19.07.2016 г., 16:06 ч.

Somnium - Глава първа 

  Проза » Фантастика и фентъзи
490 0 1
6 мин за четене

 

                                                    Глава първа


   Кателия стоеше кротко на една от скалите, на скалистия бряг. Остров Бермуда тънеше в мрак. Бе настъпила нощта и по този начин скриваше същността на Кателия, както на острова. Скриваше буйните й, кестеняви къдрави коси, искрящите й очи сякаш живо злато се скатаваше там, смръщено изражение, леко издутите бузи в раздразнение и скритата й фигура в черни дрехи. 
  Напрегнатата й полза подсказваше, че извършва нарушения и чака някого, с надеждата да не я хванат в крачка. Мислите й хаотично хвърчаха в различни посоки. Нямаше за сега никакви злокобни предчувствия. Така се бе замислила, че не усети човекът зад себе си. Натрапникът на Кателия се взираше в гърба й за известно време. Накрая й се нахвърли, запушвайки устата й в случай, че изкрещи. Но момичето пусна способността си в действие, вместо да се паникьоса. Той мина през тялото й. И се сгромоляса, а тя вбесено се изправи. В този случай анти-материализирането й вършеше перфектна работа. В такива моменти можеше да изненада врага си.
- Какво си мислиш, че правиш Арчи?! - изсъска тя. Господи! Това момче нямаше да порасне. Не стига, че я караше да чака, а отново се опитваше я победи  с номера им  "Спипах те!". Бяха си измислили тази игра, когато веднъж тя бе изскочила от нищото и така го бе стреснала, че момчето изпищя като момиче и се скри в тревата. Тогава несъзнателно тя му се бе ухилила и му бе казала - "Спипах те!", накрая в играта се включиха също още петима техни приятели. От тогава само се опитваха да се спипат. Тя го водеше с 11 спипвания на 4. Биеше го и точно това го побъркваше, не спираше с опитите си да я спипа.
  На скалата лежеше проснатото по лице момче, облечено в черно. Съвзе се. Когато вдигна глава, очите му, синьо-зелени, подобни на флумастерния синьо-зелен цвят, срещнаха тези на Кателия. Той се усмихна пораженчески и се изправи. Когато се изтупа, я погледна. Цялото му лице светна. Метна се да я прегръща. 
  Сграбчи я в здрава прегръдка, стискайки я силно. Тя се разсмя, но отвърна. Неговия аромат блъсна ноздрите й, натрапчиво. Беше смесица на лимон и трева, свеж и приятен. Кателия обожаваше този аромат. Но не бе учудващо, че Арчи миришеше така, той имаше способността да контролира тревата. Подчиняваше волята им да растат по-бързо или каквото му хрумнеше. Уви си бе чист олигофрен. Не спираше да подкача стражите на кралството, заради което бе заключван там за известно време...всеки месец.
- Липсваше ми! - радостно прошепна той в косата й. Мелодичния й смях достигна до ушите му. Не можеше да повярва, че тя рискуваше всичко само и само да се видят. 
  На остров Бермуда бе забранено обитатели под 18 години да излизат навън след 22ч. Законът бе прогонване от острова или смърт. Зависи ако са нарушили и втория най-важен закон, "плътски удоволствия". Макар тийнейджърите да не разбираха значението на думата. Имаше си доста необясними закони. Най-зловещия, от които бе рязането на езика и осакатяването, при предателство. Но, винаги го имаше това "но", законите бяха за добро на островитяните. Случваше се често някой от външния свят да дойде тук. Преди строгите закони имаше много изчезнали, предимно деца. Не се завърнаха. Накрая откриха, че наоколо се крият Външни, така наричаха аутсайдерите от другите континенти, те наблюдаваха островитяните и крадяха деца за да експериментират с тях, да ги изследват. Да разберат защо те бяха по-различни. Когато кралят научи (все още не е бил крал) събрал най-здравите и силните и отишли да ги прогонят. 
