Изобщо не можах да вдяна тогава, защо Пичът постъпи така. Той имаше всичко. Такива спомени имам. Ако седна да ги разправям, ще ми изтръпнат крачката. Доста пия в тази пуста Франция. Пия тяхното гъсто вино и се мотая безцелно.Но когато пия, си губя физиономията. Гледам се в огледалото, плезя се, кривя си очите и се чудя аз ли съм, или не съм аз. А понякога се питам- кой съм изобщо и защо съм. Един човек знам, кой беше наистина, защото бе истински и това не съм аз. Отивам да си налия още една чаша. Предпоследно. В такива моменти ми се разправят разни неща.

Пичът имаше не само всичко, той знаеше повече отколкото е нужно. Беше неприлично богат. Чаровен, здрав, абе каквото се сетите, поне това се виждаше отвън. Но с времето се промени. Всяка сутрин в 11 часа, отиваше да бяга в парка. Но не защото имаше нужда, а защото така можел да размишлява по- добре. Понякога искаше и да бърза. Да изглежда забързан, ангажиран, за да не мисли. Тогава пък, зяпаше с часове Дискавъри, или слушаше музика.. Но все мислеше нещо, пишеше разни неща и ги криеше в папки. Не знам що му трябваше това. Винаги съм се чудел, но едва сега разбирам. Да мислиш много има ползи, но има и вреди. Няма нищо по- хубаво от спокойствието. Цял живот съм бързал. И за какво? Никога не съм бил никъде навреме. Ожених се бързо и, разбира се, не навреме. Разведох се бързо и пак сега знам, че избързах. Ако бях потърпял и вслушал в едно предупреждение, нямаше да избързам да се оженя повторно, и отново временно. В общи линии, бързо разбрах, че животът е кофти и се разочаровах. Но никога не ми е хрумвало да спра да искам да го живея. Никога! И слава Богу.. Винаги мислех, че утре ще е по- добре, че ще направя това, или онова, че ще успея в мечтите си. Те не само не намаляха, ами се и увеличиха и си останаха неизпълнени. Една от тях беше, да приличам на Пича. Да постигна това, което той е постигнал. Е, нямаше как да е същото. Знаех го. Природата си е природа. Каквото имаш, друг няма и обратното. Но тоя тип имаше всичко. Как? Не по наследство. С него съм бил френд, кажи речи откак се помня. Винаги ми е давал пари когато не са ми стигали. Ако съм бил гладен, неговият хладилник винаги е бил и мой. Имах ключ от жилището му, карах и резервната му кола. А после.. ще ви обясня, нататък..

Как стана богат ли? С иманярство и смелост, разбира се. С какво друго. Покрай него и аз захлебих и то много. Признавам. Но не бях далновиден. Не вложих изкараното и съответно дойде ден в който пак се наложи да работя, за щастие, или не, за кратко. А той, не. Не помня някога да е работил за някого. Абе пич от всякъде. Бяхме, малки, помня, на по 15. Първите любовни трепети. Първите стихове. Естествено, пишеше ги той, защото.. можеше. Имаше успехи с тия чалъми, но накрая повали и себе си. Сещам се, седим си с Пича, пред едни катерушки и пушим Кент. Това в дълбоката древност.. Бяха едни дъълги цигари, 100мм с бял филтър. И пред нас минава Асито от съседния блок. Ама минава съвсем близко и се прави, че не ни вижда. По голяма беше, някъде на 17 вероятно. Аз важно дърпам и така се правя на непричом, а Пича, като мина тя край него и я хвана за задника. Аз направо гипс! Щях да си глътна фаса. Ася и тя като оцъкли едни очета, личи си, че не знае кво да направи. Така и не се окопити никога. Спря седи и гледа, сякаш си я застрелял. А Пичът, ухилен и вика- Хареса ли ти бейби? Давам надник, за сочният ти задник.. , и се хили като луд! Това, бейби, отде го беше чул, не знам, но в неговата уста звучеше убийствено. Опитвал съм се пред огледалото да го повторя така, като него и винаги ми се е струвало, че звуча идиотски. Дори шамар изядох веднъж, като го рекнах на една сладурана, а тя- "Щи дам аз едно бейби, ПЛЯС!"

