СРЕЩА С ЕДНА СЛАВЯНСКА ДУША
Още при първата ни среща с главния лекар на съветската болница в Техеран - Николай Николаевич, си допаднахме взаимно и скоро станахме много добри приятели, каквито останахме и след това.
Ще се опитам да разкажа само няколко от многото случаи, свързани с Николай Николаевич, който за мен вече беше просто Коля. Но понеже ми е известно, че дългите разкази не се доллюбват , реших да ги разделя на три части. Всъщност, то не се долюбва и "първото лице", но не всичко може, пък и не е необходимо, да се пише в предпочитаното "трето"лице, още повече, когато става въпрос за истински, а не измислени случаи, а и не бива с лека ръка да се квалифицира като "Мемоарна литература"
Е, това е първата част.
* - *
След два дни трябваше да замина за София, но преди това отидох в съветската болница да проверя какво е положението с двама болни шофьори. Естествено, най-напред се обадих на Коля и той ме покани в кабинета си. Успокои ме, че нашите хора вече са добре и до два дни ще ги изпишат. Въпреки това, отидохме заедно при тях и те потвърдиха, че наистина са много добре, дори поискаха да напуснат болницата още същия ден. Независимо от това, Коля ги прегледа и им обясни, че за по-голяма сигурност е най-добре да останат под наблюдение още два дни. Момчетата му благодариха най-сърдечно и приеха предложението.
След прегледа, Коля ме покани да изпием по чаша кафе. През това време влезе жена му Ирина, която работеше на регистрацията. Когато разбра , че ще пътувам за София, тя веднага попита дали няма да мина през Москва. Отговорих, че обикновено пътувам през Атина.
“Колко жалко!”, каза Ира.
“Защо пък да е жалко?”, попитах аз.
“Защото ако пътуваше през Москва, щях да те помоля, ако разбира се, би имал възможност, да занесеш нещо на моите родители.”
“Ирочка, как може да искаш подобно нещо?”, реагира веднага Коля.
“Коленка, на теб ли да обяснявам колко е сложно за нас да занесем нещо в Москва.”, отговори а тя и отново се обърна към мен:
“Знаеш много добре, че за разлика от теб, докато трае престоят ни в Техеран, ние най-много да отидем един път до Москва. А не можеш да си представиш какъв ад е за нас при митницата на летището в Шереметево. Поне половината ни багаж задържат на митницата, да не говорим за размера на митата. А нали и на нас ни се иска да подарим нещо на близките си?”
Не бях ходил в Москва от доста време и без много да му мисля, казах:
“Няма проблем, Ирочка. Щом е за вас, специално ще мина през Москва. Имаш днес и утре да приготвиш нещата, които искаш да изпратиш, само че те моля да не са обемни.”
“Знаех си аз, че ти си истински приятел и ще ни помогнеш. Естествено, че ще изпратя само дребни неща”, след което добави: „Утре вечер ви чакаме у нас на вечеря. Хем ще си побъбрим, хем ще вземеш и колетчето.Нали ще дойдете?”, силно зарадвана изчурулика Ирочка.
“Жена ми вече е в България, но аз ще дойда с удоволствие. Вече знаеш, че водката трябва да е ледено студена, а няма да е лошо и да направиш повече от любимите ми неща.”, отговорих аз.
“Иска ли питане? И без това утре ми е свободен ден.”, радостно рапортува тя.
Когато на другия ден вечерта пристигнах у тях, останах като гръмнат. Масата беше отрупана с какви ли не вкусотии. Коля веднага извади от фризера еднолитрова заскрежена бутилка водка „Столичная и пиршеството започна. Когато се издухме от ядене и изпихме бутилката, се обърнах към Ирочка и я попитах:
”Ирочка, давай колетчето. Има си хас да го забравим.”
“Ей сега ще го донеса.”, доста смутено отвърна тя и излезе. Когато се върна, видях че не става въпрос за “колетче”, а за цял денк, който тя едва домъкна в хола. Ами сега?
“Ирочка, как можа да натрупаш толкова багаж? Как си представяш, че той може да пренесе такава бала? Моля те веднага да го намалиш поне петорно!”, обади се Коля, явно не само изненадан, но и силно смутен от големината на денка.
“Прав си, Коленка, но какво да правя? Нали знаеш, че като се приберем в Москва всеки ще ни гледа в ръцете и ще очаква да му подарим нещо. Този багаж ние с теб никога не можем да занесем в Москва.”, силно разстроена каза Ирочка, готова всеки момент да се разплаче.
