Сотира

Сотира

   Не знаеше какво трябва да направи. Нерешителни и объркани, мислите и се лутаха безпомощни, неоформени и самотни, отчаяни и безизходни. Поредната безсънна нощ. Даже няма и луна, най-красивото лунно затъмнение от три години насам. На кого ли му пукаше за нейните тревоги и безсъници. Хората си имаха своите проблеми, радости, надежди, упования. Своите лунни и слънчеви затъмнения, приливи и отливи. Беше сама, както винаги досега. Отдавна не изпитваше онази тръпка, някои му казваха любов, която я доведе тук, далеч от всичко и всички, може би най-вече далеч от нея самата. Трепването на сърцето и лудешкото биене останаха някъде, където само спомените и живееха своя живот, различен от нейния.

   На 40, с деца, които не се нуждаеха от нея непрекъснато, съпруг, който си мислеше, че я обича, но не я разбираше, не разбираше пропаданията и някъде, дълбоко под повърхността, далече от ежедневието, готвенето, телевизията, семейните сбирки и служебни купони. Докосваше я, без да я усеща. Целуваше я, без да прониква в душата и. Прегръщаше я, а сякаш беше на милиони километри от нея. Онова, дълбокото усещане за съвместимост и принадлежност си беше отишло, даже не разбра как и кога. Нямаше конкретен повод. Просто един ден го погледна и не видя любовта в очите му. Потърси я в себе си, дълго и мъчително, терзаещо, налудничаво търсене в очакване да усети и най-малкия намек за тръпка, напразно. Не искаше да е така. Не можеше да говори за това с него. Щеше да получи усмивка, даже може би и целувка, предложение за пътуване до Колорадо или Аляска, но не и искрен разговор. Искрен разговор не помнеше откога не беше водила с никого. Най-вече с него. Беше учтив, внимателен, но не и открит. Не беше забавен, смехът рядко се повяваше в разговорите им. Някога това не и пречеше, даже и действаше успокояващо. Сега би дала десет години от живота си за един виц. Или за една песен. Ама на български, с китара и всички да пеят до припадане. Понякога и се искаше да чуе най-откровена ругатня на български, вместо неговите учтиви английски фрази, празни и отвлечени. Отказваше да признае, че са нещастни. Не и той. Приятелят на Бил Гейтс. Преуспелият. Откривателят на любовта и. Тя трябваше да е благодарна. За уикендите в Ню Йорк, за ваканциите на Хавай, за колежа на децата, изложбите на картините и за парите за майка. Да е благодарна. Думата я пронизваше с българското си звучене, незабравено. Мислеше все още на български, говореше рядко, само понякога с децата, когато него го нямаше наоколо. Те не знаеха даже, че името и  е толкова рядко, дори и в България. Може би беше единствената Сотира в света. Отново самотна. Сънуваше на български. Полета, коне, кучета, цветя, къщи, бури, порои, понякога сънуваше вятъра край морето, галещ и разпръскващ косите и. Никога не сънуваше хората, които беше оставила там. Сякаш беше забранено. До снощи. Сънува майка си, така, както я видя за последен път, преди да тръгне. Не говореха. Никога не са имали какво да си кажат. Само какво да скрият една от друга. И после от всички останали. След съня се събуди още по-самотна. Бяха я забравили. Не получаваше писма, нито мейли. Понякога отваряше пощата и и се искаше да намери знак, че някой е помислил за нея. Поискал е да сподели нещо, което само тя може да разбере. Само с нея, специално. Даже телефонът не звънеше. Не и от България. Разпознаваше вибрациите предварително със сърцето си. Трябваше да им се обади тя. Какво да каже. Аз съм нещастна. Не става. Не и сега. Трябваше да се обади преди 20 години. Да подтисне страха, да сподели, да поиска съвет. Да поплаче, да се посмеят заедно, това винаги е помагало, вуйчо и имаше най-сладкото чувство за хумор. Не му се довери. Страхът беше взел връх. Не съзнаваше тогава, че страхът беше страх от нея самата. От чувствата и, непознати и неконтролируеми, от страстта, неизвестността, от бъдещето. От непознатия мъж до нея. Не искаше да признае, че го обича сляпо, без да го познава истински. Обичаше да го обича. Да се чувства желана, ценена. Не знаеше реакциите му в ежедневието, дали е ведър сутрин или часове не продумва,  докато не се разсъни, какво харесва – да разговаря, когато е притеснен, или да се затваря в себе си. Не знаеше как да го извади от мълчанието или какво да каже, когато е настръхнал от ярост. Не знаеше дали усеща ръката и върху тила си, докато шофира. Не издаваше с нищо, че е така. Не знаеше дори дали харесва целувките и, отговаряше и страстно, задъхано, а после часове наред не продумваше. Не видя стената  тогава. От страх. Сега я усещаше всяка секунда, бореше се с нея от години, някак вече по навик, без ентусиазъм. Само вътре в себе си. Омаломощена от усмивката му, от обичта, от грижите по децата и проблемите. От очакванията му от нея. Думите и се разбиваха, а самата тя ставаше бездиханна, невидима и недосегаема. Да не пречи. Да не се натрапва. В нейния си свят, сама.

   Не знаеше откъде намира сили още да рисува. Само тогава усещаше сърцето си и забравяше страха. Рисуваше, когато я хванеше желанието, денонощно, бавно и методично, прецизно, точица по точица, картините и се трупаха, красиви и нежни, почти безплътни, изпълнени с реки, поляни, морски вълни, чадъри на брега, деца и птици. Само в тях се прокрадваше щастие, мимолетно и плахо. Не разглеждаше никога тези, които беше завършила. Трупаше ги на тавана. Рядко децата се сещаха да я попитат какво рисува. Не ги продаваше, не ги подаряваше дори. Бяха само част от нея. Може би най-истинската.

   Стана и погледна към стълбата, която водеше към тавана. Отдавна искаше да направи нещо. Все не се решаваше. Тръгна като насън. Стъпало след стъпало. Бавно. Прахолякът я обгърна. Замириса и на къщата в Бата, на нещо старо и истинско. Не знаеше, че се бяха събрали толкова много. Намери един празен сандък, побраха се, една по една, всичките, без да ги поглежда. Свали го до колата, без да усети колко тежи и запали. До пощата имаше поне 10 километра. Мина ги. Адресът. Много е далеч. Каза пощаджията. Тя ли не знаеше. Ще пристигнат чак след две седмици, каза той пак. Рано е, помисли Сотира, плати  и тръгна.

   Сега вече можеше да чака телефона да звънне, с онези, нейните вибрации. Знаеше какво ще каже.

   Слънчевите изригвания предстояха.