Абе.. живот. Млад, луд, неуморен. Сякаш вечен. С тази Ася, големи майтапи, взехме да я мъкнем горе на тавана, където си имахме стаичка, и там я предразполагахме. Та към края на 16 те си години, бяхме вече напред с материала. Поне аз де, Пича беше по моему напред, още от детската градина. Веднъж го заварих в тоалетната на градината, с една, няма да и казвам името, че понякога ми чете писаниците, та отивам в тоалетната , вратата отворена, той се подава в гръб, наведен, нещо прави, а вътре надупена, тази ...., ама ние малки, няма срам тогава, нема нищо. И каква беше цялата работа. Играем цял ден на чичо доктор. Пичът, естествено беше доктора и даваше хапчетата, а аз биех инжекциите. Хапчетата бяха едни червени копчета от торбите на чаршафите с които спяхме следобеден сън. Той ги накъса, събра в една кесийка и тръгна на визитация. По точно не тръгна, ами направо обяви в детската група, че приема пациенти еди си кога в ъгъла до парното. И там който дойдеше, ако е момиченце, получаваше хапче, а момченцата- инжекция. С една топлийка ги боцках и като излеше кръв, забърсвах с една салфетка. В общи линии, помня, че бих няколко инжекции, но някои от момченцата ревнаха, и леличката ми цапна шамар, издърпа ми ухото и ми взе спринцовката. Чичо доктор, обаче, невъзмутимо си продължаваше хуманната дейност до парното и край него, както винаги, имаше тълпа момиченца. Цялата торбичка с копчета замина за това лечение. Само, че на тази, и дал някакво по- голямо копче, тя се давила там нещо, докле го глътне и по средата на деня отишла при него, нали е доктор, и му съобщила, че я боли корема. Пичът се уплашил и айде в кенефа, където и ги заварих. Бил се опитвал да и го вади. Та двамата, като съвестни лекари, бая усилия положихме, да дирим и извадим проклетото нещо... Не ми се разсъждава и обяснява сега в какво се е състоеше това търсене и дали бе успешно, мъча се да не мисля за това и да забравя, но се е запечатало в главата ми от ранна детска възраст и няма отърване. И днес, като видя надупена жена, все си спомням, как с Пичът вадехме копчето.

Като си малък си такъв. Невинен и всеотдаен. Вадиш разни неща, помагаш. Като пораснеш, нямаш интерес да вадиш нищо, по- скоро обратното. Та, като попорастнахме, Пичът ми обясняваше, тогава на тавана, прелюдията към обратната страна на нещата.

-Сега като дойде Асито, я гледаме в очите. Не надолу, не настрани, ами право в очите. Усмихваш се, вика, не плещиш бързо, щяло и нещяло и бавни движения. Сякаш си отегчен.

Отде ги знаеше тия неща, хабер си нямам. Отвътре явно му идеше. Вероятно е седял и размишлявал за това дълго и си е представял нещата. Имаше брилянтно въображение. После продължава:

- Като влезе, ей там ще и посоча да седне. И ще я питам иска ли един малък коняк. Ако каже, че няма нужда, ти ставаш, ухилен и казваш-" Как да няма, дай ще пием по едно. Отвинтваш капачката, ама със замах с долната част на дланта, не като кокошка с върха на пръстите, да ми се питляркаш тука.Хващаш цялото гърло на бутилката, показваше ми той, и с дланта с един замах отвиваш капачката и я оставяш сама да падне..

