За никого не беше тайна, че е нещастен. Но никой не можеше да си го обясни това. И не стигаше в размишленията си по-далеч от „какво му липсва?“ и „има си покрив-храна-мрана“. А на него – на нещастния – много му се искаше някой, ако ще и последния прошляк на улицата, да го РАЗБЕРЕ от-до, в детайли, за болките му, за набиващите се на очи и за незабележимите му добри и лоши постъпки, за начина, по който възприема света и причините, поради които го възприема така... От близки или непознати хора – той вече не очакваше никаква емпатия. „Всичкото говорене и споделяне доникъде не води“, каза си той в един момент и определи като причина за това всеобщото неразбиране. Домът му тънеше в пренебрегната мръсотия, която той не намираше смисъл да изчисти. „Време е да сложа край на този фарс“, каза си той и изкара от шкафчето в банята бръснарско ножче. Стисна го здраво с дясната ръка, подложи лява и опря острието в китката... Но пак го зачопли желанието НЯКОЙ да разбере защо го е направил. Пост-фактум. Захвърли ножчето, намери парче картон и се зае да нарисува картина. Вникваше във всеки детайл, едвам пипаше линиите, за да не остави нещо излишно и неясно. Някъде на третия час рисуване изтича набързо (за да не си губи вдъхновението) за бира и се върна, да посръбва полека-лека със запалена цигара в ръката и да гледа нарисуваното дотук с премрежени очи, търсейки къде трябва да дойде следващата „правилна“ линия. И изкара така до сутринта... Когато към шест и половина най-сетне оцени труда си като завършен, остана да му се любува щастливо още близо час. И възхищавайки се на сътворената от него красота, си каза: „Искам да направя още такива!“. Използва ножчето, за да обреже краищата на картона...

Връзката с хората е нещо важно. Но не по начина, по който я приема колежката ми! За хармония и симбиоза се изисква лично отношение, адаптирано поведение към отношението на другия, разбиране... А тя просто се натиска на всеки, получавайки за награда подаръци, възклицания „хубавицата ми!“ и милувки. И се държи като свиня, докато не я гледат, надявайки се да ù простят заради милите ù и умишлено тъпи очички... Това НЕ Е каквото трябва да бъде! Аз имам лично и различно отношение към всеки и разбирам от дума, не се правя на тъп. Когато искам нещо, просто си упорствам! Не се подмазвам и не се правя на пресветата невинност... Е, наистина, случва се да отнеса по някой шамар през ушите, когато драскам раниците на хората или бутам неща от рафтовете. Но не се преструвам, че съм го направил случайно! Поемам си отговорността за действията си, при това мъркам също колкото нея, но само на място и само при близките си хора. И не се правя на ударен! Нито на гладен, когато съм се наял! Не се правя на никакъв – гледам да не причинявам неприятности на другите и да си живея живота. Даже донесох мишка наскоро и и с нокът не я пипнах – беше си за моите хора. Но вече стигнах до извода, че котките са отвратителни кучки...

Щастието чакаше зад ъгъла... Там, в зоната на невидимото и неосъзнатото, зад този ъгъл или зад следващия, или зад по-следващия... Някъде. Чакаше, стиснало зъби, някой да го потърси. Свиваше се в едно тъмно ъгълче, нападнато от хорски страхове, предубеждения, съмнения, недоверие, лицемерие и липса на сили и воля. И едвам успяваше да опази малката си територия от тях, отблъсквайки ги с ръце. А те го хапеха до кръв и понякога до кокал, предизвиквайки ужасна болка, и по-лошо – шепнеха му, че не е право да съществува, че е просто една грешка. И то знаеше, че ако отвърне на удара, поне част от натрапниците ще се махнат. Но Щастието не умееше да рита или да удря, то просто СЪЩЕСТВУВАШЕ, без да вреди на никого, и чакаше своя спасител. Своя рицар на бял кон, своята Пепеляшка, своята Огледална страна... Чакаше ПРИЧИНА да набъбне. И най-сетне някой го потърси... Истински рицар - отърсил се от страховете, пропъдил предубежденията, измел съмненията и недоверието, казал твърдо „Не!“ на лицемерието и повярвал, че има сили и воля. „Здравей, любими мой“, каза му Щастието на ушенце и го прегърна нежно...

Незабравките цъфнаха, както всяка година. Нови, красиви, свежи и невинни. На места – по-разраснали се, а на други – по-свити, поради неблагоприятните условия. Цъфтяха си и се усмихваха на слънцето. И не бяха забравили нищо. Все пак са незабравки, нали? Дълбаеха си път с коренчетата през пръстта и камъните, пращаха сокове нагоре към напъпилите цветове, за да подарят красота на пчелите, и чакаха само следващо слънце и следващ дъжд. Един ден обаче се появи стопанинът на вилата. Огледа двора и си каза: „Сухо е, дай да изгоря стърнищата“. Запали изсъхнала трева и листа, откъдето идваше вятърът, и започна да разпространява огъня с гребло. Незабравките затрепериха от страх, усещайки още първия полъх горещина. „Той ще ни изгори! - Може само да ни опърли?.. - Да бе, като миналата година, нали? Как пък не... - Какво ще стане с малките ни цветчета?! - Коренът ще пусне кълнове и догодина.... - Ами ако догодина пак ни изгорят?!“. Усетиха как крайните им листа пожълтяват от горещината... Човекът обаче се загледа и си каза: „Ха, незабравки! Нека си цъфтят, да ми красят двора“. Оплеви сухата трева около тях, за да имат повече въздух и светлина, и продължи нататък, без да ги нарани. „Видя ли? - Какво да видя, все едно си казал, че всичко ще е наред... Каза, че ще поникнем и догодина! - Е, то се подразбираше. - Я стига глупости, давайте да цъфтим! - Даа, ето че и слънцето изгря! - Красиво е, нали? - Много! Прекрасно е!“.