- Глупак такъв! Какво си мислеше отново? Спри да ядосваш стражите! - въздишка избяга от устните й. Отдръпна се от него. Той гордо я погледна. Очите му горяха в мрака, вгледа се в лицето й. Все още изпитваше вълнението да я види отново. Точно като предишните пъти.
- Променила си се. - двамата се настаниха в седнало положение. Хвана една от ръцете й. Започна да си играе с пръстите й. Удивление се четеше в очите му, как е възможно момичетата да имат толкова малки пръсти, подобни крехки длани. За пръв път си позволяваше да я докосва повече от нормалното, насърчаваше го фактът, че тя не се отдръпна от допирът му. Стоеше и спокойно го наблюдаваше. Очите й бягаха по медено-русите му къдрици, чиито блясък се губеше в мрака. 
- Тревожа се за теб Арчи. - устните на Кателия заформиха думите, които той мечтаеше да чуе, от както я бе заговорил за пръв път. Напрегнатата й полза го върна в реалността. Приведе се към нея. Тя рядко бе сериозна, дори когато нарушаваше законите. Явно нещо наистина я тревожеше. - Започнаха все по-често да те задържат в замъка, за по-дълго време. Не ми се струва, че е нормално. - думите й му подсказаха, че доста е размишлявала по този въпрос. - Случва ли се нещо, за което си премълчаваш? Защото знам, че се. И не си само ти. - последното прошепна толкова тихо, че му се стори, че си е причул. Ала тревогата в очите й потвърди. Чак сега забеляза, колко е отслабнала, сенките под очите й. Очевидно реално я тормозеше нещо. Въпросът бе какво? До какви изводи е стигнала тя...
- Нищо не се случва. - засмя се той. Не бе тайна, че владееше добре лицето си, поради което бе трудно да разчетеш истината, ако той реши да я скрие. - Ако се случваше щях веднага да ти кажа. - побутна я игриво. Действието не получи очаквания от него ефект. - Всичко е наред! Просто им писна само да ги закачам. - махна небрежно с ръка Арчи. Сякаш наистина е точно това. 
 Кателия се взря внимателно в него. Търсеше някаква пукнатинка в изражението му. Такава уви не откри. Разочарование прободе сърцето й. Той нямаше да й каже. Но подозрението я ръчкаше от няколко дни. Една от причините бе Тиаз. Неговият най-добър приятел. Тиаз също участваше в номерцата на Арчи. Защо него го пускаха след два дни, докато Арчи го държаха поне 8 дни. Нещо тук не бе както трябва. Знаеше го. Усещаше го. 
- Не забравяй, че сме най-добри приятели, а приятелите не крият нищо един от друг. - каза тя накрая. Примири се с мълчанието му. Добре знаеше, на сила хубост не ставаше. Рано или късно той щеше да си признае. Или тя сама щеше да открие.
- Приятели, а...? - промърмори си Арчи със странен тон. Неудовлетворение скова тялото му за момент.
   Можеше да я прочете като отворена книга. Ядосала се бе. Но не на него. 
   Кателия се изправи. Демонстративно изтупа дрехите си. Погледна го със загадъчно изражение.
- Аз ще се прибирам. - отвърна на незададения му въпрос. Тя усети, че нещо се бе скъсало между тях. Беше болезнено чувство, което не можеше да определи. Не знаеше защо дори. Но то бе там. Съществуваше. Пречеше на тяхното приятелство. - Когато решиш да ми кажеш истината, знаеш къде съм. - простичко рече. Той я погледна изненадано. 
- Не съм глупава Арчи. Трябваше да знаеш поне това за прекараното време с мен. Не знам какво се случва, но забелязвам неща, с които се проваляте в прикритието им. - сви рамене Кателия сякаш това в момента нямаше огромно значение. - Пази се. - махна му с ръка,с гръб към него. 
   Но Арчи се бе сковал за да каже каквото и да е било. Възможно бе в скоро време тя да заподозре истината. Възможно бе в скоро бреме тя да го разкрие. И него и другарите му. Преглътна мъчително. Май трябваше да й затвори устата, колкото и силни да бяха чувствата му към нея.
 

© Александра Апосто Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Хубава творба!Поздравления и успех, Александра!
Предложения
: ??:??