Не знам защо това беше така важно, но така и направих. Само дето малко се осра работата, защото Асито, ни в клин ни в ръкав, каза, че би пила нещо, но не коняк, ами искала вермут, моля ти се. Та Пича, се оказа, че бил имал вермут, някъв страхотен в тях и отиде да го вземе, а аз останах с нея на тавана и вероятно съм мязал на бастун. И от чудене кво да правя и да говоря, казах, уж отегчено и бавно, че аз, все пак, ще си капна едно коняче, и че вермута ми е втръснал до гуша..И запалил цигара кент, със същата ръка хващам бутилката, както ми показа онова говедо, стискам капачката с дланта си и като дръпнах рязко, вместо да хвръкне капачката, хвръкнаха и бутилката и цигарата.. шишето се разби на пода и докато скочих да махна цигарата от диванчето, тя прогори една дупка, а всичко стана в коняк. Имаше някакво слягане на пода в стаята, и се получи малка конячена локва..Срам. Червен като домат. Единствената ни бутилка с коняк отиде. Асито, поличката и оляна цялата, смърди на алкохол, нацупена. Издухана работа отвсякъде. Но излязох от положението, като просто се захилих, де насила, де наистина, та стана весело и непринудено. Това ми беляза живота. Оттам, ако не друго , от тоя случай, едно разбрах за цял живот, всяка кофти ситуация между мъж и жена се оправя със смях и самоирония. Трябва да си пич. Самоуверен. Света не харесва смачкани, смотани и самосъжаляващи се хора. Абе направо казвам- открих Америка. Пичът явно отдавна я беше открил. Щото напук на притесненията ми кво ще рече, като се появи отново и види локвата, той взе, че се спука от смях. Пихме вермут. Не ми хареса, прекалено сладнеше, но Асито беше зашеметена. Дали от вермута, или от пичовщината ни, не знам, но от кака, се превърна в доста покорна наша приятелка. И често взе да идва на гости. Съответно Пичът продължаваше с обясненията:

-Няма да се спичаш! Ще се бориш с чувството на неувереност.. Ако ти не я покориш, тя ще те смачка и то не нарочно, това и е природата..Сигурно ги беше чел някъде тия работи, но ми звучеше страшно логично. Сетне продължаваше:

-Знам, че те е страх. Мен също. От това чувство няма отърване. То е поради егото ни. Но не си на изпит, а си представи, че си на цирк, или на кино. Хората са там, за да се смеят и забавляват, а не да се изпитват. Ако не успееш веднага от стрес, кажи и, че е заради нея. Че те е хипнотизирала с очите си и си почти загубил съзнание. Кажи, че ти трябва време, просто да си поиграеш с нея. Комплекси, тревоги, почнете ли да си играете край. Важното е да не ти пука и най- вече да не си егоист. Влизаш в боя смело и с финес. Мислиш, че тя не се страхува ли? Ужасно се кахъри.. Дали е достатъчно хубава, дали са и красиви гърдите, дали пък не е всъщност дебела.. Сякаш на някой му пука за тия неща, виновен е за тях или пък може нещо да промени..

И си беше прав де. Съвсем не ми пукаше. Но това не беше любов, а хлапашка самонадеяност, а така стават белите. И само любовта е сляпа и трябва да се търси. В другите случаи, всички си виждат недостатъците, и нищо не е достатъчно истинско.. Но както и да е, Асито я използвахме като учебен център, а и тя нас също. Разбира се всичко беше долу- горе в рамките на консервативното, не както днес. Въртяхме, сучехме, че в разни дни един да липсва, друг да е там. Та обикновено, аз бях на тавана с нея в понеделник и сряда, а Пичът вторник и петък. В четвъртък, тя ходеше на някакви уроци, след които отиваше в роднини на гости, а събота и неделя, бяхме всички там, с една нейна приятелка и играехме карти и тн. Та делничните дни, бяха дните на "киното" Отначало филмите бяха комични, сетне станаха по- романтични.. С Пича се бяхме уговорили, да и кажем, да не казва на другия какво става, и все едно никой от нас не знаеше, че тя е гадже и на двамата. Асито винаги съгласна, играеше този театър като професионална актриса. Следващата година влезе да учи в Пловдив и спря да идва. След години съм я срещал, говорим си и е много смешно. Съзаклятническо такова. Абе по едно време се бяхме поувлекли по нея си спомням и двамата, ама Пичът се отърси по- бързо. Явно не е било сериозно. А и тя не беше по разговорите. А как да се влюбиш, като нямате за какво да си говорите.

Но за иманярството, бях почнал и се отплеснах. Веднъж, ми звъни Пича. Посред нощите.

-Айде , вика, (на кулата, една местност до града), да идем, знам там къде има гърнета, злато, пръстени, съкровище на незнам си кой Султан, де го разгромили, там ги закопал.