Стана ми толкова жал за тези мили, високоинтелигентни, прекрасни специалисти, които нямаха право да внесат в родината си не някакви скъпи уредби, а обикновени дрехи, шалове, платове и дребни сувенири за най-близките си хора.
“Добре, добре. Не се притеснявайте, ще взема багажа и ще направя всичко възможно да го предам на вашите хора.”, успокоих ги аз, без всъщност да знам как ще стане това.
“Ама наистина ли ще вземеш всичко това? Не можеш да си представиш колко съм щастлива.”, радостно извика Ирочка и двамата с Коля започнаха да ме прегръщат и целуват.
Коля помъкна огромния пакет и двамата с Ирочка ме изпратиха до колата.
Прибрах се вкъщи и започнах да мисля как наистина ще тръгна с толкова багаж. Взех един огромен кожен куфар и започнах да го пълня. Едва успях да натъпча всичко. За да го закопчая, трябваше да седна отгоре му. Куфарът се изду като корем на бременна жена в деветия месец. Понеже за моя багаж не остана никакво место, трябваше да се задоволя само с дипломатическото си куфарче, в което сложих нужните ми документи, несесера и поръчаните ми за София лекарства, които тогава липсваха в нашите аптеки.
Сутринта отидох при сарафите, купих много рубли при извънредно изгоден курс (повече от десет пъти в сравнение с този в СССР) и вечерта отлетях за Москва.
На Шереметево имах големи разправии с митничарите - какво нося, за кого е и т.н. Накрая дойде една строга, млада и много красива митничарка, която явно беше някаква началничка. Тя искаше на всяка цена да види цялото съдържание на куфара. Оставаше да изсипя този огромен куфар и да се види, че в него има неща за цял бутик. А даже и всичко да минеше добре, обратното прибиране в куфара на вече разпиляното съдържание щеше да е истински проблем.
Казах на дългокраката хубавица, че всъщност аз съм транзитен пътник, че се прибирам окончателно в България и целият багаж е мой и за никого в Москва не нося каквото и да било. „Железната” митничарка обаче безапелационно настояваше да отворя куфара, за да провери съдържанието му. Ако някой си помисли, че съм се същисал, никак няма дя е прав. Вече бях пътувал къде ли не и навярно това ми помогна да запазя пълно спокойствие. Вместо огромния куфар отворих дипломатическото си куфарче, изпразних съдържанието на един голям плик за писма к сложих в него един прекрасен копринен Строгата, но наистина много красива митничарка просто недоумяваше какво става. Аз обаче с елегантен жест й подадох плика с думите:
“Това е единственото нещо, което ще остане в Москва. Не ме разбирайте погрешно. Просто ви го подарявам от все сърце. При това идеално пасва на очите ви.”
Тя направо се същиса.
“Вие чувате ли се какво говорите? Как се осмелявате! Аз съм служебно лице и не мога да си позволя да взема такова красиво нещо.”
Шалът наистина беше прекрасен и явно много й хареса.
“Красивите неща при красивите хора. Така и трябва да бъде.”, усмихвайки се, философски отбелязах аз.
Тя също се усмихна, но не смееше да вземе плика. Докато тя се чудеше как да реагира, аз добавих:.
“Сега ще ви призная нещо, което и сам не съм очаквал.”
„И какво е това нещо?”
Не се притеснявайте, въпреки че би било съмсем нормално да се случи.”
„Тогава какво?”
„Това, че в интерес на истината, много приличате на жена ми и това е единствената причина, така спонтанно и чистосърдечно, да Ви помоля да го приемете.
”Така ли?”, изненадано попита тя.
“Абсолютна прилика. Приличате си като две капки вода. Жалко, че в момента нямам нейна снимка, за да се уверите лично. Естествено, аз ще и разкажа за нашата среща и съм сигурен, че тя много ще се зарадва, че съм се сетил да подаря нещо от нейно име на двойничката й и то от Москва. Жена ми завърши висшето си образование тук и просто обожава този град.”, отговорих тихо, като малко се отклоних от истината, в частта й за следването на жена ми в Москва.
Момичето продължаваше да ме гледа сащисано - явно не знаеше как да реагира.
“Е, щом е така...”, смутолеви объркана тя и накрая взе плика, а с това приключи и митническата проверка.
Помъкнах огромния куфар и излязох от сградата на летището. Беше много късно да звъня на родителите на Ирочка. Нямах осигурен хотел и се чудех какво да правя. Реших да отида в хотела на “Аерофлот”.
За съжаление, бяха пристигнали няколко самолета почти едновременно и пред летището беше истинско стълпотворение от хора. Беше невъзможно да се добера до такси. Отново проблем. Накрая видях един празен автобус, чийто шофьор дремеше на волана. Веднага отидох при него.
