Сърцето на бащата

       - Да повозим ли децата на този файтон, ше бъдат много щастливи, какво ще кажеш? - попита мъжът.

      - И без това разстоянието от гарата до града е голямо, а и автобусите са много нарядко?

       Ваня беше оставила пътната си чанта до големия му куфар, но здраво

стискаше ръката на четиригодишния им син. Очите ѝ шареха притеснено

след припналата на една страна кака. Тя щеше да навърши скоро осем, но

всички ѝ казваха, че е вече голяма.

       Стоимен се спазари с човека, натовари багажа и семейството си, но не

седна на капрата при файтонджията, за да не натежат много на омърлушеното

конче. Тръгна след песента на колелата и си свиркаше с уста през целия път,

докато стигнат квартирата. Не бяха идвали досега тук, но един приятел му

препоръча курорта с чист планински въздух и минерални извори. Той 

обичаше да скита по чукарите и искаше да научи и децата си да не се

страхуват от стръмните каменисти пътеки, а жена му щеше да лекува с

топлата вода болките си в кръста.

       Стаята им се оказа на третия етаж и имаше чуден изглед към отсрещните

зелени планински била. Настаниха се, а после и четиримата излязоха да

поразгледат наоколо. На близкия ъгъл бяха отворили хранителен магазин и

жена му щеше да разчита на него, за да реши какво да им предложи за обяд

или за вечеря. Можеха да си приготвят и нещо бързо на котлона, изнесен на

терасата. Имаше и ресторанти, но със заплатата на жена му като медицинска

сестра и това, което той припечелваше в завода като стругар, не можеха да си

позволят този разкош. Тъщата му беше получила наскоро няколко заплати при

пенсионирането си и с радост отдели една част от парите, за да заведе той жена

си и децата си на почивка. Другите трябваше да ѝ стигнат за дълго отлагания 

ремонт на къщата.

       - Тате, може ли да вземем това малко котенце в квартирата? Виж - останало

е без майка си и трепери, горкичкото! - сините очи на доведената му дъшеря

разплискаха чистата като сълза тревога на момиченцето.

       Не знаеше какво да отговори. Но умолителният поглед на детето го накара

да я притисне бащински до себе си и да вземе от малките ръчички уплашеното

рижо коте. Хазяйката се оказа добра и разбрана жена. Дланите ѝ бяха едри като

на мъж, но по всичко личеше, че и сърцето ѝ е голямо. Измъкна от някъде една

кучешка колибка, постели отдолу стара дрешка и настани малкото "гостенче"

в нея. Стоимен си отдъхна от налегналото го притеснение, разбрал, че приютената

в чуждата къща от него животинка няма да им създаде проблеми.

       Сутрините тук  бяха хладни, но той всеки ден събуждаше рано децата си

и тръгваше с тях към някой от отсрещните баири, обрасли с вечно зелени борове.

Въздухът миришеше на смола и беше решил да набере млади връхчета преди да

си тръгнат. Щеше да ги занесе като подарък на тъщата - майсторка на лечебното

сладко, което тя правеше от тях.

       Ваня редуваше дните: през единия ходеше да лекува кръста си с минералната

вода и някакви нагревки, но на следващия тръгваше с тях. Синеочката събираше

в една картонена кутия охлюви и често проверяваше дали са изяли тревичката, която

им беше сложила, за да ги нагости. Стоимен показваше на малкия си син различните

планински билки и го учеше как се сушат през деня, разстлани  на вестник върху

лиглото на мама и тате.

       Седмицата се изтъркули неусетно, но един ден, тръгвайки пак към магазина,

жена му го погледна някак стреснато.

      - Проблем ли има? - запита я той, обезпокоен от тревогата, която усети в

погледа ѝ.

      - Мисля, че парите няма да ни стигнат! Направо се стопяват пред очите ми...

Уж внимавам като вляза да купя нещо за хапване в магазинчето и все си правя 

сметката, ама и на котето нали подхвърлям по два пъти на ден нещичко - живинка

е, как да го остави гладничко човек...

      - То, колко ли изяжда това малко котенце! - възкликна усмихвайки ѝ се Стоимен

и продължи. - Добре, че хазяйката пое още отначало грижите за Рижко. Дори ми се

похвали, че го е изкъпала със специален шампоан против паразити, за да бъдем

спокойни, когато децата си играят с него.

