16.02.2012 г., 23:49 ч.

Спасение 

  Проза » Разкази
607 0 0
3 мин за четене

Братът и сестрата гледаха ширещото се пред тях опустошено поле. То беше сиво и мъртво. Някъде там бяха неразличимите от останалия пейзаж останки на доскорошния голям град. Той беше разбит от атаките. Преди беше гигант, препълнен с живот, но сега беше като изсъхнало мъртво цвете, чиито останки бавно ще бъдат заличени от дъжда и вятъра. Ще бъдат погълнати в почвата, така, сякаш този гигант никога не е съществувал.

Зад Валентин и Роза беше временният лагер, в който имаше около двайсет човека. Валентин се изправи и отупа окъсаните си, посивели от прах дрехи.

- Хайде, Роза, ставай. – каза той на сестра си и протегна ръка към нея, за да ù помогне

Тя се изправи сама, пренебрегвайки неосъзнато жеста на брат си.

- Не трябва ли вече да идва? – запита момичето и нервно се почеса.

- Спокойно, Габи си знае работата. Когато бяхме ученици, беше извършил две-три кражби на коли. – Той се умълча за миг, въздиша тежко и добави. – Сега дори няма да има някой, който да му попречи.

Докато изтупваше долната част на червената си рокля, Роза чу нещо и се обърна:

- Това не е ли той? Погледни! – каза тя и закопча до носа си синьото яке, което ù беше дал брат ù.

- Да той е. – каза Валентин, гледайки учудено към жалкото подобие на автобус, което караше Габи.

Той се тресеше и личеше по устните му, че изрича своеобразни псувни, но продължаваше да дава газ. Автобусът беше изгнил, ръждата го беше направила като далматинец. Много от страничните стъкла липсваха, а също и лявото огледало. Габи даде още повече газ и след секунда настъпи до край спирачките. Автобусът се понесе, оставяйки диря. Когато най-накрая спря, задното стъкло се откачи, прескочи задните седалки и се пръсна на пода. В това време Валентин и Роза дотичаха при лагера, където всички се бяха събрали около возилото. Габи изрита вратата, излезе победоносно, заглаждайки брадата си и извика, поглеждайки към Валентин:

- А, какво ще кажеш? Всичко си има. Здрав двигател, седалки...

- И прозорци, нали? – недоволно зададе реторичен въпрос Роза.

- Спокойно. – каза доволно Валентин и се качи в автобуса, но след миг извика: - Че то на места и под няма!

Тук Габи набързо го прекъсна, за да може да замаже положението:

- Дупките са малки. Може да се ходи, така че не е проблем.

Протече кратка и цинична разправия, след което всички започнаха да се качват в автобуса.

- Ето, първата седалка е за теб. – каза Габи с мек тон.

- Добре, добре! – каза Роза и му хвърли хаплив и остър поглед.

След като всички се качиха, автобусът потегли. Те трябваше да стигнат до място, на което имаше военни, които да ги евакуират. След около час те пристигнаха, но там нямаше никой, освен петима души, които бяха дошли с колата си и търсеха спасение точно като тях. Четирима от тях се бяха струпали на петнайсет-двайсет метра от колата и размятаха огледало. Валентин слезе от автобуса и изтича при този до колата и попита тревожно:

- Какво става?

Непознатият дръпна силно от цигарата си и каза нервно:

- Военните са си тръгнали. Ей ги там в далечината. Сега се опитваме да им привлечем вниманието. Дано ни забележат и се върнат.

 

 

Генералът обичаше да го возят, но една муха разваляше удоволствието му. След няколко неуспешни опита да я убие, той свали стъклото бързо и ядосано, чупейки клечката за зъби в устата си. Надяваше се мухата да излезе от там. Случайно той погледна огледалото за задно виждане и изплю клечката вън от джипа.

- Мисля, че виждам цивилни. – каза генералът.

 

 

Докато Валентин се вглеждаше в далечината, забеляза, че военните обръщат към тях. Той си пое дълбоко дъх и сърцето му започна да бие по-спокойно.

© niatko Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??