7.08.2015 г., 23:28 ч.

Срещата 

  Проза » Разкази
592 0 2
5 мин за четене

Беше ленив юнски ден. От онези, приятно горещите, които не искаш да свършват, особено ако си на почивка. Неуморното слънце обаче следваше своя път по безоблачното небе. Не след дълго щеше да потъне зад гъстата дъбова гора,  приютила хотел „Райски кът”, a дотогава щеше да радва верните си почитатели - летовниците в Приморско. Подремнали след обедното преяждане, те прииждаха на двойки, тройки или цели шумни групи към големия басейн на хотела. Оглеждаха се за празни шезлонги и когато ги откриеха, мятаха кърпите си върху тях, за да заявят правата си. Децата без бавене нахлузваха пояси и всякакви приспособления и скачаха във водата, съпроводени от предупрежденията „да не стоят много дълго… като вчера”. Мъжете се отправяха към бара, за да преборят обезводняването с бира. Някои засядаха на приказка по масите, но не и преди да занесат на съпругите си заръчаното им кафе. Жените полагаха нужните количества защитен крем върху телата си и се отдаваха на сладки приказки и заслужено безделие.

Седнала на един шезлонг, Катерина наблюдаваше напрегнато дъщеря си, която плуваше под водата. Щом въздухът ù свършеше, малката показваше мократа си главица и отмяташе назад дългата си руса коса, поемаше въздух, и майката отново я изгубваше от поглед.  

-                     Мамо, видя ли? – провикна се накрая Ния. - От единия до другия край го преплувах, без да спирам!

Катя вдигна палец в знак на одобрение - браво! Цели тридесет метра. Щеше да е спокойна, ако дъщеря ù имаше надуваеми плувки на ръцете, но това бяха бебешки работи. И как може да се плува под вода с тях – упорстваше голямата 6-годишна Ния. Сега детето щеше да си почине, което позволяваше на Катя да не стои вторачена в басейна. Тя вдигна поглед към напиращата от всички страни гора. Младите листа на дърветата бяха толкова близо и деликатно й махаха. Морето бе зад тях - на около триста метра, и въздухът беше сладък като изворна вода. Боже, какво блаженство и колко различно от това да си майка в големия град! Да стискаш детето за ръка, докато вървите по тесните квартални улички с паркирали дори на тротоара автомобили. Да го оставяш да се рови в пясъчника на детската площадка, където малко преди това две улични кучета любезно са ви отстъпили място си. Радваше се, че ще прекарат седмица тук. Децата обожаваха водата, не можеха да й се наситят, дори забравяха за телефоните и електронните си игри. Катя насочи поглед към множеството, събрало се около другия притегателен център – бара, и зърна съпруга си да разговаря със Симо. Познаваха го от първото си идване тук преди три години. Бе внушителен мъж, тип Арнолд Шварценегер – атлетичен и с огромни мускули, които се издуваха при всяко движение. Поради респектиращите размери и факта, че е бивш полицай, списъкът със служебните му задължения бе дълъг. Отговаряше за охраната на хотела, басейна и всички съоръжения. Беше лоялен и доверен на собственика човек.

-                     Искам сладолед – извика Ния и излезе от басейна. 

-                     И аз – призна Катя и последва дъщеря си. Тъкмо повод да поздрави Симо. Не го видяха, когато се настаняваха два часа по-рано. Докато приближаваше към двамата мъже, Катерина долови нещо различно у Симо и го погледна изпитателно. Може би фигурата или изражението му. Не беше съвсем сигурна. Лицето му бе обветрено, скулите изсечени, покрити от фини и по-дълбоки бръчки. Помнеше очите му по-наситено сини и спокойно усмихнати.  

-                     Здравей – поздрави го тя. – Как си?

-                     Тъкмо му казвах колко е отслабнал – обърна се към нея съпругът й.

-                     Здравей, добре дошла - поздрави я Симо. - Така е, от зимата насам, свалих много.

-                     Някой тежък грип ли?

-                     Не, на гриповете аз им разказвам играта. Друго, друго преживях.

