Крачех бавно по пътя. Почти колебливо. Сякаш очаквах някой да ме спре. Вървях с отпуснати рамене и сведена надолу глава. Погледът ми сякаш иследваше пътя. Отново. За Кой ли път. Познавах вече всяка неравност по него, всеки стръг трева, всяко дърво. Разпознавах и всеки шум наоколо. След като ти си замина често идвам тук в градската градина, всякаш тук седейки на пейката продължавах да виждам НАС, как гоним поредното празно шише на площада до паметника всеки защитавайки своята част но борейки се за една цел, да бъдем щастливи заедно. Имам чувството че след като си замина половината ми живот е минал тук, в градската градина, мястото което съживяваше спомените в мен. Сякаш винаги съм седял тук на пейките под сплетените клони на дърветата, чуващ бученето на тролеите по близката улица но някак далечно, приглушено, вслушвах се в яростният зов на душата си. Тук, аз бях отдалечен от света ( макар да си оставах част от него ), но тук бях с теб дори и само в мислите си. Тук бях "щастлив". На спокойствие със спомена за теб. Всичко друго което ми остана без теб бе крясъци, свади и мириса на гнилоч. Но Точно тук можех да дишам с пълни гърди. Да Мечтая за теб. А после, след като сам убивах мечтите си се връщах в ежедневието на малкият град. Този град, колкото и малък да беше, събираше в себе си всичко и най важното, Споменът за теб, моята малка принцеса. Той беше моят дом, моето семейство, моите приятели а някой ден щеше да е и моят гроб, но без теб беше нищо. Вървях в градската градина, подритвах камъчетата и не мислих за нищо, освен за теб. Не намирах смисъл в нищо. Нямаше смисъл да ходя на училище - там само ограничават мисленето ти, а и исках да го правим заедно с теб, дори и в София. Чудя се дали и нямаше смисъл да се живее, и кога щеше да ми писне съвсем. Знам, че някой ден ... рано или късно и това ще стане ... А до тогава не исках да си спомням за нищо и за никои освен за теб, моята малка принцеса. Макар болката да беше всепоглъщаща, изгаряше душата ми, караше ме да плача, караше ме да мисля дали не можех да променя нещо малко по рано по някакъв начин, с нещо което е било скрито дълбоко в мен но толкова живо и силно, с онези думи които имаше нужда да чуеш, и който незнайно защо задържах в мен колкото и да напираха, глупак. Може би те щяха да те задържът при мен. Обичам Те. На кой ли не бих помогнал. Обичам те. Обичам те. Обичам те. Обичам те. Като ехо заглъхваха бавно в душата ми. Обичам те. Единственото, което бе сигурно в моят живот. Обичам те. Елена. Само Теб. Къде си, Елена? Елена-а-а. Няма те. Бях сам. Няма никой в градската, побелял съм от сняг. Сигурно все още нормално висок но слаб от чувстовото на липса което бавно ме изиаждаше от вътре, облечен в сиво, стърчах над алеите и се сливах с околният пейзаж. Приличах на дърветата с оголените им в момента клони. Обречен като тях. Да бъда вечно сам. Както през целият си живот до сега. Освен през изминалите две години и един месец. Когато бяхме заедно. Аз и Ти. Момичето с игривите сини очи, в които сякаш винаги светеше закачка. Сладки усмивки, звънък смях, нежни ласки, сплетени длани, топлина, милиони целувки - така можех да опиша изминалото време. А ако трябваше да го направя с една дума то тя беше "Щастие". Единственото което ми оставаше е да си забраня да се надявам, да вярвам, че ще се върнеш при мен, за да ме боли по малко. Да си забраня да мечтая, да те сънувам да си забраня да те обичам. Неможах ! Позволих си да живея без надежда. Запомних те все така весела, щастлива, с изпълнени с любов очи. Елена. В спомените ми ти беше само моя. недокосната. Защитена. Разчистих снега от една пейка и седнах. Колите профучаващи покрай Градската градина се забелязваха в далечината през оголените клони на дърветата като пъстри петна. Хората бързаха заети с собствените си проблеми. Една кола се движеше по-бавно. Звукът от касетофона и беше усилен до край. Б.Т.Р. пееха "Спасение". Заслушах се в бавно отшумяващата песен и се засмях примирено. Спасение. За Мен нямаше такова. Вече не. За Други то може би съществуваше като възможност, но не и за мен. Не и в този живот. За какво ми е спасение ако нямам теб. Успявах да се боря с живота но без теб той ме измори. Бяха ми останали малко сили да се надигна и да тръгна сам към нас, минавайки покраи беседката в началото на байра преди коротовете, беседката на която до скоро седяхме с теб, минавайки покрай нея няколкото безгрижни и щастливи хлапета ме посочиха с пръст "Хей вижте го колко е грозен и увяхнал". а аз бях там някъде в мислите си с теб, моят живот. Възрастният мъж който пазеше около стадиона ме погледна с надсмешка а може би съжаление.. Аз Продължавах да вървя и да живея в съзнанието си с теб. Краката ме боляха, вятърът се страхуваше да мине покрай мен за да не ме събори, а кафевите ми очи глдаха сляпо в нищото. Сивите ми и вече изпокъсани дрехи изгаряха от допира на въздуха и пепелта им се ръсеше по улицата. Усетих как кръвта ми започна дакапе от пръстите ми, пръсти с които до скоро докосвах теб, пръсти с които дори те гъделичках. " Още малко, Моля Те !!! Дай ми още мъничко от това което имах ... подари ми още мъничко живот. не искам вече нищо друго ... " Гласът ми беше като писъци на хиляди умиращи гълъби, а косата ми отлиташе косъм по косъм. "Съвесем малко !!! Моля Те, дай ми съвсем мъничко ...". Усетих, че коленете ми се счупиха първо едното а след това другото. Без Болка ! Каква болка можеше да изпитва една празна обвивка като мен ? Празна защото бях сам, сам без моят живот, без теб. "Моля Те ...!" Устните ми продължаваха да се движат и да търсят теб, да викат твоето име но от тях излизаше вече само заглушителна тишина. Бях стигнал вече началото на нашият квартал и на пейката до спирката само на две крачки разстояние седеше човек с усмивка които имаше сили да живее за някои/а. Гледаше към мен с безразличие със сините си очи, но сякаш не ме виждаше погълнат от собственото си щастие, протегнах ръка опитах се да го хвана. Щастливецът дръпна от цигарта си и продължи да гледа замечтано в безкрайността. В този момент чух последното нещо, в живота ми в който единствено ти имаше смисъл - Трясък ! Всякъш прозорците на всички блокове около мен се счупиха едновременно. Мъжът дори и не трепна. Нещо избухна вътре в празното ми тяло. Единственото което ми беше останало - Сърцето ми което до последно биеше за теб ! Тялото ми се напука като от стъкло и се превърна в пепел, която вятъра отвя. А младежа на пейката дръпна от цигарата си и щастливо продължи да гледа в безкрайността. От мен не остана нищо.
На *****
© Росен Бъчваров Всички права запазени