      Жена му беше готова да го прекъсне, но изчака думите, свела надолу тъжния си 

поглед. После заговори през сълзи:

      - Нали знаеш, че купих на Тошко едно бежово панталонче. Исках да го издокарам

с него, като го заведа след почивката отново на детска градина... Но, ако кажеш, ще

опитам да го върна. Магазинерката ми се видя разбрана жена, като ѝ обясня и ѝ

се помоля, може и да склони да ми даде сумата, а ние четиримата ще ядем после цял

ден с тези пари...

      - Аз ще се обадя на един приятел и ще поискам да ни изпрати някой лев, не се

притеснявай! Дори пътните само да ни подсигури, ще успеем да се справим със

ситуацията. Бива ли да връщаш  панталончето на детето и да се излагаш пред

непознатата магазинерка? Довечера ще говоря с него и ще решим проблема! -

опитваше той да успокои Ваня, но в същото време притеснението беше забило

нокти в гърлото му и безмилостно го душеше.

      Преди да се роди сина им, беше решил да отидат  тримата с Мариелка на море

за една седмица, но се наложи бременната му вече жена да влезе за задържане в

болницата. Така и си остана само с каненето да ги заведе на почивка - вече четири

лета подред. Добре, че тъщата реши да им подари тези десет дни и да се опитат

да забравят трудния си живот, да се почувстват и те като хората. Но ето, че не се

получи. Докато беше жива, майка му обичаше да казва: залюлее ли те веднъж, все

така ще я караш. А как му се искаше да я опровергае!

      Следобед се чу с приятеля си и той обеща веднага да му изпрати бърз запис.

Рано на другата сутрин се нареди пред пощенското гише. Подаде документа си

за самоличност и зачака.

      - Ама вие с каква фамилия сте? На записа пише Костадинов, а в документа ви

- Костадинков! Една буквичка в повече! Но аз нямам право да ви дам парите с

тези объркани имена? От снимката виждам, че става въпрос за вас, но нищо не мога

да направя! Следващият, моля!

      - И аз... какво трябва да направя сега? - попита той, опитвайки се да овладее

нахлулото в него притеснение, но треперещия му глас го издаде.

      - Ами обадете се на този, който ви ги е изпратил! Има си канален ред за такива

ситуации, господине!

      Стоимен се съвзе, влезе в свободната телефонна кабина и дръпна плътно

остъклената врата зад гърба си. Знаеше, че докато разговаря, любопитните хора

наоколо ще разберат за проблемите му и се огледа, но видя само един човек в

долния  край на чакалнята. Той се опитваше да си доспи, изчаквайки да го повикат

за разговор.

       - Какво си направил бе, човече? Объркал си ми фамилията и сега не ми дават

записа! - опита да се скара почти гальовно на приятеля си той.

       - Нямаш проблем! Сега ще прескоча до пощата и ще оправя грешката. Ако не

стане за днес, утре вече ще имаш парите, не се тревожи! - отвърна му с бодър глас

мъжът отсреща.

       Стоимен се прибра в квартирата увесил нос. Жена му беше купила на всички

по една кифла от близката закусвалня и сипала в пластмасови чашки от кафе

кисело мляко на децата.

       - Ние ще ги ядем с кафето! - някак виновно побърза да му обясни тя и впери

питащ поглед в него - Я кажи, какво стана?

       Мъжът преглътна мъчително преди да започне да говори и после ѝ обясни за

грешката в името.

       - Ако се наложи, ще върна, все пак, панталонките... - добави тя в края на думите

му и отиде да вземе две кафета от уличния автомат.

       На другата сутрин пошенската служителка вдигна глава от документа му за

самоличност и се усмихна, казвайки през стъклото:

       - Запомих ви от вчерашния случай. Ето ви парите, заповядайте, само ми сложете

един подпис тук, ако обичате!

       По пътя се загледа във витрината на един магазин за дрехи, влезе вътре и заяви

с висок глас на жената зад щанда:

       - Искам да купя рокличката с пеперудите за осемгодишната си дъщеря! Може ли

да я свалите от момиченцето-манекен? Мисля, че ще бъде по мярка на Мариелка -

детето, което ме нарече за първи път татко!

      Излезе, прегърнал красиво сгънатата и опакована изненада и ускори крачките, 

представяйки си радостта, изгряла на лицето на синеочката. Беше истински щастлив,

че и двете му деца ще имат подарък от отлаганата им с години  първа семейна почивка.