Тя отвори стреснато очи...

-         Добре. Значи как  се почувствахте в онзи момент?

-         Кой си ти, по дяволите?

-         Вашия психоаналитик. Що за въпрос?

Не си спомняше да има психоаналитик. Не помнеше даже къде живее...

-         Глупости. Аз нямам психоаналитик.

-         Напротив, идвате всеки ден от месеци! Говорите ми с часове за детството си...

-         Не може да бъде...Аз...

Понечи да каже нещо, но нямаше спомени нито коя е...Нито къде живее. Изхвърча през врата като вихрушка и тръгна по непознатата улица. Не знаеше къде отива, нито къде ще стигне.

-         Към къщи ли? - Провикна се жена наблизо.

-         Да...

-         Изчакай ме да вървим заедно.

Коя ли е тя?!... От къде ли се познават?!... В главата и се блъскаха безброй въпроси.

Наближиха стар блок, имаше малка градинка отпред...Не и се стори познато в момента...

-         Ела първо до нас и после ще се качим заедно до вас. Не помня от кога не съм те виждала.

Не каза нищо, само послушно тръгна след нея. Изчака я и тръгнаха нагоре. Поставяйки ръце в джобовете намери някакви ключове. Пробва да отключи и каква работа се получи...

-         Извини ме, но имам главоболие...Ще си почина малко и ще ти се обадя после да се...видим.

-         Е, добре мила...Както кажеш.

Реши, че жилището й харесва. Имаше красиви стари мебели избрани с вкус. Беше толкова уморена, че реши да поспи...

                                                                       ***

Тя отвори рязко очи...

Огледа се, не видя нищо познато. Зачуди се, какво ли прави тук...Нещо до нея се раздвижи и тя обърна глава. До нея спеше някакъв мъж. Кой ли беше той?!

-         Добро утро, миличка. – усмихна и се той.

-         Добро...От кога съм тук?

-         Как от кога? – не я разбра той.

-         Снощи сам дошла, нали?

-         Снощи?! Какво ти е? Ние живеем от 6 години заедно...

-         Не може да бъде...

Тя стана от леглото и се запъти в банята. Погледна се в огледалото...Дори това, което видя и беше непознато. <<” – Гпсподи, какво става с мен?!”>>

                                                                       ***

Тя отвори рязко очи...

Намираше се в метрото...Някакъв човек я погледна остро. На къде ли пътуваше?! Всичко и се губеше. Имаше неща...Някакви спомени...Моменти, които абсолютно нищо не й говореха. Реши да слезе на следващата спирка, където и да е това. Тръгна по алеята...Вървеше, незнайно, колко дълго...Стигна до старо гробище. Не знаеше къде да отиде, затова остана там.

-         О, милата...Какво правиш тук?!

-         Познавате ли ме?

-         Не. Защо си тук?

-         Не помня нищо. Не знам коя съм...

-         Амнезия?

-         Не знам...

-         Ела с мен. Ще се погрижа за теб.

Тя покорно тръгна с нея, надявайки се всичко да е наред. Отпускайки се може би за първи път... Незнайно, от колко време насам.

                                                           ***

И това утро не беше по различно от останалите.  Това, което сънуваше, това което си спомняше, сякаш нямаше нищо общто с нея. Като действия в забавен кадър, които не и даваха покой. Мислите й бяха прекъснати от новините по телевизията...Тя втренчено наблюдаваше собственото си лице на екрана и това, което чу, беше просто невероято...Тя беше лейтенант Ирена Павлова, изчезнала по време на мисия...Хвана лист и писалка и започна трескаво да записва собствените си данни. Навлвче якоето, което висеше близо до нея на дървената закачалка и тръгна към вратата.

            - Къде отиваш, мила? – Попита я възрасната жена.

            - Ще се върна, трябва да свърша нещо...

            - По добре си почини.

            - Не мога.

Времето беше приятно, спря да си вземе весник и се запъти към близкия парк. Разлисти страниците и стигна до това, което търсеше. Вече я бяха обявили за мъртва и всъщност днес /незнайно коя дата/ беше нейното погребение. Щеше да отиде на всяка цена и да разбере, колкото може повече.

                                               ***

Неискаше да се приближава, затова стоеше до близките дървета наблизо и унесено слушаше свещеннка. Някакъв мъж се приближаваше към нея, стори и се някак познат...За първи път от толкова време...Той застана до нея без да я поглежда и я попита:

-         Имаш ли огънче?

-         Не, не пуша... – каза тя и нахлупи шапката по стабилно на главата си.

-         За погребението ли сте тук?

-         Ами да...

Мъжът я погледна и в същия миг лицето му се преобрази:

-         Господи, Ирена къде се губиш 3 месеца?!

-         Не знам...Нямам спомени...Дори не сам сигурна кой си ти...

-         Аз съм копелето, което те въвлече в това. Нямах идея, за какво става дума в тази мисля, а ти позволих да отидеш. Старши-лейтенант Венцислав Ненов съм. Казваше ми Вини...

Това име предизвика вълна от спомени в главата на Ирена. За миг се почувства ужасно слаба, претъмня й пред очите и всичко останало и се губеше.

