Тихо е. Спокойно е. Звучи само приспивната песен на дъжда. Дъждовните капки почукват леко по прозорците, като че ли ми казват '' здравей'', а аз се усмихвам, защото знам, миговете като този са кратки, но могат да бъдат изпълнени с толкова много въображение! За едни това е просто дъжд, а за други – миг, ценен миг на наслада, на красота, на тъга. Минути, в които можеш да помечтаеш, да се откъснеш от реалността. Да полетиш... Моменти, в които можеш да слееш нереалното с интересното. Мога ли да докосна дъгата? А да прегърна Луната? Мога ли да целуна небето? А какво, ако се превърна в малка дъждовна капчица, летяща волно, състезаваща се със сестрите си във откритото небе? Преди да падна, бих изпяла най-нежната си песен, а след това спокойно ще си отдъхна, знаейки, че съм успяла да накарам някого да се усмихне. Да... Аз се усмихвам на дъжда. Поглеждам встрани. Там, забравена, сгушена в самотата, стои моята китара. Нима съм забравила за нея и съм я оставила да си припомня съвсем самичка красивите спомени, които сме преживели заедно? Не. Върни се, приятелко. Прошепвам. Взимам я и тя сякаш заменя тъжната си осанка със топла усмивка. Сядам близо до прозореца и прегръщам китарата. Не... Не ми трябват ноти. Нито песен, която знам. Ще изсвиря нещо ново и по-красиво. Но не бих го направила без тихия шепот на капките. Затварям очи. Рея се в миналото и бъдещето. Навеждам глава, прекланяйки се на живота. Тихо отправям благодарност, че ме има. С китарата започваме да мечтаем...