“Добър вечер”, поздравих аз шофьора.
“Добър вечер. Какво желаете?”, попита ме той.
“Най-напред да ми помогнете да кача този куфар.”, отговорих спокойно.
“Вие от групата ли сте?”, попита той доста учуден, но преди да още да чуе отговора ми пое куфара и го остави между седалките.
Отговорих едва когато се качих в рейса.
“Не, каква група имате предвид?”
“Как каква? Тази, която трябва да закарам до хотел “Русия”.”, отговори шофьорът и едва тогава се сети за нещо и стреснато ме попита:
“Вие всъщност кой сте и какво искате?”
“Аз всъщност съм един закъсал пътник, който иска да го закарате до хотела на “Аерофлот.”, гласеше моят отговор.
Той направо се облещи.
“Какво? Аз да не съм такси? Този рейс е за група, която всеки момент ще пристигне.”
“Да, но твоята група още я няма , а е невъзможно да се вземе такси.
“Това си е ваш проблем. вие да не сте луд? ”, с право ме попита той и посегна към куфара, твърдо убеден, че мястото му въобще не е в този автобус.
“Хич не съм луд, а просто трябва да отида до хотела. Вместо да губим ценно време в празни приказки, кажи колко рубли искаш, за да ме закараш до хотела. Разбери, че просто нямам никаква друга възможност. Хем ще ми направиш много голяма услуга, хем ще спечелиш нещо.”
“Е, щом е такава работата, ще ти помогна. Десет рубли.”, склони шофьорът.
“Благодаря ти много. Тогава да тръгваме.”, казах аз и му дадох банкнота от двайсет и пет рубли.
Като видя банкнотата, той веднага реагира:
“Съжалявам, но не мога да Ви върна петнайсет рубли. Ще трябва да ги развалите. Ей там има будка.”
“Не съм казал, че искам ресто. Просто да тръгваме веднага.”, казах му аз, страхувайки се, че групата му всеки момент ще пристигне и всичко ще пропадне.
Той не чака второ подканяне, седна на шофьорската седалка, запали двигателя и веднага потегли. Остави ме пред хотела, стиснахме си ръцете като стари приятели и той пое обратно за летището, а аз влязох в хотела.
На рецепцията ме посрещна жена на средна възраст.
“Добър вечер.”, поздравих любезно.
“Добър вечер. Какво желаете?”
“Една хубава стая за тази нощ.”
“Как се казвате?”
“Иванов”
Тя провери по списъците и каза, че на това име няма резервация, което, “интересно” защо, не успя да ме изненада. Въпреки това реагирах светкавично:
“Невъзможно е да няма. Проверете пак. Може нещо да се объркали името ми. Ето паспортът ми.”
Тя взе паспорта, прибра десетте рубли, които бях пъхнал в него, но така, че да могат да се забележат и каза:
“О, извинете. Просто съм пропуснала. Естествено, че имате резервация. Стая 403 на четвъртия етаж.
Горничната на етажа, след като получи три рубли, се засуети. На бърза ръка ми обясни всичко и ме попита имам ли нужда от нещо.
“Само ще Ви помоля да ми донесете нещо безалкохолно за пиене. Ето ви пари.”, отговорих аз и й подадох още пет рубли.
С неподозирана за пълнотата й бързина, тя мигновено изпълни поръчката и искаше да ми върне рестото, но аз казах, че то остава за нея. От благодарност, тя пък ми донесе един хубав сандвич.
Приготвих се за лягане, но усетих, че пръстите на ръцете започват да ме сърбят и видях, че в основата им са се появили твърди пъпчици.
“Това пък сега какво е? Никога не съм имал подобно нещо. Сигурно е някаква алергия”, чудех се аз.
Сетих се, че сред лекарствата, които носех имаше и нещо за алергии. Извадих илачите от куфарчето и без много да му мисля или да чета упътванията, взех една опаковка. И досега не мога да си обясня защо реших, че точно това е нужното лекарство. За да съм по-сигурен в дейсгвието му, взех няколко хапчета и си легнах. Заспал съм веднага. Призори се събудих с бодежи в корема и безапелационно указание да посетя тоалетната, което, изпълних светкавично. Имах чувството, че целият ми корем се изпразни. Едва след това се сетих да прочета какво пише в указанията на лекарството, от което щедро бях консумирал. Оказа се, че то няма нищо общо с алергиите, а има силно очистително действие. Бях го купил по молба на един мой приятел за тъща му. Добре че не беше поръчал цианкалий, който пък, според друг мой приятел, бил най-ефикасното лекарство за тъщи. Както и да е, но за щастие, след няколко посещения в тоалетната, напъните престанаха. Слънцето вече беше изгряло, но по понятни причини аз все още не смеех да напусна стаята.
