малките магазинчета на Медината. По тесните улични лабиринти щъкаха хиляди улични търговци и десетократно по-многобройни купувачи, зяпачи и туристи дошли от всички краища на света. На всяка крачка се чуваха безкрайни пазарлъци, без които сделката не беше сладка, нито пък възможна. Деца-продавачи, на по 8-9 годинки се пазареха с белобради старци и европейски туристи, като опитни търговци и никога не продаваха без печалба. Дрехи и обувки от  най-престижни марки висяха пред сергиите и малките магазинчета, естествено произведени някъде из лабиринтите на арабския квартал, наречен Медина, в чест на прочутия мюсюлмански религиозен център в Близкия Изток. Тесните улички бяха кални поради прахуляка и водата,  която търговците изливаха  на улицата, поради липса на елементарна канализация. Във всяко магазинче, търговците приготовляваха  традициония ментов чай, с който гощаваха мющериите,  и с който цял ден се наливаха самите те.

         Шумът от пазарлъците и мухабетите се смесваше с музика и песни, излъчвани от малки и голями говорителчета и транзисторни радиоапарати, каквито търговците имаха в своите магазинчета. Особено живописни бяха магазините за подправки, които излагаха цялата си стока в предверието на магазина в голями ютени чували. Тук,  и   най-богатата на багри  палитра на художник, бледнееше пред  цветовете на десетките разноцветни подправки пристигнали от всички краища на света.  Бялата едра морска сол, жълтата куркума, десетината вида червен пипер в различни нюанси на червеното, съседстваха с бежовия кимион, кафявото индийско орехче, зелената сущена мента, чубрицата наречена “затър”, както и  нана или нане( наш роден джоджен). Освен това всеки търговец на подправки и бакалин имаше една собствена смесена подправка наречена “раз ел ханут” ( Розата на магазина). Тя беше коктейл от над 30 подправки подбрани от бакалина и смесени в съотношение определено от самия него. Така, че нямаше две които да са еднакви. На видно място в тези магазини, но далеч от ръцете на купувачите бяха бурканите със  Сафран  или Шафран . Фините тичинки на  “шафрановия минзухар” бяха на баснословната цена над 1000 долара за килограм. Купуваше се по 1-2 грама, а най-едрите покупки не надхвърляха 5 до 10 грама. Такива количества се купуваха от сладкарските работилници.

На този пъстър, многолик и живописен пазар, можеше да си купите сол, креват, хладилник- нов или употребяван, мебели от тръстика или дупранени матраци и възглавници. Месото висеше на сергиите или пред магазините под палещите лъчи на африканското слънце и сред прахуляка на калните улички.  По висящите говежди бутове, цели овни и други меса(без свинско) не можеше да видите нито една муха. Наоколо имаше цели рояци от тези  досадни насекоми, но изложеното на открито месо не ги привличаше. Тайната беше в начина на колене на животното, характерно за мюсюлманския  традиционен способ.

     В тази шумна тълпа, една млада европейка, за първи път откакто беше в Мароко, си позволяваше да се разходи из Медината, смесвайки се с забрадени мароканки, на които можеше да видите само очите, с продавачи на вода облечени в ярки традиционни костюми  и огромни пъстроцветни плетени шапки с голяма периферия, с туристи дошли от Европа и Америка, както и с местни джебчии и хора дошли да си набавят необходимото за трапезата или бита.

Лина беше замаяна от пъстротата на пазара, от екзотичните аромати които изпълваха въздуха, от високите децибели на музиката, която цепеше въздуха, но не успяваха  да заглушат  пеенето на тримата просяци.

В това топло неделно утро, младата учителка беше се престрашила да надникне в този непознат за нея свят. Още на входа на Медината, ароматът на огромните пържени гевреци, посипани с пудра захар и канела, я привлече силно. Само срещу дирхам и половина, получи огромен парещ геврек с необкновено приятен вкус.

