Той остави китарата на леглото и погледна в огледалото. Лицето в отражението винаги му беше някак смешно и абсурдно като някаква карикатура. Нямаше особена разлика и този път. Усмихна се на образа си и отметна кичурите, падащи пред очите му.  Този път имаше някаква неуловима разлика в усмивката му. Дали не се пораждаше някаква идея в главата му? Разтърси глава и се сети за врящата вода за кафето, която забрави по-рано. Докато свиреше на китарата, можеше да забрави всичко друго, да съществува само в момента и в музиката. Но сега китарата не беше в ръцете му, а се излежаваше на леглото.

Направи си кафе и седна замислено на бюрото си. Разни думи започваха да избиват на повърхността на съзнанието му като кокичета в ранна пролет. Явно пак беше време за писане. Хвана един намачкан лист и молив и се загледа любопитно в гънките на листа и пожълтялата му текстура. Отпи от кафето и започна да пише:

„Лицето ù ярко сияе,

като дете тя си играе.”

Замисли се коя точно може да е „тя”. Разрови се сред спомените си, търсейки образа на момичето, което описваха думите. Ами не беше една, те бяха поне пет! Тази мисъл сериозно го подразни и обърка мислите му на момента. Трябва образът да е един, не да някаква разхвърляна комбинация от различни личности и събития, та тогава губеше смисъла, губеше поетичното. Фокусира се върху едно от момичетата. Тази, за която още имаше лек трепет в сърцето, още леко блестяха пламъчета в очите му, макар и да знаеше, че е вече далечно минало. Задраска втория ред и написа нов.

„Лицето ù ярко сияе,

с чувствата ми тя си играе.”

Изпя си редовете, първо наум, после на глас. Не звучаха нито зле, нито добре, просто звучаха. Нещо още не беше наред, имаше някаква дисхармония, не в музиката, но в него самия. Редовете и бяха истина, и бяха лъжа. Може би след двайсет години спомените бледнеят и човек помни само каквото иска да помни. Едно знаеше със сигурност. Когато беше с нея, за него лицето й наистина сияеше. Но не винаги – понякога беше затишието преди буря, мрачно и гневно. Това го беше забравил, но при мисълта се усмихна. Мразеше да лъже себе си повече от всичко, а току-що разкри една от лъжите си. Преди години би изпил цяла бутилка уиски, за да забрави мисълта, но сега беше щастлив, знаейки истината. Погледна китарата за момент, а тя сякаш му шепнеше „Не ме гледай, пиши.” Хвана молива отново, отмести листа и взе нов, този по-намачкан и по-жълт.

„Лицето ù е ту сияние,

ту буря от мълчание.

С мен тя обича да играе,

но чувствата ми не знае.”

Отново се спря. Отпи от кафето, но разля малко по листа, точно където пишеше „мълчание”. Този път имаше повече истина в думите, но нещо пак убягваше. Можеше ли да знае, че тя не знае чувствата му? Спомените още му идваха далечни, но си спомни, че тогава бе написал за нея песен. Нямаше текст, само поредица акорди на китарата.  Та тогава тепърва бе почнал да свири, нямаше как да се изрази наистина.

Остави листа и молива и взе отново китарата. Опита се да си спомни поредицата от акорди,  но му убягваха. Все свиреше нещо по-сложно, по-виртуозно, но и което го връща към много по-скорошни спомени.  Опита различен ритъм, различни акорди, различни настройки на китарата даже, но нищо. Никакъв спомен от онази песен, дори не се беше доближил. Остави китарата с въздишка. предаде се, победен от собствената си памет. Е, човек не може да избяга от възрастта явно. Каза си: „Абе, тая китара да не е разстроена?”, макар и да знаеше, че не китарата, а паметта му беше разстроена. А за паметта тунер няма. Раздразни се за момент, че се опита да се излъже. Не го ли правеха това младите?

Седна пред листа и хвана молива, но само го въртеше в пръстите си няколко минути. В главата му думите започваха да се бъркат с ноти , спомени с песни, личности с картини. Дори не помнеше защо беше започнал да го пише това или дали имаше причина изобщо. Осъзна, че в спомените му не виждаше момичето таква, каквато наистина е, а като неговата идеална представа за нея. Тогава за какво му бяха тези спомени, ако бяха изградени на себезалъгване. Изпи голяма глътка кафе и пак хвана молива. Този път не изтри нищо, но продължи.

„Лицето ù е ту сияние,

ту буря от мълчание.

С мен тя обича да играе,

но чувствата ми не знае.

Но и аз не я познавам,

на нейния припев припявам.

На мила дума се топя,

на мълчанието й горя.

Лъжа се и го обичам –

думи красиви да изричам.

Любовта ни е пиеса

от пияна поетеса.”

Усмихна се и се облегна назад, зяпайки в тавана. Текстът беше почти готов, оставаше да композира музиката. Китарата чакаше, студиото беше на долния етаж, скоро другите от групата щяха да се върнат от почивка на ски. Дали най-доброто за един музикант не беше да си счупи крака...