“Не, не го прави, моля те!” Малкото коте се опита да се задържи за ризата на Карън, нейната... бивша стопанка. Карън искаше да изостави котето си в гората. Що за глупост? Какво щеше да прави то в гората? Но момичето беше прекалено малко, за да разбере, че така обрича домашната си любимка на смърт, все пак беше само на осем години.

  Тя беше намерила котето на улицата и го бе прибрала вкъщи. Даде му име - Шарън - и му обеща, че ще са завинаги заедно. Шарън и Карън. Дори звучеше хубаво. Но не се получи точно така. Когато майката на Карън се прибра и видя какво е направила дъщеря й, веднага й нареди да изхвърли котето обратно навън. Тя ненавиждаше животните. Карън се възпротиви, прибра животинчето в стаята си и отказа да излезе повече навън. Прекараха там ден и половина, но и двете започнаха да огладняват. Карън реши да отиде и да измъкне нещо за ядене. Но майка й я хвана, че рови в хладилника и й забрани да яде, ако не махне преди това котето от къщата им. Каква злобна жена. Шарън се страхуваше от нея. Малкото момиче отказа да направи каквото й се каза и се разплака. Тогава за първи път майка й я удари силно. Карън залитна и падна на пода. Жената я хвана за ръката с всичката сила на възрастен човек и накара дъщеря си да направи каквото тя искаше. Шарън разбра, че няма как да останат заедно. Майката на Карън щеше да я пребие от бой. Затова не се опита да бяга, когато момичето я гушна нежно, с все още стичащи се от очите й сълзи, и побягна към вратата. След известно време двете стигнаха до гората и там Карън седна на земята до едно дърво и прегърна силно котето си. Галеше рижавата козина и плачеше.
       - Не искам да те оставям, Шарън. Ти си единствената ми приятелка.

  На Шарън й се искаше да й отговори, че никога няма да я забрави, че винаги ще я обича, но беше просто едно коте и не можеше да говори като човек. Тя гледаше къдравите шоколадови букли на момичето, сините очи, красивото детско лице с правилни черти и леко чипо носле. Опитваше се да ги запомни с колкото можеше повече подробности, за да може един ден да я намери. Двете щяха да са отново заедно и този път наистина щеше да е завинаги.

  Когато Карън се опита да пусне Шарън на земята, котето осъзна, че момичето смята да я остави тук. В началото тя си мислеше, че са дошли на това място само, за да се сбогуват и че после Карън ще я върне обратно в града, където я бе намерила. Но се оказа, че не е така. Шарън заби малките си нокти в бялата риза на момиченцето, в очите й се четеше ужас.

  - Не, Шарън, пусни ме. - каза Карън - Майка ми ще ме набие пак, ако си скъсам ризата.

  При тези думи котето инстинктивно пусна момичето и се остави да бъде сложено на земята. Карън седна върху краката си, а големият бор, под който бяха застанали, надвисна над двете като чудовище. Момичето свали единствената гривна, която имаше, от ръката си и я сложи на врата на котето. Беше й като по мярка, изработено от кожена връвчица, на която бяха нанизани разноцветни мъниста.

   - Сама я направих. Сега е твоя. За да ме помниш.

   Котето гледаше с жал в очите малкото момиченце, към което се бе привързало толкова много за толкова кратко време. Шарън беше само на девет месеца и Карън й беше първата приятелка. Първият човек, който, вместо да я подритне с презрение, както правеха другите хора, я беше прибрал вкъщи, макар и само за ден и половина. Карън се усмихна леко, една сълза капна върху рижавата козина. Тя се наведе бързо и даде една целувка на котето. Целувка мека и нежна като едва доловим повей на вятъра, с дъх на теменужки. Шарън притвори очи. Почувства се в безопасност, само за миг.

     - Съжалявам... - промълви момичето и се надигна от земята.