Накрая слязох при рецепцията и звъннах на родителите на Ирочка. Обади се баща й. Обясних му къде съм, че нося нещо за тях и го помолих да ми даде точния адрес. Той, човекът започна да ми обяснява с какви тролеи и т.н. мога да отида до тях. Казах му, че ще отида с такси и го помолих да ми даде освен адреса и някакъв по-известен ориентир, който да кажа на шофьора.
Жената на рецепцията веднага ми повика такси и след като си платих хотела, с Ваня (така се казваше шофьорът), потеглихме. Ваня се оказа дългогодишен таксиметърджия и без проблем ме заведе пред входа на блока. Понеже беше симпатичен и възпитан, а и “Волгата” беше нова, реших да го задържа и го помолих да ме изчака, докато си свърша работата.
Старците ме посрещнаха много сърдечно и веднага се засуетиха с какво да ме гостят. Казах, че съм закусил, но с удоволствие ще пия един чай.
Изсипах съдържанието на куфара върху един голям диван, при което те направо онемяха. Когато се посъвзеха, започнаха да разглеждат нещата, които бях донесъл, нещо, което беше придружено с непрекъснати възклицания. Просто не вярваха на очите си.
Не исках да им преча да се възхищават на донесените красоти и казах, че трябва да тръгвам. Попитах ги има ли поликлиника наблизо. Отговориха, че тя просто е на следващия ъгъл. Взех празния куфар, който вече приличаше на изкормено животно, сбогувах се с жената, която непрекъснато ме целуваше като любим син и с мъжа й отидохме до поликлиниката. Сестрата, която ни посрещна, щом разбра, че съм приятел на Коля, веднага ме заведе при главния лекар. Оказа се, че той пък му е състудент и започна да ме разпитва за него. Като ми видя пръстите каза, че това не е никаква алергия, а било в резултат на рязката промяна в температурата или нещо подобно, че още днес всичко ще се оправи и ми даде някакво лекарство.
Ваня примерно продължаваше да ме чакаше пред входа. Там беше и майката на Ира, която започна да ме увещава да им погостувам, дори обеща да направи чудесен борш.
“Много ви благодаря, но не мога да остана, въпреки че за Вашия борш съм чувал какви ли не легенди от Коля. Ирочка също прави чудесен борш, но Коля твърди, че вашият бил толкова хубав, че според него едва ли има по-добър майстор на света от вас. Следващия път ще остана, ако ми обещаете, че няма да забравите за борша.”
Маря Александровна беше толкова поласкана, че чак прибърса очите си.
“Ама наистина ли така каза Коля?”, не можеше да повярва тя.
“Честна дума. Няма случай да се съберем и той да не спомене за Вас.”, послъгах, без да се изчервявам. Е, понякога и с почтени мъже като мен , съгласно последните и то безспорни изледвания, било възможно, ако не и наложително да се случи подобно нещо.
“Ех, колко жалко, че не можете да останете, но ми обещайте, че пак ще дойдете.”
“Абсолютно, само че осигурете по-голяма тенджера за борша.”, не пропуснах да дам и важни указания.
“Това е мой проблем, кога да ви чакаме?”
“Не мога да кажа точна дата, но сигурно няма да стане скоро.”
“Ще ви чакаме, не забравяйте.”
След две години наистина преядох от нейния превъзходен борш, но това е една друга, много интересна и доста дълга история.
Отново прегръдки и целувки, след което се качих в колата.
“Сега накъде?”, попита Ваня.
“Карай направо!”, отговорих аз, отворих прозореца откъм мойта страна и започнах да махам на старците.
Когато ги загубих от погледа си, се обърнах към шофьора:
“Ваня, самолетът ми тръгва в 22:00 часа от Шереметево, където трябва да сме към 21:00 часа. Така че дотогава имам свободно време, за което отговаряш ти.”
“Как така отговарям аз? Моята смяна завършва в 14:00”, зачуди се той.
“Първо минаваме на ти, второ ще се обадиш на твоя сменник, че днес няма да те сменя. След това ще направим една хубава разходка из Москва и ти ще ми покажеш най-хубавите и интересни неща. За заплащането не се безпокой, това е мое задължение. Съгласен ли си?”
“Съгласен.”, кратко отговори той и спря при първата телефонна будка, от която говори с някого по телефона.
