Ясмин седеше на малка маса в заведението на гарата, което предлагаше храна и топлина на пътниците в студените нощи като тази. От другата страна минаваше междуградския път, осветен от дълга редица улични лампи, но рядко пресичан от някой окъснял и бързащ да се прибере в градчето, намиращо се на по-малко от километър от гарата - сякаш имаше закон, който разпорежда преди полунощ, всеки да е под покрив и външния свят да остава без никакво човешко присъствие.

         Не знаеше къде се намира. Пътуваше, просто така, без посока и преди малко слезе заради престоя, който обявиха – влаковете имат тази странна привичка, да спират насред нищото, като за пътниците причината най-често оставаше загадка и я приемаха като нещо нормално.

         Замисли се дали да не остане тук, но в случай, че все пак реши да продължи, влака тръгваше след половин час – поне така съобщиха щом спряха. Ясмин единствената слезе, други го бяха сторили на предните спирания или просто останаха по местата си.

         След като огледа празната гара, не ѝ се вярваше, че някой ще се качи.

         Малко след девет вечерта, есента обвиваше чакащия влак със смирението си. По коловозите бе по-пусто дори и от пътя от другата страна на гарата. Имаше лек вятър, който караше вече оголените клони на няколко дървета да ѝ махат от време на време. Листата им си бяха заминали. Сезона е такъв, навяващ малко ленивост, малко самота, малко повече тишина в тези късни часове.

         Барманът се раздвижи и увеличи радиото за да поразсее безмълвието им. Бяха само двамата, Ясмин поздрави когато влезе и си поръча, след което потъна в своите си мисли, човека срещу нея също. Навярно по това време е винаги сам, може би се радваше на мълчаливата ѝ компания, затова и реши да сложи музикален фон, който си пасна с момента.

         Може би ще остане, засега ѝ харесваше мястото - градчето, което се намираше надолу по пътя, изглежда също е така тихо и спокойно като спирката си:

         Без излишни шумове и припряно движение на времето, подредено и притихнало насред кръстопътищата, който може и да го пресичаха, но без да нарушават подредбата му.

         От радиото се разплиташе мелодия, възрастния барман и клиентката му следяха как се разгъват нишките ѝ в есенната вечер. Хубав момент, задържал се като кръжаща над езеро птица, любуваща се на отражението си насред залеза, малко преди да отлети към гнездото си – всеки иска да се свие там за през нощта щом свърши работния му ден или се умори да се скита по пътищата.

         Отвън се чу шум на двигател, който с облекчение почти веднага угасна от умора след дълго препускане. Камбанката на вратата откъм шосето звънна и влязоха двама мъже, видимо на една възраст – нито близо до младостта, но и все още не бяха поели към зрялостта си. Имаха здрави, едри тела, лица на хора от улицата, опитали доста от прищевките ѝ като изпитание на силата им. Ясмин го видя, но и прецени, че не бяха от лошите, просто не можаха да преминат откъм страната на добрите.

         Погледнаха към единствения посетител, кимнаха ѝ за поздрав и седнаха на бара.

         - Какво ще желаете? - попита барманът.

         - Ти какво искаш? - каза единия, облечен в светло яке.

         - Не знам какво ще искам, не знам какво има - навъсено отговори другия, който беше само с вълнена карирана риза. Пътувайки от часове, бяха решили да спрат за малко, идея, която сега не му изглеждаше много добра, щом осъзна къде се намират. - Виж каква има за ободряване.

         - Кафе искаш ли?

         Мъжът отказа.

         - Какво тонизиращо имате? – рече този със светлото яке.

         Барманът изброяваше, а мъжът с ризата стана и отиде до прозореца. Загледа се навън – гледаше към недалечните светлини на градчето. Ясмин видя как на лицето му се изписа неприятното усещане, което бе предизвикано от невидима за нея причина. Приятелят му поръча нещо и зачака.

         - Този град е скапан. Не мислиш ли така? - продума след малко без да се обръща.

         - Не знам. Не съм идвал никога тук. Може би ти се струва такъв заради тъмнината. Ти какво ще кажеш, приятел? - попита онзи зад бара, имайки предвид авторитета му на по-възрастен човек, навярно дълги години обслужвал идващите и отиващите си.

         - На мен ми харесва. Живея цял живот тук.

         - Чу ли го? На него му харесвало тук – намигна му дружески, макар с недоверие в думите му да огледа празното заведение.

         Едва ли е имало повече от трима посетители наведнъж – си помисли и раздвижи пръстите си по повърхността под тях в такт с мелодията - и на него му хареса. Дори няма и пътници, освен онова момиче, което кой знае как се е озовало на това място?  

         Но погледна навън и се досети, че е дошла с неподвижния влак отвън. Не харесваше влаковете, движат се по строго очертани линии, а той предпочиташе свободата на избора – с кола може да се мине почти навсякъде, дори да бъде първият, който прокарва път сред някое поле насред нищото.

         Обърна се към приятеля си, който все така продължаваше да гледа навън.

         - Че какво може да се хареса тук?

         Надзърна и той по посока на градчето. След малко ще го прекосят, но за толкова кратко и набързо, че едва ли ще може дори да го разгледа. Предположи, че е малко, една разсичаща го в средата улица, по която минаваше междуградския път, няколко срамежливи преки с не повече от стотина къщи из тях, кой знае дали и половината имаха обитатели.