     Последният спомен за лицето на Карън щеше да е изпълненият й с болка поглед. Тези сини очи, по-сини от небето, морето и всяко друго нещо на този свят, сега бяха изпълнени с тъга. Погледът трая само част от секундата, но в очите на Шарън това беше една цяла вечност в ада. Не можеше да гледа нейното любимо момиче наранено. И тогава Карън побягна. Малките й бели пантофки затичаха по земята, леки като перце. Шарън искаше да я последва, искаше да се върне с нея. Може би не в нейната къща, но някъде наблизо. Но човешкото момиче беше по-голямо на ръст и беше по-бързо. Котето тичаше след Карън и си мислеше, че няма да се предаде за нищо на света. Точно тогава обаче минаха покрай един двор и голямото куче-пазач вътре се разлая яростно при гледката на тичащото дете. Беше вързано на верига, но Шарън се изплаши и спря на място. Беше я страх да мине. Имаше чувството, че кучето ще се откъсне и ще я преследва, докато не я убие. Карън продължи нататък, без да се обърне дори веднъж и накрая се изгуби в далечината. Неосъзнавайки какво прави, Шарън понечи да тръгне след момичето, но кучето отново се разлая и тя, уплашена до смърт, се втурна обратно към прикритието на гората. Слънцето вече се скриваше зад хоризонта и отстъпваше място на мрака. Шарън се върна при дървото, където седяха двете с Карън и се сви на малко пухено кълбо до него. Щеше да прекара нощта тук, да поспи малко и след това да си намери нещо за ядене.

    Но някъде късно през нощта Шарън се събуди от някакъв странен, неопределим шум. Имаше нещо в близките храсти. Тя надигна глава и се ослуша предпазливо. Може би не беше нищо опасно. Изведнъж от храста изскочи огромен черен вълк. Шарън се изправи бързо на крака и уплашено загледа другото животно. Личеше си, че е свикнал да живее в гората сам. Очите му бяха черни, също като козината, и я гледаха с напрегнато очакване. Просто беше предпазлив. Искаше да види какво ще направи котето. Шарън заотстъпва бавно назад, гледайки го право в очите, страхуваща се да не бъде нападната. Ако това станеше, тя щеше да умре. Някъде зад черния вълк изпука клонка и той извърна муцуна натам, за да разбере откъде идва шума. Малкото коте веднага се възползва от този шанс. Вероятно щеше да е единственият й. Побягна с възможно най-голямата скорост, която й позволиха малките й крачета в обратната на вълка посока - към гората. Огромни стари дървета се извисиха над нея, клоните им бяха като ръце с дълги остри нокти, които сякаш се опитваха да я сграбчат, да я хвърлят в лапите на вълка. Страхът беше свил сърцето й. Тя тичаше и тичаше. Дали вълкът не беше тръгнал по петите й? Нямаше ли да изскочи отнякъде и да я разкъса? Най-накрая Шарън се измори. Толкова се измори, че крачетата й се подкосиха. Край! Не можеше да издържи повече. Нямаше да има сили да се бори или да избяга ако вълкът я намери. Тя се предаде и зачака, мислейки с всичка сила за Карън. Това искаше да вижда докато умира. Но черният вълк не дойде. Остави я. След няколко минути котето събра силите, които му бяха останали и се добра с мъка до дънера на едно паднало и отдавна умряло дърво. Пъхна се вътре и отново заспа изтощена.