                                                           ***

Отвори очи и се заоглежда...Не съвсем познато, но не и съвсем непознато...Мислите и се прекъснаха от едно свежо:

-         Добро утро!

-         Добро утро, Вини. – усмиха се тя и съзнавайки, че си спомня как е името му щтракна доволно с пръсти.

Въпросния Вини се облегна небрежно на вратата и шеговит тон добави:

-         От толкова време те познавам, но чак сега ми гостуваш за през нощта... Между другото ти направих някой изледвания докато спеше...Ще се обадят за резултатите съвсем скоро. Мисля, че са ти дали нещо за да предизвикат тази амнезия. Макар, че си имала спомени или нещо като спомени...Всичко това е адски странно и не мисля, че е добра идея да оповестяваме твоето възкръсване все още. Ако предположенията ми са верни, живота ти може да е в опасност.

-         За сега просто искам да си спомня всичко, това е. Имам толкова въпроси без отговори...

-         Знам, миличка, но...

Думите му бяха прекъснати от телефона

-         Да? Каква е причината?...Разбирам...Нещо друго да са й давали?...Добре...След колко време ще си върне спомените?...Ясно. Искам това да си остане между нас. Лейтенант Ирена Павлова е мъртва.

-         Какво ми е? – Едва изчака да приклучи разговора...

-         Каквото предполагах. Дали са ти някакво вещество, коeто предизвиква частична амнезия. Проблема е, че не се знае кога и дали ше можеш да възтановиш спомените си...Нямат идея, какво е...Още не е сигурно в каква дозировка са ти го дали и колко пъти и ти няма как да знаеш. Може да се установи след време, но ще е твърде късно...

-         Искам да се помъчиш да си спониш нещо, каквото и да е. Искам да знам, кой те е подредил така. Не ми се иска да чакаме за да видим какво ще стане с теб, ако има противоотрова...

-         Няма да мога, опитвала съм се толкова пъти...

-         Ще пробваме, чрез хипноза...

-         Но по този начин ще се разбере, че на съм мъртва и...

-         Няма да казваме за какво става дума и няма да го каним на гости Капитан Станев...Имам идея...Ще го отвлечем...

-         Страшна идея, няма що...

-         Да ти идва по добра?

-         Всъщност...не...

                                                           ***

-         Кои сте вие?

-         Има ли значение, просто искаме да подложите едно лице на хипноза...Сега ще ви сваля превръзката и нямам никакво желание да слушам заплахи и каквото и да е от този род.

-         Лейтенант Павлова?! – Капитан Станев смяно се взираше в лицето на колежката си...

-         Да, самата аз и имам нужда от вашата помощ...

                                                           ***

-         Къде се намирате?

-         В една дискотека...Тръгвам си...Чувам шум след себе си, някой ме следи...

-         На колко си години?

-         На 17

-         Спокойно, това се случило отдавна. Искам да се върнеш в нощта на 5ти март. Това е преди 3 месеца, когато е започнала твоята мисия...Там ли си?

-         Да...Намирам се в голяма зала, шумно е. Щастлива съм, че са ме одобрили за тази мисия. Виждам, човека, който трябва да разследвам...Василев...

-         С кого е там той?

-         Не знам...Приближава се към мен...Говори ми за обикновени неща, нищо съществено. Предлага ми да се разходим с неговата яхта....Аз съм съгласна. Тръгвам с него...Той върви след мен и....Чувам изтрел...Обръщам се, той е мъртав...Навсякъде има кръв...Трябва да се махна от там....Трябва да се махна...

-         Добре, събуди се. – щтракна с пръсти Станев

-         Казах ли нещо важно?

-         Да, но много малко...- каза Вини

-         Може да пробваме пак, има опасност за нея...но е около 30 %

-         Не и дума да не става...

-         Искам да се подложа пак, искам да си спомня...

-         Добре...Да започнем отново.

                                                           ***

-         Ти си в нощта на 5ти март...За какво си говорите с Василев? Всичко, което си спомниш ще ни е от полза...

-         Прави ми комлимент...После...Се оглежда, сякаш се тревожи за нещо...Нямам представа от какво.

-         Какво се случва след това?

-         Чувам изтрел...Обръщам се, Василев лежи мъртав близо до мен...Всичко е в кръв...

-         Какво става около него? Нещо странно? Някакво раздвижване?

-         Не знам...

-         Добре...Ти си тръгваш, какво става после?

-         Излизам през вратата, тръгвам по улицата с идята да си хвана такси...Но в последствие...Не си спомням, не знам какво става после....

-         Добре....Събуди се. – щтракна с пръсти Станев

                                               ***

-         Какво мислиш? – попита го Вини излизайки от стаята

-         Дали са й нещо още на партито...Явно са знаели, че е шпионин...

-         Изтичане на информация?

-         Може би...Тогава сме се заели с нещо много голямо...

-         Какво правим и с нас ли си?

-         Все едно имаме избор...Ще трябва да възтановим спомените на Ирена за тези 3 месеца и да видим, какво е правила и кой стои зад всичко това...

                                                           /следва продължение/