Животът е едно дълго и изпълнено с приключения пътуване, с добри и лоши спирки. Животът наподобява и „превозно средство“. За някой животът тече в бързи обороти, както самолетът прелита над стотици площи за минимално време. За други пък животът тече с минимална скорост бавно, мудно и тежко, както влакът. Трети пък са уцелили „златната“ среда – онова най-желано златно „правило“ за успех и прочие. Всички тези превозни средства се използват с цел, с която постигаме определен резултат, като например да стигнем до определени точки. Животът ни отвежда на различни точки, среща ни с различни хора, с различни проблеми. Точно, както шофьорът на градския автобус прави всеки ден, за да изхрани семейството си. В различно време, понякога точно определено, друг път не точно. Животът ни спира по различни спирки. На едната срещаме любовта, на другата лъжата, на третата омразата. Животът ни учи, учи ни как всяка спирка приема и отхвърля различни хора, различни емоции и чувства. Точно както „автобусът“. Автобусът е удобно за пътуване средство в градската среда. В него има места за сядане и прозорци. В живота обаче няма места за сядане, тях ние сами си ги правим, за да имаме едно пълноценно и осъзнато пътуване. Сигурно се питате, а къде са прозорците? Те са в нашата душа, сърце, глава и интуиция. Знаем, че не всичко е видимо, нали? Нека се върнем към нашето „превозно средство“. Ако например днес съм постигнала успех, а в други ден попадам на предателство от близък човек, това не означава, че нямам късмет или пък „не ми е ден“. Просто животът ни спира на различни спирки. Някои спирки са пусти, други пък препълнени, съществуват и такива „подобни‘‘ спирки. Казвам „подобни“, защото всеки е срещал такива, това са онези места, които отдавна не са спирки въпреки, че знаците си седят и заблуждават хората. Чудите се що за описание, та кой би решил да описва спирки? Нека се замислим, не е ли така и в живота ни? Понякога се чудим защо животът ни сякаш е „спрял“? Разбира се, че не е спрял просто сме на „спирка“, която ни носи поредния урок. Знаем, че светът е пълен със уроци - дори бих го нарекла „едно дълго обучение“. Не може да виним живота за нашите несполуки. Вие бихте ли винили своите учители? Животът няма материя, той е това, което всички ние правим, преживяваме, животът - това сме ние хората. Питам се, що за хора сме станали, що за човеци? Човек – съчетание от биологичен индивид, който сам по себе си говори за човечност, но къде е тя в нашия свят? В това да се избиваме, като че ли сме различни същества. Нима не сме тръгнали от едно цяло? Човечност ли е да подминаваш възрастната жена паднала на земята? А да лъжем, както другите така и себе си, случайно това ли е нашата човечност? Човечни ни прави страхът, да - звучи стряскащо. Нека проследим тази логика. Знаете милионите бедствия по света, които последните години се случиха. Помислете и се запитайте, защо когато нещо застраши животите ни се обединяваме, а не се отделяме сами? Така както страхът ни отблъсква, може и да ни събере. Имах съседи, които се ненавиждаха, непрестанно търсеха причина да се заяждат един с друг. Чудите се защо ви го казвам ли? За да ви накарам да помислите над това. Беше станало земетресение не беше силно, но успя да разпали страхът във всички нас. Всички бяхме излезли навън, знаете предпазни мерки в случай, че се повтори трусът. Тогава видях тези наши съседи, седнали на пейка пред блока, пушеха цигари и си говореха.За първи път ги видях да говорят, а не да се карат. Защо според вас? Дали страхът от предстоящето ни сплотява? Толкова сме страхливи, страх ни е да поискаме помощта от друг, страх ни е да показваме чувствата си, страх ни е от нас самите. Защо? Душата вътре във вас е не физиологичната ви същност, не я крийте! Оставете я да приема и отхвърля всички нови и стари спирки на живота.
© Дамла Всички права запазени