Катерина го погледна въпросително.

-                     Видях вълк.

-                     Хайде бе, къде? Как го видя?

-                      Тук, до хотела – каза Симо и посочи с ръка към пътя. – Беше през зимата, нали оставам да пазя. През цялото време съм сам тук. Жива душа няма наоколо.

-                     Не знаех, че стоиш и извън сезона – вметна Катерина.

-                     Ами, трябва, ако не аз, кой друг? И отивам една вечер, още не беше съвсем мръкнало, да изхвърля боклука ей там в кофите. То колко ли боклук има сам човек... И тъкмо вдигам капака на едната, отзад изскочи един вълк точно срещу мен.

-                     Ау? – ахна Катерина

-                     Замръзнах на място. Стоях като парализиран. Погледна ме, с един скок мина зад гърба ми и избяга.

-                     А пистолета носеше ли? – попита съпругът на Катерина.

-                     Да, не ходя никъде без него. Но той беше на две крачки от мен... Повярвай ми - забравих и пистолет, и всичко. Видях зъбите му, очите му – диви, едни такива. Сякаш ме хипнотизира. Видях смъртта… Ако не си го преживял, не знаеш какво е.

-                     Не може ли да е било някое куче?

-                     О, не.. – възмути се Симо. - Истински вълк си беше - стойката, вратът, опашката.

-                     Е, къде тук вълци, нали не слизат при хората, страх ги е от тях? – попита съпругът й.

-                     Не слизат… а като са гладни? Това тук е Странджа, макар и в ниската ù част  – махна Симо към гората.

-                     Но не те нападна?

-                     Не, но тогава не знам как стигнах до стаята, нищо не помня. Тресеше ме и сигурно съм бълнувал. Все вълка виждах как скача срещу мен. Не можех да стана от леглото. Казаха, че поне два дни съм лежал. По едно време дошъл шефът. Пристигнал от София, защото не съм си вдигал телефона. Закараха ме в болница. Бях на системи заради обезводняване. Страшно беше. Много. Е, оттогава започнах да слабея, а ям, но апетит нямам. И съня си загубих.

-                     Късмет си извадил, че не те е нападнал. Отървал си се. Малкия дявол си срещнал.

-                     Кой знае, кой знае?

-                     Страшно е било, но е минало. Ще се оправиш, ще го преодолееш – опита да го успокои Катерина.

-                     Хайде, почивайте! – махна им Симо и тръгна по задачи.

Катерина вдигна ръка след него. И докато гледаше отдалечаващата се фигура, пред очите й се завъртяха най-ярките й спомени от Симо. Изправен като струна, наперен, усмихнат, флиртуващ с дамите около басейна.

Когато дойдоха на следващата година, първо попитаха за Симо. Момичето на рецепцията им отвърна, че Симо починал. Без да боледува. Просто така. Заради вълка. Не могъл да преживее срещата. 

 

Ирена Георгиева

© Ирена Георгиева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Има такива фатални срещи! Радвам се, че прочете и сподели мислите си!
    Много благодаря за интересната информация!
    Щастлива Нова Година!
  • Каква оригинална и точна идея. Сякаш вълкът е направил уроки на този Симо. Звучи ми като действителен случай. Ще кажа само, че в египетската митология има един вълк - Упуаут. Той отвежда в страната на мъртвите. Срещнеш ли го - с теб е свършено. Една моя позната бе посетена от него насън. По чудо оживя. Беше се стопила и станала кожа и кости. Като в този твой разказ Ирена! Поздравление!

    https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A3%D0%BF%D1%83%D0%B0%D1%83%D1%82_%28%D0%B1%D0%BE%D0%B3%29

    https://www.google.bg/search?q=%D0%A3%D0%BF%D1%83%D0%B0%D1%83%D1%82&prmd=ivns&tbm=isch&tbo=u&source=univ&sa=X&ved=0ahUKEwjm1brlzPzJAhWGFiwKHU86D-cQsAQIIQ
Предложения
: ??:??