     На сутринта се събуди от една катеричка, която тупна шумно върху дънера и след това избяга. Навън вече не беше толкова тихо. Чуваха се пеещи сутрешните си песни птици и жуженето на насекоми. Шарън се измъкна навън и усети, че умира от глад. Коремът й изкъркори. Безсилна да си хване нещо по-голямо тя изяде няколко скакалеца и разни други насекоми. Пи малко вода от едно поточе наблизо. Това я поободри. След това се зачуди какво да прави. Снощи докато тичаше бе навлязла много навътре в гората и сега нямаше представа къде се намира и колко далеч е града. Докато наблюдаваше разсеяно една пеперуда, покатерила се на цвете два пъти по-малко от нея, бореща се да не падне, изведнъж чу стъпки. Наостри уши. Когато другото животно се показа иззад едно дебело дърво, на Шарън за миг й стана досадно. За част от секундата мисълта “О, пак ли?” премина през ума й, докато наблюдаваше приближаващата се снежнобяла вълчица. Но този път беше по-различно. Вълчицата не беше настроена никак приятелски, зъбите й бяха оголени и измежду тях излизаше тихо ръмжене. Шарън се изплаши и се огледа бързо наоколо. Нямаше шанс да успее да избяга и този път. Зад гърба й беше реката, а тръгнеше ли настрани беше мъртва. Нямаше изход. Тя се вгледа в изпълнения със злобен блясък поглед на вълчицата и се приготви за края. Затвори очи и се замисли отново за Карън, както бе направила и снощи. Чуваше ръмженето й все по-наблизо и по-наблизо и тъкмо когато си мислеше, че всичко е свършило, чу още нещо. Беше ръмжене, по-силно от това на вълчицата. Шарън изведнъж се почувства по-добре, почувства енергия, която беше на нейна страна. Не знаеше как го е разбрала, но беше сигурна, че вече е в безопасност. Отвори бързо зелените си очи и видя не друг, а нейния познат вече, огромен черен вълк. Той скочи към себеподобната си, заставайки с гръб към котето. Продължаваше да ръмжи все по-силно и по-силно. Вълчицата се подразни, че той се опитва да й вземе плячката и се хвърли яростно към черния вълк. Бяло и черно се сборичкаха и затъркаляха по земята. Чуваше се ръмженето и скимтенето на двете животни, вкопчени едно в друго. Шарън забеляза - и беше сигурна - че е права, че вълкът не хапе силно. Само колкото да се опита да прогони другото животно, без да го нарани много. Вълчицата, от своя страна, хапеше и драскаше с всичка сила, но в крайна сметка черният самец победи и тя избяга навътре в гората.
     От този ден нататък черният вълк защитаваше Шарън като свое дете, може би. Помагаше й да си намира плячка, научи я как да краде незабелязано храна от хората в града. Да, нейният град - това беше той, но тя предпочиташе да остане с вълка. Неговият начин на живот й допадаше повече. Поне никой не смееше да го подритва по улиците. И, все пак, всеки път, когато отидеха заедно в града, Шарън оглеждаше навсякъде за Карън, но никога не я видя. Те обикновено се промъкваха късно през нощта там.

  Така изминаха близо десет години. Животът продължаваше да е всекидневна борба за оцеляване, но с помощта на вълка вече беше по-леко. Двамата с Шарън всеки ден се разхождаха из горите и планините и тя научи всички пътеки и места там. Споменът за Карън започна да избледнява в паметта на голямата, вече доста възрастна котка, но тя никога не свали гривната от врата си. Цветовете на мънистата избледняха, кожената връв се протри, но това не й пречеше да си я пази.

  И ето, дойде денят, в който всичко се промени. Започна нормално като всеки друг ден през последните десет години, но вечерта, когато с вълка отидоха в града, Шарън най-сетне видя това, което търсеше през цялото време. Карън. Беше доста късно за нощни разходки, към три-четири часа сутринта. Двете животни я видяха да излиза от един ресторант с цяла тумба хора на нейната възраст, както изглеждаше. Някои бяха пияни и крещяха с цяло гърло.

  - Хайде, да ти е честит рождения ден, Кар. Наздраве!...

  Всичи се смееха шумно и се подиграваха на този, който беше казал това, защото той се подхлъзна и падна по лице в една локва. Кар? Карън? Рожденият ден на Карън? Това значеше, че тя днес става пълнолетна. Шарън огледа лицата на момичетата. Никоя не приличаше на нейното. Изведнъж лек ветрец довя до нея мириса на теменужки. В ума на котката се появи едно лице, изпълнено с тъга. Най-накрая я видя. Косата й беше шоколадовокафява, както я помнеше, но беше права, буклите й ги нямаше. И все пак, дори на оскъдната светлина от уличните лампи, нямаше как да сбърка тези очи. Очи, по-сини от небето, морето и всичко останало на този свят. Шарън неусетно тръгна към тълпата и вълкът се опита да я спре. Тя беше диво животно вече. Мястото й не беше при хората. Но котето не искаше да повярва, не искаше отново да изгуби детето си. Карън щеше да я познае, щеше да ги прибере и двамата. Те щяха да могат да си поживеят на спокойствие до края на дните си, защо не го разбираше той? Котката тръгна отново напред и вълкът я захапа за крака в опит да я задържи. Не я ухапа силно, но все пак той беше по-голям от нея, зъбите му бяха по-големи. Болка прониза крака й и тя измяука силно. Хората от групата на Карън я чуха и погледнаха към тях. Както всички нормални хора и те се стреснаха от огромния черен вълк. Мислейки си, че той ще ги нападне, те се втурнаха срещу него. Всичко стана за един миг, една секунда, едно примигване. В един момент момчетата от групата бяха на десет метра от тях, в следващия вече бяха взели, кой каквато тояга успя да намери, и започнаха да удрят вълка. Шарън осъзна, че кракът й е свободен и скочи с ярост върху злобните хора, в опит да защити приятеля си. Макар и късно, осъзна, че той е бил прав. Нейното място не бе сред хората. Но вече беше късно да се разкайва. Пияните младежи бяха неконтролируеми. Тя заби ноктите си в ръката на единия от тях. Момичетата им крещяха да спрат, но те не искаха и да чуят. След миг Шарън усети силен удар, изгуби всякакви сили и падна безжизнена върху тялото на вълка. Нещо лепкаво потече по козината й и й замириса на кръв. Разбра, че е прекалено късно да спаси приятеля си. Както и себе си.