Откъде го е разбрал, не знам и досега, не ми каза, но отиваме там една вечер по - тъмно, всеки с по една лопата, и яко копане. Цяла нощ. Нищо не намерихме. После всяка вечер цяла седмица копаем. Взе да ми писва. А и беше лятна ваканция. Пари нямаме, иде море. Аз бях карал курс за спасител, мислех да се пусна по морето да поработя. Но реших още няколко дена да копая с него. И накрая, предпоследната вечер изкарахме една делва. Щяхме да пукнем. Адреналинът е страшен. Който не е иманярствал, той не знае. Тлъста , запазена делва. Сърцето ти може да изхвръкне, като и отваряш капака. Вътре пълна до горе с монети, и сребърни и златни. Нямаше синджири или други бижута, само монети и някакъв, доста грозен златен пръстен, който Пича си нахлузи на пръста, още там на място и който, и в момента аз нося. За две седмици извадихме още няколко разпиляни монети. В един стар кожен сак пренесохме всичко на тавана и горе на един чаршаф ги изсипахме. Стари монети с надписи, грозна работа, ама златна. Проблемът беше как да ги обърнем в реални пари. Много се чудихме. Зарязах лятото, морето, въобще, бяхме изкукуригали. Няколко занесохме на един златар, той ги зяпа цял час с една тлъста лупа. Мълча, сумтя, ходи някъде, пита. Накрая ни заразпитва, откъде ги имаме. Излъгахме го, че сме ги намерили в парка на възрожденците. До някакъв гроб. Там има едни стари гробове на възрожденските четници. Сумтя, не- повярва най- вероятно, гледа ни ядно, сигурен съм, че ако можеше би ни измъчвал, за да разбере истината, ама не можеше. Накрая обяви, че ни дава за всичките 5-6 монети 20 000 лева. Тогава беше голямата криза. 96-7 година. Заплатата на родителите ни да е била няколко долара, а самият долар беше стигнал 1000лв. Тоест, той ни даваше по- малко от 30 долара за всичките монетки. Добре, че беше Пича, че се изхили на офертата и се врътна да си ходи, защото аз хабер си нямах колко струват тия монети реално. Но златото си струва винаги сериозни пари. След сума пазарлъци, тоя златар, ни даде не 20, ами 200 000 лева. Това си бяха пари! Макар и в долари да нямаха дори 3000, то в левове с тях можехме да купим какво ли не, понеже хората нямаха и левове.Поделихме си парите и какво купихме ли? Ами аз, лично най- непотребни неща. Дрехи, обувки, видеокасетофон, който скрих от нашите. Пичът, купи цигари и уиски. Аз се чудех дали не е мръднал, като си мислех, че ще го пие цял живот. Но когато след няколко месеца долара скочи неимоверно, до към 3000 лв за един долар, Пичът имаше цяло богатство, да не говорим за останалите пари в делвата. Тях решихме да не бързаме да ги бутаме, за да не станем подозрителни. А по малко да продаваме от тях, на други златари, нумизмати и то не само в града. В общи линии, за две години разтикахме определен брой, но по- най тъпия начин прецакахме поне две трети от. Вместо да ги продадем с нумизматската им стойност, ги разтопихме на калъпи. Станахи три големи калъпа и ги продадихме като кюлчета злато, с обяснението , че са от стара къща на прадядото на Пича и тн. бла- бла.

Много пари взехме и аз ги издухах за кола, по морето, дискотеки.. Пичът си ги влагаше умно. Когато бяхме студенти, 2000-2004, той вече имаше няколко гарсониери, и два магазина. Всичко това даваше под наем и просто нямаше нужда да работи. Освен това продължи с иманярството, а аз спрях от страх да не ни хванат. Купи си металотърсач от висок клас и по едно време ми показа два билета. За мен и за него. Да сме ходели във Франция. В Бордо. Е, отидохме там, уж на екскурзия, и Пичът ме води от летището в някаква тузарска вила, с басейн, градини, беседки, балкони, кинозала, камериерки.... лудница. Къщата била негова! Както и да е. Една година седяхме там. Не е за разправяне. Но ми омръзна, и се върнах. Ожених се и живота си тръгна по- руслото. Пичът много ми е помагал. С пари, с каквото може. Беше страхотен приятел. Но беше страшно тъжен, последните 5-6 години, незнайно за мен, защо. Питал съм го, никога не ми е казвал конкретно. Подозирам, че е от някаква несподелена любов. Всъщност съм сигурен. Изяждаше го. Пак се веселеше, но беше друг. И понеже не обичаше да се оплаква и показва слаб и уязвим, особено пред мъже, стана някак философски настроен. Един път на бира в един бар, ми каза:

- Знаеш ли, на света хем има много жени, хем всъщност има само една единствена.

