Толкова сме свикнали с тях, че вече изобщо не ги забелязваме, по-точно – фиксираме ги с крайчеца на окото като част от пейзажа – погледът ни равнодушно се плъзга по олющената фасада на сградата до Макдоналдс, по малката цигуларка на входа на метрото с вечно скъсан чорапогащник и очила с дебели стъкла, с червени от студа пръсти и безпомощно креслива цигулка и тъжното мръсно-бяло пуделче в краката й, разкривената замръзнала усмивка на вестникарчето с омазнено яке и протрити дънки, угодливата молба в погледа на жената с големите уши, която упорито се мъчи да ни пробута всякакви видове листовки – „Американска фирма набира работници – големи възнаграждения”; „Лекувам псориазис, ишиас, диабет, хемуроиди, шизофрения, нещастна любоф тел. - 0998781680“; „Безплатни курсове по йога” и др., през лелята предлагаща безплатни календарчета с Богородица за 1 лв. осветени в Хилендарския манастир и слепите и глухи музиканти, бодро крещящи „Феличита!” от ранна утрин до късно вечер когато мястото им се заема от женското трио, което ни предупреждава хич и да не пробуждаме заспали чувства. По пътя до работното място срещаме и циганки врачки подпъхнали възглавници да минават за бременни, които нагло си просят цигара или някоя стотинка за баничка, че умира от глад, а е бременна „Грехота е, како, Господ и на тебе рожба да дава“, а имаш ли глупостта да я съжалиш, незабавно те информира за всичките ти беди през последната година, както и за предстоящите ти такива, освен ако не изтеглиш наличните си авоари от близкия банкомат и без да жалиш й ги предоставиш, за да ти развали всевъзможните магии, които яловица ти е направила от завист. Сблъскваме се и с полуголи циганчета на възрастта на нашите деца, но не нахранени богато, облечени топло, нацелувани и с хиляди заръки изпратени да учат - да сполучат, а с пресметлив поглед измерващи дебелината на чантите на минувачите, преценяващи с хитростта на мастит бизнесмен лековерието на евентуалните жертви и умело подбиращи печеливша стратегия за измъкване на някоя стотинка от госпожите с изискани прически и господата с лъскави куфарчета. Бързаме да се изплъзнем, умело провирайки се през всички тия препятствия по пътя към уютния офис и топлото кафе. Така или иначе, не можем всичките да ги нахраним, нито да ги утешим.

голяма мъка, малки хора...     

***

Измъквам се от офиса след обилния обяд с чаша димящо кафе за 10 минути „чист” въздух. Бледо слънчице учудено се провира между спортните коли и лъскавите автобуси пред Шератон. Заставам на светофара с множеството си проблеми – висящата като Дамоклев меч ипотека, сметката за парното, безкрайния работен ден, неистовия глад за цигара и то точно когато ги отказвам (за пореден път). Е, изваждам една от поредната последна кутия и точно когато посягам да запаля, чувам отляво: „Вярвате ли?”. Поглеждам – млад мъж, горе-долу на мойте години, небръснат, занемарен, иначе симпатичен, но с блуждаещ разстроен поглед и треперещи устни.

Неловка усмивка, гледката на разплакан мъж винаги ме стряска.

-          Моля?

-          Вярвате ли? – още по-напрегнато, вече и брадичката му потреперва

-          Ааа, в какво да вярвам?

-          В Господа, в Бога вярвате ли – сълзите вече потичат, забелязвам че иначе очите са големи и маслинено-черни (сигурно арабин)

-          Ами, трудно е да се каже...

Пауза, а сълзите текат вече на вадички по отсечените бръчки на иначе младо, но доста измършавяло лице

-          Ами, донякъде вярвам май, ама не съвсем

Втора пауза...    

-          А аз вярвам, вярвам, ама ми го взеха, всичко ми взеха – и потокът сълзи руква вече неудържимо, съпроводен с хълцане и подсмърчане.

Съвсем неудобно ми става от гледката, както и от укорителните погледи на случайните минувачи, които усещам да пълзят по гърба ми, кой знае, сигурно си мислят, че аз съм разстроила симпатичния младеж. Подавайки му кърпичка, забелязвам че пръстите му са дълги и кокалести, а кожичките около ноктите – изгризани до кръв.

Следва някаква объркана история, в която се откроява силната му вяра в бога, колко е самотен като емигрант в България, с какви надежди дошъл и как лоши хора му отнели труда на живота – някакъв компютърен софтуер, с който щял да спечели големи пари...

При думата „пари” се озъртам вече за спасителен изход, но видял колебанието ми, младежът отново преминава на силната си вяра и как не пари му трябват, а само човек, човек до него, който му вярва и с който просто ей сега да отиде пред един божи човек и да се помоли за здраве и повече късмет, да му прости господ греховете, уверявайки ме, че и за мен ще се помоли, стига да го придружа.

Опитвам се да се измъкна с обяснението, че обедната ми почивка е току-що приключила, а лошият ми шеф ще ме убие ако закъснея, при което младежът преминава в директна атака и гледайки ме право в очите, заявява че толкова хубаво съм гримирана и толкова съм хубава с кафето и цигарата!, че ако имал жена като мене в живота си, вярата му щяла непременно да се върне.

Какво пък, сигурно е така, скъпи ми страннико в чужда страна, очевидно доста неуютна и негостоприемна към теб, но защо пък трябваше точно на мен да се лепнеш в оскъдната ми обедна почивчица...

Загасявам цигарата и като се опитвам да звуча колкото може по-твърдо, му показвам Света Неделя, обяснявам му, че ако търси божи човек, то там със сигурност има кой да му помогне много повече от мен, защото моята връзка с Господа бога, на тоя етап поне, е доста съмнителна. И че могат да му отнемат софтуера, работата, каквото и да било, но никой не може да му отнеме вярата. И че нещата отново ще се наредят, че след голямата мъка идва голямата радост, нали така учи Библията, препрочитай си я, страннико, тя ще ти помогне повече от мен.

-          Всичко хубаво и ти желая късмет, и съм сигурна, че ще го намериш!

Не знам дали успях да го успокоя, или поне го убедих, че със сигурност не аз съм неговия човек, било то божи или не, или пък разбра че определено няма да измъкне нищо от мен...

Гледа ме вече с любопитство и без сълзи.

И се ръкува за сбогом.

-          Простено да ти е!

Така опростена вече, с много бърза крачка се отправям към скучната бяла сграда, в която ме очаква познатия скучен монитор, за да се взира в мен в оставащите 4 - 5 часа до края на работния ден, и поредното кафе, и поредния джогинг по клавиатурата и отново дилемите върху ипотеката, отказването на цигарите, екскурзията до Рим – 3 нощувки или 4, курс по японски или по руски, и други такива.

Само от време навреме някъде отляво ми се причува:

„Вярвате ли?... в Господа, в бога вярвате ли...”