Карън крещеше, искаше те да спрат. Как можеха да направят такова нещо пред нея? Знаеха, че тя обича животните повече от всичко на света. За миг забрави какво прави, забрави дори коя е. Изтича до приятелите си и изтръгна пръчката от ръцете на единия, след което го блъсна силно и той политна и падна на земята, събаряйки със себе си и другите двама.

  - Какви ги вършите, скапани идиоти такива? Това са просто животни... - гласът й се пречупи.

  Тя се обърна бързо към двете безжизнени тела на земята и бавно се приближи. Очите й забелязаха рижавата козина и миг след това се плъзнаха с ужас по познатата гривна от детството й. Тази, с кожената връв и шарените мъниста, сега доста избелели и стари. Ужасът я задави.

  - Не... - промълви – Шарън!

  Тя се втурна към двете тела. Големият черен вълк не дишаше, беше мъртъв. Котето й почти го бе последвало, когато тя падна на колене пред тях в локвата кръв, образуваща се наоколо.

  - Шарън! – истеричният й вик наруши нощната тишина.

  Не беше възможно. Толкова години котето й го нямаше и й беше липсвало през всеки един ден, всеки час, минута и секунда, а сега, когато се бе върнало, точно на рождения й ден, собствените й приятели да направят такова нещо... Сълзите рукнаха по бузите й и потекоха надолу по лицето й.

   - Не... - немощно пророни.

  Но беше твърде късно. Карън остави котето и с ярост се нахвърли върху момчетата. Започна да ги удря, колкото можеше по-силно с една от тоягите им. Те бяха виновни. Те бяха отнели любимото й животно, първата й приятелка. Нямаше да се измъкнат безнаказано. В нея не беше останала и капка любов към трите момчета. Мразеше ги. Тя удряше и удряше, а сълзите продължаваха да се стичат от очите й. Дори не усети как най-накрая двете други момичета успяха да издърпат оръжието й и я дръпнаха назад, колкото можеше по-надалеч от трите момчета, сгърчени от болка на земята. Дори не бяха опитали да се защитят, прекалено изненадани от нападението й и прекалено пияни, за да мислят трезво.

  Няколко дни по-късно Карън погреба двете животни до дървото, където бе оставила котето си като малка. Прибра гривната от врата на Шарън и се закле, че ще я пази завинаги и така ще са заедно. Никога повече не проговори на трите момчета, които лежаха три месеца в болницата и след това отказаха дори да споменат името й. Двете други момичета също спряха да комуникират с нея. Дотам с приятелството им. Карън замина за Англия и никога повече не се върна в къщата на майка си, с която дори не искаше да я свързват след всичките мъки и страдания, които й бе причинила. Защото онзи път не беше единственият, в който майка й я удари. След това доста често прилагаше този номер, за да я накара да се подчинява. Карън съжаляваше, че не бе запазила котето си при себе си, че не се бе възпротивила по-силно, уплашена, да не я набият. Това беше нейната грешка и тя бе виновна за това, което се случи с Шарън. Щеше да носи спомена със себе си завинаги. Никога нямаше да изостави домашния си любимец така. Животните се бяха оказали по-добри приятели от хората. Никога повече не се довери на човек. Случката с Шарън й бе показала истинската страна на това кръвожадно племе, към което и тя самата принадлежеше. Ценен урок, но на каква цена…