В едно далечно царство, през девет земи в десета, живеела в гората чудно красива девойка. Тя се наричала Анхея и била едничкото дете на престарелите си родители, които много я обичали и треперели косъм да не падне от главата и. Тримата живеели в малка дървена къщичка, кацнала на широка поляна, която пролет и лете била обсипана с пъстри цветя и уханни горски ягоди. Недалеч се намирало малко езерце с формата на подкова - то било любимото място на Анхея. Всяка сутрин тя загребвала с шепи от бистрата вода и наплисквала лицето си. След това дълго се разхождала по поляните, беряла цветя и горски плодове и после уморена и щастлива се завръщала у дома.

   - Недей да ходиш много надалеч, дъще - укорявала я старата ù майка. - С баща ти се притесняваме за теб, когато се забавиш - да не те срещне в гората я някоя мечка, я някой вълк. Обещаваш ли да се разхождаш наблизо?

   - Обещавам, мамо - давала дума Анхея, но не минавало много време и тя отново нарушавала забраната. Тичала по поляните, откривала все нови и нови пещери и красиви кътчета - планината направо я омагьосвала.

   Така неусетно минавало времето и сякаш нищо не можело да наруши това безоблачно щастие. Но един ден, привечер, девойката отишла отново при любимото си езеро и се загледала в бистрата повърхност - там се отразявали пурпурните багри на залеза, тъмнозелените клони на високите кипариси и чистото синьо небе. Гледката била прекрасна. Девойката изведнъж закрила очите си с ръце и заплакала. Едри сълзи закапали във водата.

  - Толкова съм нещастна! По цял ден съм сама, нямам си нито един приятел, няма с кого да споделя дори красотата на залеза...

   - Не плачи, Анхея - чул се тих глас някъде съвсем наблизо.

   Тя бавно открила очите си и какво да види - във водата я гледало отражението на малка муцунка с големи кафяви очи. Обърнала си и видяла една сърничка. Дясното ù копитце било сребърно и проблясвало в падащия здрач. Но кой ли бе произнесъл тези думи?

   - Не се измъчвай, Анхея - проговорила с човешки глас сърничката. Ти няма още дълго време да бъдеш самотна, ще срещнеш един момък, когото ще обикнеш и ще бъдеш щастлива. Но най-напред ще трябва да преминеш през много трудности и изпитания, затова бъди силна и смела.

   - Но аз искам да имам приятели, сребърно копитце! - извикала девойката.

   - Искаш ли аз да ти бъда приятел? - казала сърничката. Всеки път, когато не ти се иска да бъдеш сама, ще идваш в края на полянката при най-високия кипарис и ще ме викаш три пъти.Аз ще бъда наблизо и ще дойда. А сега трябва вече да тръгвам. - И тя припнала между дърветата и се изгубила.

   По пътя за дома Анхея непрекъснато мислела за това, което ù казала сърничката. И колкото повече мислела, толкова по-чудно ù се струвало всичко, което се случвало. Още утре ще отиде при големия кипарис и ще повика новото си другарче, решила девойката.

   Но не станало така. На прага я посрещнала майка ù.

   - Дъще, утре баща ти ще ходи в града  да продава дърва. Ти си вече голяма и можеш да го придружиш. Имаш нужда от нова рокля - сама ще си я избереш. Искаш ли да отидеш?

  - Да, мамо, искам! - отвърнала зарадвано Анхея.

   На сутринта станали много рано, старецът впрегнал кончето в каручката и потеглили. Вървели толкова дълго, че накрая дребното конче започнало да преплита крака от умора.

   Късно следобед пристигнали в града и се отправили към пазара. Там било многолюдно и шумно. Търговците се надвиквали и хвалели стоката си, едни купували, други просто зяпали, за да убиват времето. Имало всякакви стоки, само дето от пиле мляко нямало. Анхея се застояла най-дълго при платовете и роклите. Когато продали дървата, тя си избрала красива нова рокля. Купили и брашно и други стоки за дома и се отправили към странноприемницата, за да пренощуват.

   Навсякъде, откъдето минавали, по улиците се разнасял удивен шепот:

   - Толкова хубава девойка никога не сме виждали в града! Коя ли е тя? Откъде е?

   До вечерта мълвата за невижданата хубост на девойката се разнесла из целия град. Час-два след като девойката и старецът се настанили в странноприемницата, започнали да пристигат един след друг кандидати за женитба. Последен дошъл синът на най-богатия търговец в града. Той бил самоуверен и горделив, но това не му помогнало.

   Анхея не пожелала да се срещне с никого и отпратила един по един всички кандидати.