За родена европейка, този свят беше някаква необикновена екзотика. Пъстротата на заобикалящата я среда,  вълщебните аромати на Изтока, за които беше само чела в романите и приказките на “Хиляда и една нощ”, я караха да се чувства, част от разказите  за Шехерезада. Разходката имаше и своя практическа страна. Лина си купи различни подправки. На първо време се снабди с познатите- сол, ярко червен пипер- сладък, кимион, джоджен  и чубрица. Голямо затруднение имаше при избора на черен пипер. Тук имаше бял, сив, червен, зелен и черен. Първите три вида й бяха напълно непознати.  Купи от всички по 50 грама, за да ги опита. След като любезният продавач, възрастен мароканец с малка козя брадичка,  каза че куркумата е основна подправка в мароканската кухня, тя реши да купи и 100 грама от красивата, ярко жълто-оранжава подправка. Малката й къщичка щеше да се изпълни с нови ориенталски аромати.  След двучасова разходка и медината, натоварена с покупките си, Лина  отиде при Реното, паркирано на булеварда,  даде 50 сантима на момчето измило предното стъкло, който изпълняваше ролята и на пазач на паркинга, качи се в колата и се прибра в своята крепост.

Преди два месеца в АФР ( Асоциация на французите в Рабат) беше започнал курсът  по спортен бридж. По покана на мадам Тома, Лина се беше записала на този курс. Тя никога не беше играла игри с карти. Бриджът беше нещо съвсем ново и много вълнуващо за нея. Играта беше много интересна, свързана с много концентрация и силна мисловна дейност, развиваше паметта и способстваше за активни социални контакти. Играта беше трудна, но Лина се увлече силно и с нетърпение очакваше дните в които бяха уроците  на  мадам Ивет.

Още след първите няколко урока, започнаха да играят истински игри с партньор. По време на уроците г-жа Ивет беше подпомагана от брат си Роже. Който също беше много добър бриджьор. В курса участваха 12 души- 3 маси по четирима. Повечето бяха възрастни французи. Имаше и няколко млади мароканци. Между тях особено впечатление правеше една семейна двойка- семейство Хашими. Той беше аптекар, много симпатичен мъж на около 35 години. Съпругата му Хайат беше изключително интересна жена. Много висока и слаба, с силно мургав тен и дълги крайници, се обличаше по европейски, но много екстравагантно. Носеше само сребърни бижута с или без полускъпоценни камъни, в огромни количества, които й придаваха един особен екзотичен чар.  Те седяха на масата на Лина и много скоро между тях се породи близко приятелство. Те живееха в град Кенитра на 40 километра от столицата и идваха два пъти в седмицата на уроците по спортен бридж. Той се отнасяше сравнително равнодушно към играта, въпреки, че се стараеше, докато тя беше силно завладяна от тази сложна и  вълнуваща игра.

      В училището нещата се бяха отрегулирали и младата учителка се справяше добре с уроците. Децата я бяха обикнали и се стараеха в уроците. Помощта на госпожа Лашанс беше неоценима за бързото подобряване на работата на Лина.

Особено силно впечатление на Лина беше направила българката, която беше отговорила изключително логично и интелигентно на претенциите на инспекторите французи. Лина не можеше да забрави защитното изказване на Елка Пенчева, и при всеки удобен случай търсеше възможност да разговаря с нея.

    Българката беше преподавател в Софийския университет и беше дошла на гурбет  главно заради дъщеря си, която беше ученичка във френския лицей “Декарт”. Пък и малко долари в банковата сметка не пречеха на самочувствието. Когато Пенчева научи за следването на Лина в софийския университет, колегиалната им връзка се превърна в едно искрено и близко приятелство, независимо от голямата разлика във възраста. Лина започна често да кани колежката си и дъщеря й на обяд в неделните дни. Те също бяха доста самотни и с голямо удоволствие приеха приятелството на младата белгийка. Те нямаха кола и с радост  приемаха поканите на Лина за екскурзии до интерсни места около Рабат. Елка беше запален любител на фотографията и използваше тези излети за да пълни безбройните си албуми с нови и нови фотографии. Обикновено разговаряха на френски, но Лина винаги се стремеше да превключи на български. Имаше огромно желание да общуват на езика, който я свързваше с учението й в България и със спомена за първата й любов, която все още не беше угаснала и често Еди се явяваше в сънищата й. Тази любов беше и движещата сила,  Лина да търси близоста на новите си приятелки българки.

