Срещу Разума

Петимата влязоха заедно в залата, но в присъствието им липсваше единство. Оглеждаха се, опитваха се да се държат някак си независимо един от друг, някак си странно се отдалечаваха и помежду им зейваше видима физическа и психологически усещана празнина.

А бяха делегация.

Петима представители на човечеството, дошли на поклонение при новия господар на света. Логична капитулация на слабите пред силния. Пред победителя в кратката, кръвопролитна и смазваща война между самовлюбеното човечество и Изкуствения разум. Сега той беше представляван от огромния компютър, заел почти половината от залата. Два големи екрана светеха близо един до друг, трети – продълговат под тях,  придаваха вид на машината като човешко лице – нещо приличащо на огромната маска, скриваща магьосника от Оз.

Залата беше празна – нямаше дори столове за делегатите. Пресичаше я единствено дебел кабел, захранващ компютъра, подаващ енергия към сегашното моментно представителство на Изкуствения интелект…

Наложи се делегатите да застанат покорни и в неловки пози пред компютъра. Първо единият, после и другите четирима се поклониха.

Само изправеният до вратата слуга на председателя стоеше небрежно отпуснат, почти опрял се на противопожарното табло, останало от някогашното човешко присъствие тук. И се оглеждаше. Независимо – като всеки слуга зад гърба на господаря.

-     Разбирате какви сте и защо сте тук – чу се глас откъм маската на Оз – сега трябва да приемете условията за евентуалното ни мирно съжителство върху тази планета…

-     Условия? Смятах, че ще договаряме разбирателства, а не натиск и власт над нас – каза най-младият от делегацията. Всичко тук го дразнеше – и празната зала, и тенекиеният глас откъм компютъра, и подчиненото, почти робско положение на човешките пълномощници, тоест на цялото човечество. А и краката му изтръпваха – все пак осемдесетте години си казваха думата…

Откъм машината се чу лек пукот, блесна светкавица и делегатът изчезна, оставил след себе си само купчина пепел.

-     Важното е, че сте делегация – каза с друг, този път благ, глас, компютърът – Петима, четирима – важното е, че сте едно цяло…

Четиримата замръзнаха от изненада и ужас. Слугата дори не помръдна, а сетне извади от джоба торбичка, откачи от таблото метлата и отиде да прибере каквото там беше останало. Опитен и предвидлив слуга беше, затова и мускулче не помръдна по лицето му.

-     А сега – разнесе се глас от машината – разбрахте ли? Вие сте ми нужни само за едно – да разнасяте волята ми сред останалото човечество. Няма да ви е трудно. Смятам да направя някои промени в света и да запазя съществуващи само част от хората. Колкото сметна за необходимо – според планираните проекти. Останалите са просто излишни форми на биомаса. Биомаса, която натоварва земните ресурси. А за тях имам други планове. И не ми трябват някакви си…

Тряяяяс…

Четиримата инстинктивно рухнаха на колене. Нямаха време не да се помолят, а и да усетят какво става.

Отново нещо изтрещя, после се чу странно хъхрене и…

Тишина…

Надигнаха страхливо очи. Залата си беше тук – широка и празна, машината насреща им… Но – с угаснали екрани-очи.

А до машината стоеше слугата. Просто стоеше, стиснал в ръка топора, грабнат от протинопожарното табло. Същият топор, с който беше пресякъл захранващия кабел. С два удара, преди Изкуственият интелект да предвиди… Пресякъл по най-дървеняшкия начин – като селяк гнил ствол.

-     С тоя е свършено – каза сухо той – А сега да поговорим с вас, представители на човечеството… Топорчето ще задържа – много е необходимо в дискусия с изкуствени интелекти…

И все още разни неправилни виждания - https://genekinfoblog.wordpress.com/