Върна се и веднага докладва:
“Готово. Володя много се зарадва, тъй като днес и без това имали някакъв празник вкъщи. Всичко е наред. Какво искаш да видиш?”
“Моля те да не ми прехвърляш задълженията си. Това е твой проблем. Искам най-добрата програма, но различна от стандартните.”, просто исках да се разтъжа с Москва.
“Ясно. Надявам се да останеш доволен.”
Програмата му наистина беше професионална. Започна да ме развежда из Москва като висококвалифициран гид. Показваше ми най-характерните места на града, но не се ограничаваше само с хубавите и популярните, а посещавахме и места, които по понятни причини не фигурираха в пътеводителите за Москва.
Стана време за обяд и аз му казах:
“Ваня, сега трябва да хапнем, но се постарай да избереш нещо хубаво.”
Той ме заведе в нещо като закусвалня, по-скоро столова.
“Ваня, това ти е първата грешка. Искам да отидем в много изискан ресторант, където може да се нахраним много добре. За плащането не се безпокой.”
“Щом е така, няма проблем. Искаш ли да те заведа в един много известен арменски ресторант?”
“Вместо да питаш, карай направо там.”
Ваня отново влезе в центъра на града и спря пред един ресторант.
“Пристигнахме. Аз ще те чакам отсреща”, каза той.
“Ваня, това вече е втора грешка. Що за глупости говориш? Карай отсреща, паркирай колата и с мен в ресторанта!”, строго казах аз.
“Съжалявам, но първо може и да не ме пуснат и второ, този обяд ще ми струва седмичната заплата.”, отговори чистосърдечно той.
“Отново грешка. Просто започваш да ме огорчаваш. Сметката плащам аз и никак няма да ми е приятно да обядвам сам. Имаш право само на още две грешки.”, дружелюбно казах аз.
Ваня , явно поласкан и несвикнал на подобно отношение, ме погледна учудено и благодарно, но не посмя да спори повече, обърна и паркира на отсрещната страна.
Още на вратата на ресторанта ни посрещна един мъж, който ме попита:
“Извинете, имате ли резервация за ресторанта?”
“Естествено, още от миналия месец. Ето я и самата резервация.”, отговорих аз и му подадох десет рубли.
“Благодаря, резервацията все още е валидна.”, отговори той, погледна към Ваня, понечи да каже нещо но се отказа. След това ни въведе в залата, като каза нещо на арменски на своя колега, който ни посрещна.
Веднага ни настаниха на една маса за двама души и ни дадоха две менюта, които си бяха цели книги.
“Е, Ваня, проучи добре тази книга и избери най-доброто.”
“Много съжалявам, но тук аз не мога да помогна. Никога не съм влизал в подобен ресторант.”, откровено отговори той.
“Добре, тогава остави на мен.” и повиках келнера.
“Искаме да хапнем от най-доброто, което предлагате.”
“Няма проблем.”, отговори келнерът и започна да изброява ястията, които според него са най-добри.
След кратка дискусия уточнихме ордьоврите, ястията, десертите и напитките, като за Ваня не се предвиждаше алкохол.
То не беше ядене, не беше чудо. Направо се подухме от ядене. Накрая пих и чудесен арменски коняк, но за за сметка на заведението. Платих щедро и излязохме от ресторанта, за да продължим обиколката из Москва.
“Ваня, а какво ще кажеш да идем до Ленинград?”, попитах аз.
“Ха, това вече е много сложно, но ако можем да плащаме на хората от ГАИ (Държавна автомобилна инспекция), като едното нищо ще отидем. Нали знаеш, че за чужденци трябва специално разрешение?”, смело отговори той.
“Знам, но това ще решим после, а сега към “Берьозка.”
Това на времето беше техният “Кореком”. Когато пристигнахме при магазина, Ваня каза:
“Аз ще изчакам тук. И без това мен няма да ме пуснат.”
“Няма такова нещо. Идваш с мен.”, твърдо отговорих аз.
На входа усмихнато ме посрещна красива, дългокрака девойка и елегантно ме покани да вляза в магазина. След това обаче с категоричен жест спря Ваня, който смутено мачкаше в ръка шофьорската си фуражка и му каза, че този магазин не е за него. Аз веднага се върнах и казах, че той е с мен.
“Съжалявам, но наистина е забранено и аз не мога да го пусна.”, отговори ми смутено момичето.
“Той е мой братовчед и ми е нужен за консултация. Какво ще ви стане, ако го пуснете? Такова прекрасно момиче като Вас не може да играе ролята на зъл Цербер. Много Ви моля да направите изключение.”
