Dec 18, 2022, 7:04 PM

Среща на път за никъде 

  Prose » Narratives
310 2 12
4 мин reading

     

        Прибрах се в България преди повече от година. Много време ме нямаше.      

       С Петър се засякохме случайно на „Графа“, седнахме на кафе и дълго говорихме в  минало време, бяхме приятели от младини. Припомнихме си весели случки, поговорихме за съученици. Аз споделих, че съм се развела и сега работя като преводач, а той вече рано пенсиониран работи в една фирма като консултант на 4 часа. В личен план не било розово, но нямал желание да говори  сега и ме погледна тъжно с търсещ съчувствие поглед.

       И двамата имахме ангажименти и затова се уговорихме да се видим в неделя на по чаша вино и да побъбрим отново.

       

          След три дни се срещнахме, настанихме се, поръчахме и той започна направо :

       -  Отдавна съм вдовец, след смъртта на съпругата ми започнах любовна връзка с много по- млада от мен жена, с която се бях запознал във фитнеса, малко преди жена ми да загине в катастрофата. Смъртта бе шок и ако не бе тя, сигурно щях да превъртя. Синовете ми, обаче, от съседки  разбрали, че нещо не е така както го представям и открито ми заявиха, че не искат да я виждат с мен. Непрекъснато ме следяха, често ме гледаха с лошо. Ако я видеха вкъщи направо тръсваха вратата и излизаха. После не ми говориха с дни.

   

      -  Минало е много време, синовете ти вече са зрели мъже, едва ли носят още негодувание и яд – опитах се да го успокоя.

       -  Не знам какво мислят, но любовницата ме заряза преди година. Ейй така, без много обяснения. Било и писнало от мен – представи си! Вярно, преди 10 години се разведе и ми предложи да се оженим, но аз отказах заради синовете и тя  ми го припомни. Ама, иначе една риза не ми е изгладила за 15 години. За готвене и чистене – да не говорим.

        -   Какво чистене, бе човек, та тя не е живеела с теб - контрирах.

        - Да, ама съм я водел по ресторанти и бутици да си купува парцалки. Вярно е, че често преспивах при нея и хубаво ме “ черпеше“, но нали бяхме любовници- аз давам и тя трябва да се отблагодари за подаръците.

      -  Добре, свършено е вече, можеш да я забравиш! Животът продължава. Здрав си, имаш дом, какво още ?- отговорих и усетих леко отвращение.

       -  Да, ама вече не съм млад , а  съм толкова самотен и нещастен. Синовете си имат свой живот. Хич не ги е еня за баща им. Построих къща на 3 етажа и всеки се е затворил в своя. Не щат да помогнат да довършим стълбището - продължи с оплакването.

        -   Еее,  не си за завиждане, но не е свършил света. Такъв е живота- пъстро колело. И аз съм сама, но открих стари приятелки и с тях се срещам, че и на екскурзии ходим. Внуците вече са ученици и идват при мен през уикендите. Със сина ми ремонтираме вилата- малко -по-малко. Сама съм, но съм щастлива. Не се чувствам самотна.

      -  То жените, все сте се оправили. Ама, сам мъж е лошо. Много ме е яд, че не се ожених навремето, когато ми предложиха. Пък и внуци нямам да ме радват.

       -  Сгрешил си, но кой знае! Забрави!

       -  Така е, но сега ми трябва жена да ми върти къщата, да ми готви, да ми чисти, да се грижи.  Да  е край мен, да си помагаме.

      -  И как си представяш да стане това? - попитах учудено. 

      - Ами, за теб си мисля откакто се срещнахме. Знаем се от младини, и двамата сме сами, имоти си имаме, да си станем другарчета. Ти ще ми шеташ, а аз ще ти помагам с нещо, когато имаш нужда.

      -  Ле, ле, колко практично - казах изумено. - Но на мен нещо не ми се шета на чужда къща, щото имам да шетам на апартамент и вила. Пък обичам  разходки, екскурзии, театри и кино, гледам да прекарвам приятно.

    -  Ти , нещо не ме разбра правилно – повиши глас той. -  Няма да идваш много често, само  два,-три пъти месечно. Пък ще излизаме. Най- важното е да сме си другарчета, да не сме сами.

    -  Виж, Петре, много добре те разбрах! Търсиш си домашна прислужница. Наеми си такава и  ще ти е спокойно.

     -  Да си наема?! Тук да не е като в чужбина. Само мързеливи и мърляви. Аз ти предлагам приятелство, а ти какво ми предлагаш ? -  завърши и изпусна гадна, дълга  въздишка.

    Сервитьорът сякаш получи знак и тихо се появи.

    - Още по чаша вино ?– попита любезно.

    Петър го изгледа с досада и отсече :

      -   Неее !

      -   Благодаря – добавих аз.

    Сервитьорът се оттегли обидено. Стана ми неудобно и направих знак за сметката.

      -  Петре, аз черпя  и ще тръгвам, че имам среща отсякох делово и извадих портмонето.

   Оставих две банкноти  и се измъкнах навън. Не смеех да погледна назад, за да не го видя. Завих на първия ъгъл и  въздъхнах с облекчение. Забързах се. Настигнах възрастна двойка. Държаха се за ръце и  се смееха.

© Люси Атанасова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Ния сме по съвременни от "съвременните".. / по нормални сме /
  • Бобан,много точно си усетил посланието.Съвременните хора нямат тръпение да изградят приятелство,по-скоро са склонни да сключат сделка.
  • Съжителство без обич - не си струва.... Трудно е да Заобичаш обаче....
  • Боже, какъв нахалник!
    Интересна история!
    Харесва ми!
  • 💥заслужила си я!
  • Благодаря за оценката, момичета !
  • "Аз съм сам и ти си сама, я да се съберем" - модното мъжко мото. Хубаво пишеш. Колкото до описаното, без обяснения когато той започва да се жалва, тя става под накакъв предлог и си тръгва. Идва сервитьорът и му дава само неговата сметка:
    - Дамата си плати - и той зяпа с увиснало чене.
  • Хубав разказ, Люси. Според мен хората сме различни, всеки си има своя планета и връзките не са стабилни. Няма синхрон, всеки гони своя интерес!
  • Валя, много вярно сте усетили посланието на разказа. Често не преценяваме какво казваме , нетърпеливи сме, груби и какво още не...
  • Всъщност дали не се разминаваме постоянно с възможностите... Понякога от гордост, понякога от пренебрежение. Често съм си го мислила. Хубаво написан разказ.
  • Лина , благодаря за оценката !
  • Браво!!!
Random works
: ??:??