Никога не успях да гледам на нея като на момичето, което кротко ще обитава пренаселената къща на собственоръчно оцветеното ми битие и благородно ще раздава чаровни усмивки в любовни обвивки. Обичах я, пленен и заблуден от грациозната фикция, че и тя ме обича, и с плачещо достойнство понесох болезнени обиди от препълнени с безпомощна злоба езици. Сривах се – слаб, сам и замаян, в лицемерно-гальовния шепот на измамните дъждовни капки. Подринатите устои на измъчените мои думи не изглеждаха никак добре и ме навеждаха на мисълта, че превзетото епигонство на несъществуващи чувства доникъде няма да те доведе. Въпреки това не съжалявам за стотиците нощи, прекарани в мълчание на прашните и отдалечени от ядрото на света гари.
            Научих много от чергарите и превключих на скорост, спрямо която сърцето се чувства богато, когато намери душевното злато.
            Ти си сребро в зарево̀?