      В края на Март, имаха 10 дни ваканция. Французите си  я бяха извовоювали,  като Великденската ваканция във Франция.

      Времето през март беше прекрасно, сухо и топло, време за екскурзии из страната.  Беше събота вечер,  Елка и дъщеря й Диана, бяха дошли на гости и седнали на двора пиеха кафе. Лина беше купила и малко пастички от “френската фурна”, където печаха най-вкусния хляб и правеха превъзходни  крем-пити, еклери и други сладки лакомства.  Говорейки за предстоящата ваканция, Лина ги попита какви са им плановете.

- Още нямаме планове, Лина, но мисля че няма да прекараме 10-те дни в къщи. Навярно ще пътуваме. А ти имаш ли свой план за ваканцията? Може би ще прескочиш до вашите в Брюксел?- попита Елка.

- Не, нямам намерение си ходя,  тук съм едва от шест месеца, предпочитам да опозная тази страна, казват, че е много красива и интересна. Ако искате можем да направим ескурзия заедно. Аз съм сама, имаме кола на разположение, а вие познавате Мароко, вие сте “стара служба”, както казвате вие българите.- с усмивка предложи Лина.

Майка и дъщеря се спогледаха и никак не се забавиха да потвърдят съгласието си.  Елка беше  много опитен “пътешественик” и предложи да направи маршрут, който да обсъдят през един от следващите дни. Речено, сторено!

Предложеният маршрут беше приятен. Да пътуват по атлантическото крайбрежие беше една прекрасна идея. Тук бяха едни от най-интересните градове за туризъм. Като се започне от Мохамедия, Казабланка, Ел Джадида, Сафи и чак до прекрасния морски курорт Агадир, където целогодишно беше пълно с европейци любители на лазурните води на океана, прекрасните плажове с най-финия пясък, екзотичните панорами, както и  атракцията - езда на камили.

И в събота към 10 часа потеглиха, натоварени с храна, плажни принадлежности, сламени шапки и фотоапарати и едтествено  заредени с весело настроение на хора във ваканция. Пътя се виеше по крайбреживето, а океана сякаш беше заспал дъмбок сън. Прибоя не се чуваше, но чайки и албатроси издаваха такива звуци, сякаш ги коляха.  С песните на “Бони Ем”,  романтиката на Хули Иглесиас  и  красотата на морската шир, неусетиха кога пред  тях се белнаха първите къщи на Мохамедиа. Навлязоха в града, паркираха  на паркинга на петзвездния хотел “Мираммар”  и тръгнаха към пъстрите чадъри срещу хотела, под които,   от палещото слънце,   се криеше малко  кафене. За Елка кафе, за Диана сладолед, а Лина си поръча марокански ментов чай, в който се беше влюбила от първия ден в Мароко. Лесна намериха прочутия рибен пазар, под чийто покрив бяха намерили убежище всички обитатели на Атлантическия океан. Сергиите се огъваха под тежеста на  риби, миди, скариди, лангусти, омари и октоподи. Не липсваха и акули, които застаршително точеха мъртвите си зъби срещу огромна риба-меч, чието тяло се беше разположило на три съседни сергии. И най-богатият аквариум би завидял на разнообразието на риби и морски деликатеси, готови да потеглят към някой ресторант или частен дом. Лина, която обожаваше скаридите, не можеше да се нагледа на огромните “кралски скариди”, лангустините , крабовете, омарите и огромните атлантически лангусти. На много от сергиите сардини от всякакви калибри подскачаха, губейки подледни сили, преди да намерят място на старата омазнена, от дълга употреба,  скара. От нея директно се прехвърляха на недотам чисти чинии, за да попаднат в ръцете на нетърпеливи клиенти. Рибарят,  с много бързи движения,  изхвърляше остатъците от клиента, хигиенизираше чинията в голяма кофа с вода и прехвърляше  горещите рибки от скарата на  чинията готова да нахрани следващия клиент. Половин глава кромид лук, естествено непочистен, и лимон нарязан на  четвъртинки, представляваше гарнитурата на този деликатес.

