Среща на път за никъде
Прибрах се в България преди повече от година. Много време ме нямаше.
С Петър се засякохме случайно на „Графа“, седнахме на кафе и дълго говорихме в минало време, бяхме приятели от младини. Припомнихме си весели случки, поговорихме за съученици. Аз споделих, че съм се развела и сега работя като преводач, а той вече рано пенсиониран работи в една фирма като консултант на 4 часа. В личен план не било розово, но нямал желание да говори сега и ме погледна тъжно с търсещ съчувствие поглед.
И двамата имахме ангажименти и затова се уговорихме да се видим в неделя на по чаша вино и да побъбрим отново.
След три дни се срещнахме, настанихме се, поръчахме и той започна направо :
- Отдавна съм вдовец, след смъртта на съпругата ми започнах любовна връзка с много по- млада от мен жена, с която се бях запознал във фитнеса, малко преди жена ми да загине в катастрофата. Смъртта бе шок и ако не бе тя, сигурно щях да превъртя. Синовете ми, обаче, от съседки разбрали, че нещо не е така както го представям и открито ми заявиха, че не искат да я виждат с мен. Непрекъснато ме следяха, често ме гледаха с лошо. Ако я видеха вкъщи направо тръсваха вратата и излизаха. После не ми говориха с дни.
- Минало е много време, синовете ти вече са зрели мъже, едва ли носят още негодувание и яд – опитах се да го успокоя.
- Не знам какво мислят, но любовницата ме заряза преди година. Ейй така, без много обяснения. Било и писнало от мен – представи си! Вярно, преди 10 години се разведе и ми предложи да се оженим, но аз отказах заради синовете и тя ми го припомни. Ама, иначе една риза не ми е изгладила за 15 години. За готвене и чистене – да не говорим.
- Какво чистене, бе човек, та тя не е живеела с теб - контрирах.
- Да, ама съм я водел по ресторанти и бутици да си купува парцалки. Вярно е, че често преспивах при нея и хубаво ме “ черпеше“, но нали бяхме любовници- аз давам и тя трябва да се отблагодари за подаръците.
- Добре, свършено е вече, можеш да я забравиш! Животът продължава. Здрав си, имаш дом, какво още ?- отговорих и усетих леко отвращение.
- Да, ама вече не съм млад , а съм толкова самотен и нещастен. Синовете си имат свой живот. Хич не ги е еня за баща им. Построих къща на 3 етажа и всеки се е затворил в своя. Не щат да помогнат да довършим стълбището - продължи с оплакването.
- Еее, не си за завиждане, но не е свършил света. Такъв е живота- пъстро колело. И аз съм сама, но открих стари приятелки и с тях се срещам, че и на екскурзии ходим. Внуците вече са ученици и идват при мен през уикендите. Със сина ми ремонтираме вилата- малко -по-малко. Сама съм, но съм щастлива. Не се чувствам самотна.
- То жените, все сте се оправили. Ама, сам мъж е лошо. Много ме е яд, че не се ожених навремето, когато ми предложиха. Пък и внуци нямам да ме радват.
- Сгрешил си, но кой знае! Забрави!
- Така е, но сега ми трябва жена да ми върти къщата, да ми готви, да ми чисти, да се грижи. Да е край мен, да си помагаме.
- И как си представяш да стане това? - попитах учудено.
- Ами, за теб си мисля откакто се срещнахме. Знаем се от младини, и двамата сме сами, имоти си имаме, да си станем другарчета. Ти ще ми шеташ, а аз ще ти помагам с нещо, когато имаш нужда.
- Ле, ле, колко практично - казах изумено. - Но на мен нещо не ми се шета на чужда къща, щото имам да шетам на апартамент и вила. Пък обичам разходки, екскурзии, театри и кино, гледам да прекарвам приятно.
- Ти , нещо не ме разбра правилно – повиши глас той. - Няма да идваш много често, само два,-три пъти месечно. Пък ще излизаме. Най- важното е да сме си другарчета, да не сме сами.
- Виж, Петре, много добре те разбрах! Търсиш си домашна прислужница. Наеми си такава и ще ти е спокойно.
- Да си наема?! Тук да не е като в чужбина. Само мързеливи и мърляви. Аз ти предлагам приятелство, а ти какво ми предлагаш ? - завърши и изпусна гадна, дълга въздишка.
Сервитьорът сякаш получи знак и тихо се появи.
- Още по чаша вино ?– попита любезно.
Петър го изгледа с досада и отсече :
- Неее !
- Благодаря – добавих аз.
Сервитьорът се оттегли обидено. Стана ми неудобно и направих знак за сметката.
- Петре, аз черпя и ще тръгвам, че имам среща отсякох делово и извадих портмонето.
Оставих две банкноти и се измъкнах навън. Не смеех да погледна назад, за да не го видя. Завих на първия ъгъл и въздъхнах с облекчение. Забързах се. Настигнах възрастна двойка. Държаха се за ръце и се смееха.
© Люси Атанасова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Ния сме по съвременни от "съвременните"..
/ по нормални сме / -
Бобан,много точно си усетил посланието.Съвременните хора нямат тръпение да изградят приятелство,по-скоро са склонни да сключат сделка.
-
Съжителство без обич - не си струва.... Трудно е да Заобичаш обаче....
-
Боже, какъв нахалник!
Интересна история!
Харесва ми! -
💥заслужила си я!
-
Благодаря за оценката, момичета !
-
"Аз съм сам и ти си сама, я да се съберем" - модното мъжко мото. Хубаво пишеш. Колкото до описаното, без обяснения когато той започва да се жалва, тя става под накакъв предлог и си тръгва. Идва сервитьорът и му дава само неговата сметка:
- Дамата си плати - и той зяпа с увиснало чене. -
Хубав разказ, Люси. Според мен хората сме различни, всеки си има своя планета и връзките не са стабилни. Няма синхрон, всеки гони своя интерес!
-
Валя, много вярно сте усетили посланието на разказа. Често не преценяваме какво казваме , нетърпеливи сме, груби и какво още не...
-
Всъщност дали не се разминаваме постоянно с възможностите... Понякога от гордост, понякога от пренебрежение. Често съм си го мислила. Хубаво написан разказ.
-
Лина , благодаря за оценката !
-
Браво!!!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