   - Дъще, ти си вече голяма, време ти е да се задомиш. Дойдоха да те искат първенците на града - избери си един от тях - придумвал я баща ù.

   - Не, татко, не желая да се омъжвам. А и никой от тези хора не ми е по сърце - отсякла девойката.

    Старецът дълго се ядосвал на упорството на дъщеря си, но накрая се примирил и легнал да спи.

   Когато се прибрали у дома, Анхея с нетърпение очаквала да настъпи следващия ден, за да се види със сърничката.

   На следващата сутрин тя станала рано, изтичала до най-големия кипарис в края на полянката пред езерото и извикала три пъти: "Сребърно копитце!". Сърничката мигом се появила.

   - Не стана така, както ти ми каза - започнала девойката. - Онзи ден бяхме с татко в града и дойдоха няколко момъка да ме искат за жена. Но нито един от тях не беше онзи, за когото ти ми говореше.

   - Имай търпение, Анхея - отвърнала сърничката. Няма да чакаш още дълго.

      - Защо не ми откриеш тайната си, Сребърно копитце - примолила се девойката. -Знаеш, че можеш да ми имаш доверие.

   - Не мога да сторя това - натъжила се сърничката. - Ако открия някому тайната си, магията никога няма да се развали и ще си остана завинаги в този образ, в който съм сега.

   - А какво трябва да стане, за да възвърнеш предишния си образ?

   - Трябва да срещна някой, който да ме обикне истински така, че да е готов да пожертва живота си за мене.

   - О! Това не е невъзможно! - възкликнала Анхея.

   После двете разговаряли още дълго, преди да се разделят. През следващите няколко дни те се срещали често, споделяли тревогите и вълненията си и неусетно се сприятелявали все повече и повече.

   Една неделя привечер, когато Анхея стояла на брега на езерото и отново наблюдавала с възторг красотата на залеза, внезапно проехтял ловджийски рог. На полянката изскочили три големи ловни кучета и се затичали към нея. В този миг се появили няколко конника и един от тях извикал на кучетата да спрат. Мъжете загледали девойката, смаяни от необикновената ù хубост. Тогава най-младият сред тях слязъл от белия си жребец и отпратил останалите. Той се приближил и заговорил:

  - Коя си ти, прекрасна девойко? И какво правиш сама сред гората, толкова далече от града. Не се ли страхуваш?

   - Казвам се Анхея и живея наблизо заедно с родителите си. Свикнала съм да бъда сама. - Тя гледала с почуда хубавия момък, чиито дрехи били украсени със злато и сребро. - А вие кой сте и откъде идвате?

    - Идвам от далече, от двореца. Царят е мой баща. Видял съм много красиви неща през живота си, но за пръв път виждам девойка като теб. Утре ще дойда пак по същото време. Ще ме чакаш ли?

   - Да - свела ресници свенливо Анхея.

    На другия ден те отново се срещнали при езерото и радостта им била взаимна. Преди да си тръгне, принцът я попитал дали иска да стане негова жена.

    - Но преди да се оженим, ти трябва да получиш съгласието на родителите си, а те едва ли ще одобрят избора ти. Аз съм само една обикновена, бедна девойка - възразила натъжено Анхея.

   - Ще говоря с баща си, но какъвто и да е неговият отговор, не забравяй, че ще се върна при теб.

   После те се сбогували, принцът възседнал верния си жребец и препуснал към двореца.

   Щом момъкът пристигнал, царят веднага пратил да го повикат и му съобщил, че в негово отсъствие е договорил годежа му с принцесата от съседното царство. Положението в страната било тревожно поради зачестилите нападения на неприятелски войски и се налагало да потърсят помощта на владетеля от съседното царство. Женитбата била най-доброто средство да се укрепи договорът между съседите.

   - Освен това принцесата е млада и красива и аз не се съмнявам, че ти с радост ще приемеш решението ми - заключил царят.

   Като чул тези думи, принцът пребледнял, но събрал смелост и отвърнал твърдо:

   - Не, татко, не мога да приема. Съжалявам. Аз вече срещнах прекрасна девойка с добро сърце и тя ще бъде моя жена.

   - Отказваш да се подчиниш на волята ми! - извикал разгневен царят и размахал ръце. - Вън! Напусни двореца и не се мяркай повече пред очите ми! Няма да получиш и троха от богатството ми.