Без да спират в Казбланка, потеглиха към следващия град от маршрута.

Ел Джадида, старинен  португалски град на име Мазаган или Мазагао, построен от португалците през 16 век, е превзет и преименуван от мароканците през 1769 година. Забележителностите на града са  португалската крепост, огромните крепостни стени и  други . Особено място срез забележителностите на града представлява  подземната “португалска цистерна”. Това огромно  квадратно съоръжение със страна 34 метра има девет огромни свода легнали на 25 колони. Първоначално служело за скривалища а по-късно за резервуар за вода. Тогава получава и името си. Силно впечатлен от изключителната архитектура на “Цистерната”, големият Орсон Уелс, тук снима част от филма “Отелло”.

Елка, която не идваше тук за първи път, беше добре запозната със забележителностите на града и прекрасно служеше за гид.  Като част от  разходки из центъра на града, беше и посещението на големата конюшна, построена по нареждане на френския генерал Лиоте, след обявяването на Мароко за френски протекторат, в началото на 20-ти век.  Конюшната имаше стотина индивидуални бокса, общи конюшни. Ковачница, работилница за седла, дърводелска работилница и общи спомагателни помещения, както и лечебница, бяха неразделна част от този  огромен “конски комплекс”.

Изморени от пътуването, разглеждането на града, и най-вече от многото нови впечатления, трите дами намериха скромен, но сравнително чист хотел в центъра на града, хапнаха от храната , която носеха и се отдадоха на заслужена почивка.

Сутрината, след обилната закуска, състояща се от  кроасани, масло и конфитюр от портокали, кафе или  ментов чай, и няколко тънки филийки френски козе сирене, потеглиха към следващия град на име  Сафи.

Не бяха изминали и 50 километра по пътя за град Ессауира, следващият град по избрания  маршрут и колата се затресе и поднесе на страни. Лина отби от пътя, спря и излезоха да видят какво се беше случило. Дясната задна гума беше станала на палачинка и колата беше легнала на джантата. Не беше страшно, само да се демонтира и да се замени с резервната. Лина отвори багажника на колата , извадиха подредените в него чанти и сакове , но резервна гума не се виждаше. Нито пък крик за повдигане на колата.

Да положението не беше розово. Неопитната шофьорка не беше помислила за такъв инцидент. Трябваше да потърсят помощ. Махаха на няколко коли и камиони, минаващи покрай тях, но никой не спря. Повече от 20 минути махаха, но безрезултатно. Започваха да се безпокоят сериозно.  Лина се сети, че не беше застраховала колата. Още един сериозен проблем. При една полицейска проверка, можеше да има сериозни неприятности. Тази мисъл съвсем я изкара от равновесие, а носеше отговорност и за съпътничките си. И в този момент се появи полицейска кола, отби от пътя и спря зад Реното на трите “грации”.

“ Е сега се уредихме” си помисли младата шофьорка и съвсем я затресе.

От колата слезе сравнително млад полицай, приближи се до трите жени, козирува и се представи. Попита какъв е проблема и може ли да помогне. Показаха му спуканата гума. Полицаят се усмихна и каза:”дребна работа, дайте резервната гума, ще ви помогна да я сменим.”

- Нямаме резерна гума, - почти през сълзи каза Лина, гледайки полицая със неописуем страх и мислейки за застраховката.

Полицаят отиде до багажника, повдигна пластмасовата облицовка и с доброжелателна усмивка показа резервната гума легнала в специална вдлъбнатина и закрепена с няколко перчати гайки. Отви ги, извади гумата и под нея се оказа и крика.

Полицаят свали куртката, запретна ръкавите и след 15 минути колата беше готова да продължи пътя си.

- Приятно прекарване в Ессауира, мили дами. Но съветвам ви да спрете при първия гараж и да дадете да отремонтират спуканата гума. Така ще  можете  да продължите спокойно пътя си. Козирува, още веднъж им пожела “приятно пътуване” и потегли.

Лина и спътничките й, се споглеждаха и трите имаха една и съща мисъл-“как би реагирал  в тази ситуация, полицай в тяхната страна”?

Успокоени продължиха пътуването към следващия град.

» следваща част...

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??