Имало и някои близки до нея, но никога същите. Какво е ставало в тази Франция с него, не знам. Друг път ми каза:

-Тя беше по- красива, отколкото аз грозен..

И някак изведнъж престана с глупостите. Сякаш порастна. Спря с лудостите. Виждах го из града да ходи замислен и сам. Хранеше по центъра кучета, гълъби. С цели закуски. Разни просяци се навъртаха край него. Пак излизахме, пиехме по- бира, но беше друг. После изчезна. Година не го бях чувал. Един ден, ми звъни телефона. Вдигам, отсреща Пича. Направо му викнах, ядосано, защо изчезна така без дума да каже.

-Тъпо беше, призна той, но повече не обясни. Само ми каза, че ми звъни да съм отидел еди си къде, след седмица при един нотариус до пантеона. Щял нещо там да ми обясни. Питах, за какво става дума, но така и нищо не ми каза. Затвори с думите- "Чао, приятелю, ще се видим някой ден" След няколко дни получавам красива картичка по DHL. Изгрев в Бордо. И отзад пише-" На моят скъп приятел! С пожелание за вечна единствена любов! И сетне отдолу послепис- " Ей, глупако ( така си викахме на глупак), никога да не я зарязваш! Иначе ще те намеря и ще те спукам от бой, да знаеш. Но ако си тръгне сама, пусни я"..

Пазя си картичката. Най- ме е яд, че не ме намери и не ме спука. Отидох след седмица при нотариуса. Той ми показа някаква папка, листи, да подпиша.. Завещание!. Аз седя като гръмнат. Чета и не вярвам на очите си. Пичът ми приписал всичко. Апартаменти, коли, вили, къщата във Франция и някакъв апартамен в Лондон, за който нямах никакъв хабер. Звънях на този номер от който ми беше звънял преди седмица. Даваше дълго свободно. Не можах да се свържа с него. Реших да летя до Бордо да го диря. Но след няколко дни, ми звъннаха от посолството на Франция. Извикаха ме в едно Софийско РПУ и там от дума на дума, разбирам, че Пичът е намерен мъртъв в гаража си в Бордо. В колата с работещ двигател. В джоба му имало телефон със само един контакт в листата- моя телефон. Другите били изтрити. Разпитваха ме доста, но нямаше никакви подозрения, защото имало оставено писмо от него, в което той обяснява , че сам е действал, и че оставя всичко на мен с обяснението , че сме били истински приятели. Така всичко приключи. Аз не го послушах. Разведох се. Пак се ожених. И опропастих всичко. Не парите и наследството. Опропастих си живота. В мен остана една незапълваема от нищо дупка. Тя зееше като яма, в която паднах и с мъка излязох. И днес, както и преди писах, не разбирам защо той се уби. Не го приемам, не го одобрявам. Имам приятел богослов, който нагледно ми обясни, че това нещо е акт на отчаяние. Обясни ми и какво изобщо е това грях. Та от цялата работа разбрах, че съм един грешник и знам, че това, което стори Пича е безумие и нямаше смисъл. Само, че допускам, че ямата в мен, за която той ме предупреждаваше и която си имаше дъно, при него е била цяла бездна. И за разлика от мен, той е паднал в бездната и не е успял да излезе. Просто не е можал. Може би защото Тя е била единствената. И от единствената няма връщане, няма излизане. Знам ли..Но като истински приятел, той ме предупреди.

Ето защо и пиша днес тия работи. Не за спомените, не за глупостите, за парите, или другите неща, а само заради тази яма, която копаем съзнателно, или не и която, понякога може да се окаже бездънна бездна. Ако можех да върна времето назад, никога не бих я копал- бавно и методично. Никога. А наместо да копая гроб, щях да съградя една здрава, красива къща, в която да умрем заедно. Да де.. ама всичко се прецака и често, когато съм в къщата на Пича, и в която нямам мир, гледам гаража, в който така, и не посмях да вляза, където стои още колата му и понякога гласно казвам:

-Ех, Пич, къде си, братко? Къде си да ме спукаш от бой? Спукай глупака! Спукай го! Но нека живее..