“Добре. Правя го за вас, но поне да скрие тази биеща на очи фуражка.”, отговори момичето.
Ваня светкавично натъпка фуражката в джоба си и ние влязохме в магазина.
“Ваня, кажи какво ти се иска да си купиш?”, попитах объркания шофьор.
“Но аз нямам и пукнат долар. За мен е достатъчно да видя какво има в тази “Берьозка”, за която толкова се говори.”, отговори смутено шофьорът.
Погледнах изкривените му обуща и протрития панталон и го попитах кой номер обувки носи.
“А, не! В никакъв случай! Ще имам големи неприятности.”, отговори той, разбрал намерението ми.
“Добре де. Като те гледам, ти си колкото мен и сигурно носиш 43 номер.”
“Така е, но в никакъв случай не мога да приема каквото и да е.”
“А пък аз и не те питам. Ти се разходи из магазина да го разгледаш, а аз през това време ще си избера нещо.”
Не знам защо, но разглеждайки пълния магазин, си спомних как преди много години аз и брат ми завършихме местното училище в родното ни село, обути предимно със свински цървули, направени майсторски от баба ни, а когато баща ни се завърна от фронта ги правеше той, как дрехите ни бяха от домашно тъкан от майка ни плат и прежда, изпредена на ръка от баба и мама, как сме яли хляб от картофи и т.н. Даже вече и в гимназията, която завърших с пълно отличие и златен медал, а и после като студент в МЕИ, най-смелата ми мечта продължаваше да бъде да си имам собствен велосипед.
“Сигурен съм, че и Ваня сега иска да си купи нещо, макар и дребно, но няма да го направи, не за друго, а защото не може.”, помислих си и ми стана чоглаво.
“Защо не взема да му купя нещо?”, попитах се аз и веднага си отговорих:
“Ами защото е ясно, че е гордо момче, ще се засегне и ще ми откаже. Нали и аз бих направил това, ако бях на негово место. Все пак ще се опитам да го убедя.”, продължавах да разсъждавам наум.
Купих за него едни хубави спортни обувки, модерна риза и джинси, марков парфюм за жена му, говоряща кукла за дъщеря му, както и някои неща за София.
Излезнахме от “Берьозка” и продължихме обиколката на Москва.
“Ти знаеш колко време ти трябва до Шереметево, така че гледай да не изтърва самолета.”
“Това е моя работа. Можеш да бъдеш напълно спокоен.”
Казах му да намери подходящо место и да спре, за да си подредя багажа. Отделих нещата, които бях купил за него в един плик, както и куклата, която беше в друг плик, а останалото, заедно с дипломатическото куфарче сложих в огромния, но вече празен куфар.
Посочих му двата плика и казах:
“Не искам да чувам никакви възражения. Това са неща, които ти давам от все сърце и моля те да не ми противоречиш. Парфюмът е за жена ти и внимавай да не го подариш на някоя твоя приятелка, защото много ще ме наскърбиш. Куклата, естествено, е за дъщеря ти Машенка, за която ми каза, че е на четири годинки.”
“Ама...”, крайно объркан се опита да каже нещо той .
“Никакво ама. Разбери най-после, че това е най-искрен подарък. Моля те нито дума повече. След няколко часа ще се разделим и навярно повече няма да се видим.”
Ваня се просълзи. И да искаше да каже нещо, в момента не можеше да отрони нито дума.
Когато се поуспокои, каза:
“Не ме бива много в приказките, затова не знам как да ти благодаря. Но имам една голяма молба. Не можеш ли да отложиш пътуването си и да пренощуваш у нас? Жена ми Лида и дъщеря ми Машенка много ще се зарадват. Е, не мога да ти предложа някакъв комфорт, но всичко ще бъде от сърце.Моля те, не ми отказвай. Моля те.”, почти през сълзи ме молеше Ваня.
Съвсем случайно се бяха срещнали две славянски души, на които им беше мъчно да се разделят. Познавахме се от половин ден, а и двамата имахме чувството, че сме отраснали заедно и до момента едва ли не сме били неразделни. Това, че аз имах три висши образования и говорех шест езика, а той беше обикновен шофьор, нямаше каквото и да е значение.
Молбата му беше толкова настойчива и искрена, че не исках в никакъв случай да се почувства засегнат и без да мисля повече казах:
“Добре, Ваня. Трогнат съм от поканата ти и с удоволствие ще ви гостувам. Сега обаче веднага се обади на жена си да я предупредиш, а след това отиваме на летището да си оправя пътуването.”