         - Май си прав, че е скапан - какво можеш да срещнеш, ако решиш да пообиколиш улиците сега? Само празнотата, която ги запълва. Всички градчета като това са едни и същи – полузабравени, обезлюдени и опустяващи. Ходили сме в много такива. Едно и също е навсякъде. За мен – пустиня!

         - Такива са, но този е най-противния който може бъде – каза приятеля му с неприкрито отвращение. - Дори е по-скапан от онзи град на юг, дето бяхме затворени за цял месец, нали си спомняш за него?

         - Помня, помня. И той е еднакъв със стотици други – пустош – повтори и пак намигна на стария човек пред него.

         Барманът поклати с глава и отиде настрани. Беше им оставил две бутилки и две чаши. Не искаше да разваля мнението им по никакъв начин, всеки има право да избере какво да види по пътя си. Особено ако само преминава. Той нямаше да ги придружи, щеше да бъде и утре тук, както е бил и вчера, и преди вчера.

         Ясмин мълчеше и се загледа в тъмният кръг на чашата си вече изстинало кафе.

         Мъжът с карираната риза мълчеше и гледаше през прозореца към светлините от далечните сгради и броеше стълбовете на уличното осветление водещо до тях.

         Другия също мълчеше, сипа си малко в чашата, отпи и погледна часовника на стената. Поклати глава заради нещо, което се сети и пак отпи. После наля и в тази на спътника си.

         Мълчанието им използва да бъде залято от прибоя на музиката, която все така продължаваше да звучи. Изминаха пет минути, може би и шест, никой не наруши плисъка на вълните от песента. Заведението знаеше как да пази покоя в мислите на своите клиенти, които рядко да се отбиваха в него по това време. Не им се натрапваше, не искаше да ги впечатли и ги оставяше да изберат сами колко да постоят – най-често си тръгваха преди краят на втората песен.

         - Ела да си изпиеш питието - каза мъжът със светлото яке.

         - Нищо не искам. Тук и питиетата им са скапани.

         - Нищо му няма. Ще изпия и твоето тогава - рече, след което си доля от втората бутилка.

         Оставаха седем минути до тръгването на влака. Ясмин избута пътната си чанта изпод масата. Нещо ѝ подсказа, че няма да го остави да отпътува без нея. Очарованието, което почуства преди малко, се изпари като разочарование при първа среща с непознат – идвайки изглеждал приятен, но приближил се, показал различното лице от което просто трябваше да избяга.

         Гледащия през прозореца се обърна и отиде при приятеля си. Отвън се чу сигнал и записан глас, приканващ пътниците, ако ги имаше и колкото и да бяха, че е време да се качват.

         Мъжът със светлото яке допиваше чашата си. Извади една банкнота и я остави пред бармана и отказа с жест на безразличие няколкото монети от рестото, които той му подаде.

          - Знаеш ли защо този град е най-скапания? - попита мъжът с карираната риза, като само за миг кръстоса поглед с Ясмин и сякаш попита и нея, непознатата, същото.

         - Не. Сигурно е заради тъмнината – предположи отново другия.

         Ясмин също не знаеше.

         - Не е заради нея. Има друго и това го прави най-нежеланото място където искам да остана. Знаеш ли какво?

         - Не, не знам. Кажи ми какво е?

         - Защото аз съм роден тук. Затова ми е толкова противно. Не познах на идване къде сме, но отвън е написано името му и знай, че той е едно мръсно място, което не може да роди нищо свястно.

         Бармана виновно сведе очи.

         - Чак толкова ли?!

         - Да, една яма, пълна със змии и раждаща, по-скоро - бълваща единствено отровата им – мъжът излъчваше такова разочарование, каквото може да причини единствено разочарованието, поднесеното му от най-грозната страна на това място.

         Пак кръстосаха погледи с Ясмин и тя видя в очите му тъгата на спомените от това, че може би някога е искал неща, които така и не е могъл да получи или да открие в родния си град.

         Тъгата, че е бил принуден да го напусне и да се запилее из прашните разклонения на дните на пролет и да остане без място, в което да се завръща есен и се превърна в птица без гнездо.

         - Виж ме мен – неговото дете – знаеш какво съм, знаеш кой съм... - много, много тихо рече роденият някога тук.

         Пое въздух, сякаш искаше да изкрещи, но след малко го изпусна рязко и предложи:

         - Слушай, хайде да се махаме!

         - Да тръгваме. След десет минути ще сме далеч. Защо не ми каза, нямаше дори да спираме – заговори приятеля му като опит да го утеши. - Не го мисли, няма да минем през него, имаше отбивка някъде назад, ще го заобиколим и няма и да го видиш. Хайде...

         Двамата излязоха, камбанката не звънна, а пристърга металите си в неясен тон.

         Ясмин остави кафето си неизпито, хвърли две-три монети до него и почти изтича навън. Качи се на влака и поиска да литне възможно най-скоро накъдето и да е, само да е по-далеч от тук:

         Веднага!

         Всичките ѝ сметки от това спиране бяха уредени.

         Този град се оказа тъмен, зловещ и изпразващ душите, отнел без време от детето си всяка радост и погубил завинаги някога пълните му с мечти очи.

         Щом собствения му син го мрази толкова и е избягал, какво би дал на нея – скитащата се, поела без посока по света. Може би наистина пустинята ражда единствено пустота – не искаше да я усеща и когато след малко потеглиха, дори и не погледна светлините, нароени като огнища из нищото, все така обвито от есента.

         Потопи се в тъмнината като някакво спасение.