26.06.2018 г., 0:27 ч.

Спомени 

  Проза » Други
470 0 0
1 мин за четене

            Сещаш ли се кой съм аз? С лека ръка би ли могла да захвърлиш крехкия спомен за човека, който те целуваше по врата и в чиито ръце се разливаше? Обърни се и разбери за какво ти говоря. В очите ти напират сини сълзи, меки и невинни като самата теб в близкото минало. Не мога да забравя мелодията на любимата ти песен и нашите спомени. Беше прекалено хубаво, за да е истина.
            Защо поставяше меката си женска длан на моето разбито от време, хора и обстоятелства сърце? С думите, че ме обичаш, написа очарователна история, на която самите ние не можахме да повярваме. Не издържахме на тежестта. Аз, докато се опитвах да намеря утеха в твоето докосване, забравих да дишам и да живея. Ти, оплетена в мрежите на опаковани във фалшиви усмивки действия, успя да ме излъжеш.
            Поздравления, любима! Сигурно си доволна… Не желая да те карам да се чувстваш зле, тъй като всеки е свободен да прави това, което иска. Живеем в сурово време, обезличаващо всякакви прояви на добро; време, чийто основен поминък е унищожаването на човешките чувства и безропотното заличаване на стремежите към истинност. Как успях да се опазя – не знам. В тази вихрушка, ръководен от светлината на любовта, плаках като току-що родено бебе, страхувайки се да не те загубя. Всяка твоя дума ме обливаше с увереност, обичах силно.
            Сега изгарям снимката, на която сме прегърнати. Около мен е тихо. Превъртам мислено миговете ни, за да се опитам да уловя скъсаната нишка. Не мога.
            Чувството да се разделиш с частица от душата си е като пистолетен изстрел в празна конферентна зала.
            Сбогом!
            Отивам да чистя гилзите…

© Димитър Драганов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??