“Ох, ако знаеш как ми олекна.”, каза Ваня и ме погледна с големите си сини очи, в които се четеше такава благодарност и другарство, че почувствах как и моите очи овлажняват.
Спряхме пред една телефонна будка, откъдето той се обади на жена си и веднага след това поехме към летището, където, макар и с известни трудности си запазих место за следващия самолет за София, който излиташе сутринта в десет часа.
“Сега моля да ме заведеш до най-добрия цветарски магазин, който познаваш в Москва, а след това до най-добре снабдения магазин за хранителни стоки.
Цветарският магазин, наистина беше супер. Купих разкошен букет за жена му, след което от един голям магазин напазарувахме различни колбаси, сельодки, хайвери, салати и... естествено, водка. Когато отидохме на касата, макар и доста неспокоен, Ваня каза, че това ще плати той. Знаех много добре, че едва ли ще има толкова пари, а и нямах каквото и да е намерение да се съгласявам с него.
“Ваня, ако продължаваш да настояваш ти да платиш, тогава връщаме всичко и карай обратно за летището.”
“Добре, откровено казано, аз нямам в себе си толкова пари, за да платя нещата, които напазарувахме, но тогава разходите за таксито ще поема аз.”
“Ваня, таксито си е служебна работа и ти не можеш да возиш безплатно със служебен автомобил хора, които нямат право на това. Точка по въпроса.”, категоричен бях аз.
Платих покупките и когато отново се качихме във Волгата, видях, че таксиметровият апарат показва 56 рубли.
“Ето ти 100 рубли, в които включвам и връщането ми до летището.”, казах аз, подавайки му парите.
“О, това в никакъв случай. Возенето е от мен.”, веднага реагира той.
“Батюшка Ванюшка, утре заминавам за София и тези рубли там въобще не ми трябват. При това те са си изработени. С удоволствие бих ти дал много повече, но ти си много стойностно момче и знам, че ще се обидиш, затова въобще и не ти предлагам. Нека с това да приключим. Много ти се моля да ме разбереш и да не спориш повече. Моля те така, както ти ме помоли да ти гостувам. Не ми разваляй настроението, преди да седнем на масата.”, опитах се да му обясня моето положение и оставих парите в жабката на колата.
Той ме погледна разстроено, но не посмя да ми противоречи, не защото се беше зарадвал на парите, а защото не искаше да ме засегне. В това бях абсолютно сигурен и му бях много благодарен.
Пристигнахме до блока им и ние с Ваня (той с пликовете, аз с букета) звъннахме на входната врата на апартамента им. Посрещнаха ни много красива млада жена и едно ангелско момиченце. Когато й подадох букета, жената ахна.
“Ах, какви прекрасни цветя. Те са по-хубави даже и от булченския ми букет.”, откровено се радваше тя и веднага изтича да търси ваза.
След като си измихме ръцете, Ваня ме покани да седна на вече подредената маса, а той отиде при жена си в кухнята да й предаде накупените от нас неща, при което отново се чуха искрените възклицания на жена му. За нула време масата се попълни с различни деликатеси.
Разположихме се пред масата и Ваня веднага напълни чашите с водка.
“Да пием за нашия нов, но много скъп приятел.”, вдигна тост Ваня и ние изпразнихме чашите, които той автоматично напълни отново. Започнахме да си замезваме и аз също вдигнах тост:
“Да пием и за моите нови, сърдечни и също много скъпи приятели.” Чашите отново бяха изпразнени и естествено веднага след това наляти. Добре че този път пиехме от сравнително малки чашки.
Започнахме да разказваме на Лида как сме се запознали и как сме кръстосвали Москва, като междувременно замезвахме и пиехме.
“Ти остави другото, ами за малко да ти се обадя от Ленинград. Почти бяхме вече тръгнали, но в последния момент се отказахме”, послъга малко Ваня.
“Така е. А не отидохме най-вече, защото Ваня каза, че не може да издържи повече от двайсет и четири часа, без да ви види с Машенка”, пошегувах се и аз.
“Ама наистина ли каза така?”, зарадвана попита Лида.
“Че има ли човек, който пие водка и да лъже най-безсрамно?”, отговорих аз.
Всички избухнахме в смях, даже и малката Машенка.
“Леле, как можах да забравя?”, скочи по едно време Ваня. Изтича в кухнята и донесе плика с куклата и ми го подаде. Станах и отидох при момиченцето, което седеше при майка си. Когато извадих куклата от плика, Машенка направо се парализира. Застана неподвижна, гледаше я като хипнотизирана и не можеше да повярва, че в тяхната къща има такова съкровище.