   Принцът отново пребледнял, но не отвърнал нищо и се отправил мълчаливо към вратата. Той отишъл в царските конюшни, оседлал белия си жребец и поел към планината. Препускал неуморно три дни и три нощи и на четвъртата сутрин спрял пред малката дървена къща при езерото. Почукал на вратата и на прага застанала Анхея. Лицето ù засияло от радост, когато го видяла. Тя била преживяла безсънна нощ, измъчвайки се от мисълта, че никога повече няма да го види.

  Скоро след това те се оженили в едно малко селце в подножието на планината. На другия ден след сватбата принцът прибрал богато украсените си одежди и облякъл дрехите, които му дал бащата на Анхея. Той започнал да ходи всеки ден за дърва със стареца в гората, за да изхрани семейството си. Така заживели четиримата в сговор и съгласие, макар че оскъдицата била чест гост на трапезата им. Принцът почитал и уважавал възрастните родители на съпругата си и те го обичали като свой син.

   Анхея никога не била мечтала за разкошния и охолен живот в двореца и затова била радостна от малкото, което имали. Тя продължила да се среща тайно със своето малко другарче Сребърното копитце и да споделя радостите и тревогите си. Понякога изпитвала чувство на вина, че крие тази тайна от съпруга си, но чувството ù за отговорност и желанието да помогне на сърничката надделявали.

   Така изминали три години. Анхея родила две деца - момченце и момиченце. Принцът бил много щастлив, макар че понякога тъгувал за баща си и за родния си дом.

    В това време царят, който бил горд и своенравен човек, свикнал да му се подчиняват, все по-често се чувствал самотен и нещастен. Царицата била починала отдавна при раждането на второто дете, а любимата му дъщеря преди 5 години изчезнала безследно. Точно на рождения си ден, когато навършвала 15 години, тя отишла в градината да поиграе с бялото си пони и повече никой не я видял. Потънала сякаш вдън земя.

    Царят често горко се канел, задето в изблик на гняв прогонил сина си и го оставил без средства за препитание. Заради пристъпите си на меланхолия, той се чувствал все по-немощен и неспособен да управлява държавните дела. Всъщност положението в царството се стабилизирало - съседската принцеса отдавна се била омъжила за друг принц и това не попречило на добрите отношения със съседната страна.

   Един ден мълвата за прокудения принц, който се омъжил за бедната хубавица Анхея, стигнала и до дворцовите покои. Най-усърдният царедворец побързал да съобщи новината на господаря си. Щом получил известието, царят отпратил всички и потънал в дълбок размисъл. Сетне взел лист хартия и написал дълго писмо на сина си. Наредил да извикат дузина хора, верни на короната, и им заръчал да занесат писмото на принца.

   Когато царските хора стигнали до познатата планинска местност, един от тях спрял коня си и се прицелил. До високия кипарис стояли Анхея и Сребърното копитце, унесени в разговор. Внезапно сърничката трепнала уплашено. Анхея се обърнала и видяла насочения приклад на пушката. Без да се замисля, тя се хвърлила и закрила с тялото си своето другарче.

   Куршумът изсвистял на милиметри от главата на девойката. Стъписаният стрелец захвърлил пушката и побягнал. Анхея заплакала от радост, че се разминали с нещастието.

   Изведнъж станало чудо - сърничката изчезнала и на мястото и се появила миловидна девойка с дълги до кръста руси коси. Тя била облечена в бяла рокля, извезана със сребърни нишки, а на главата ù блестяла малка коронка.

   - Ти не само спаси живота ми, но ме избави и от магията. Това се случи, защото имаш добро сърце - промълвила непознатата девойка. - Аз се родих и израснах в двореца - бях любимата дъщеря на царя. Животът ми беше безгрижен и весел. Но един ден, точно когато навърших 15 години, злата магьосница Хетиба, разгневена от дарбата ми да предсказвам, ме превърна в сърничка.

   - Нима ти си изгубената сестра на моя съпруг? - извикала учудено Анхея.

   Русокосата девойка кимнала утвърдително и двете приятелки се прегърнали сърдечно.

   Принцът се развълнувал много, щом зърнал сестричката си и разказал за писмото на царя, който му искал прошка и го умолявал да се завърне със семейството си.

   Когато всички заедно пристигнали в двореца и царят видял сина си, снахата и малките си внучета, радостта му не знаела граници. Но истински щастлив се почувствал, едва когато обичната му дъщеря изтичала и се хвърлила в прегръдките му. Тя му разказала за премеждията си и за благородната постъпка на Анхея. Оттогава царят искрено се привързал към младата си снаха.

   След година старият владетел отстъпил престола на сина си. Младият цар управлявал мъдро и справедливо, като заслуга затова имала и прекрасната царица Анхея, която всички обикнали заради скромността и доброто ù сърце.

                                                            Край