“Машенка, това е за теб.”, казах аз и й подадох куклата, след което седнах на мястото си.
С треперещи ръчички, тя я пое, но още не можеше да повярва, че тази прелест е нейна. А когато куклата проговори, тя изпадна в екстаз. Изтича при мен, държейки куклата и когато я сложих на скута си, тя ме прегърна със свободната си ръчичка и започна да ме целува, толкова искрено и неподправено, че чак пулсът ми се ускори. Притисках малкото телце и бях истински щастлив.
През това време Ваня извади парфюма и ми го подаде.
“Лидочка, а това е за теб”, казах аз, подавайки й парфюма.
Тя го взе втрещена и когато видя марката му, започна да говори повече на себе си, отколкото на нас:
“Господи, но това не може да бъде! Не мога да повярвам на очите си. Този парфюм наистина ли е за мен? Та той е цяло състояние!”
“А че за кого друг? Ние с Ваня не можем да употребим такъв парфюм, колкото и да е хубав.”
“Господи, Господи.”, повтаряше тя и ме разцелува.
В това време Ваня изчезна и след няколко минути се върна. В стаята влезе един истински хубавец. Направо си беше голямо удоволствие да гледам този елегантен синеок красавец.
Щом го видя, Лида се хвърли на врата му и започна да го целува.
“Ванюша, ама това ти ли си? Наистина ли си ти?”, повтаряше тя и не преставаше да го целува.
“Това значи ли, че ти ще целуваш така влюбено един чужд мъж?”, щастливо я попита той.
“О, Ванюшка, толкова си хубав, че се гордея с избора си.”, не преставаше Лида.
Семейството беше толкова щастливо, а на мен отново ми стана тъжно. Да, тъжно, защото тези достойни трудови хора нямаха възможност да си позволят даже подобни дребни радости.
Когато тази еуфория попремина, седнахме отново на масата и продължихме да се веселим. Всеки от нас, макар и за момент, беше забравил проблемите си и се чувстваше по своему щастлив.
Ваня не забрави да се обади на дежурния началник на смяната и да го помоли да остави колата пред тях, поради внезапно възникнали “чрезвичайни обстоятелства”.
Машенка вече спеше щастливо в креватчето си, прегърнала нежно любимата си кукла, а ние продължихме да си пием, като не забравяхме да се подкрепяме с вкусотии.
“Обичате ли руски песни?”, попита по едно време Лида.
“Не само обичам, но и знам много от тях.”, отговорих “скромно”.
Тя изчезна на мига и донесе една хубава седемструнна китара. Обясниха, че им е подарък за сватбата.
Ваня пое подадената му от Лида китара и песните започнаха. Оказа се, че и двамата пеят много хубаво. Ваня не беше лош китарист, но въобще не можеше да се сравнява с мен.
“Може би свириш и на китара?”, попита ме Ваня.
“Е, мога малко да дрънкам, но по-добре да продължиш ти.”
“О, не, не. Моля, посвирете и вие.”, примоли се Лида.
Добре, но само при условие, че престанеш с това „ВИЕ”.
„Приемам условието”, отговори Лида.
Колко му е на един млад човек в отлично настроение да вземе китарата, още повече, че обича този инструмент, а и може без проблем да се справя с него.
Настроих я добре и още при първите акорди и соло изпълнения и двамата започнаха да ръкопляскат.
Песните и веселбата продължиха с нова сила.
Накрая ние с Ваня разтребихме масата, а през това време Лида ми постла дивана.
Сутринта след обилна закуска се сбогувах с Лида и чаровната Машенка и ние с Ваня тръгнахме за летището. Когато пристигнахме, Ваня отвори багажника, извади грамадния, но вече сплескан куфар, а след това и познатата ми китара.
“Ваня, сега концерт ли ще изнасяме на летището?”, пошегувах се аз.
“Концерта ще оставим за друг път, а това е малък, но за сметка на това подарък от все сърце от моето семейство.”
Хората ми подаряваха нещо, което за тях сигурно беше скъп подарък за сватбата им от близък човек. Никак не ми се искаше да ги лишавам от този спомен, но от друга страна разбирах, че не бива и да отказвам. Руската душа няма аналог.
“Знам много добре, че това е наистина един сърдечен подарък и съм дълбоко трогнат от жеста ви. Приемам го с най-голяма благодарност. Той винаги ще ми напомня за вашето семейство, на което пожелавам всичко най-хубаво.”
Прегърнахме се като дългогодишни искрени приятели и се разделихме, без да се видим повече.
© Христо Запрянов Всички права запазени