Срив, срив в системата.

Всяка част отказваше да работи.

Бяха останали само автоматични движения и думи, и ако нещо се променяше от зададения график, което се случва постоянно, аз изпадах в паника, опитвах се да удържа положението, но ми беше трудно и може би говорех несвързани думи. Не знам, не можех да се чуя, всъщност на моменти слуха ми съвсем го няма, той е някъде в мислите ми.

- Какво ти има? Въпрос, към мен.

- Нищо, отговарям аз, и продължавам натам, без да обръщам внимание, за да не разпитват.

От време навреме включвах, и сякаш всичко си беше като преди, докато някоя от черните мисли не се върнеше в главата ми.

Тогава наново! Срив. Очите ми застават в едно положение, сякаш загледани в дадена точка, но нищо невиждащи, а в тях се чете!

Is no life.

А когато позвъни, аз вдигам, опитвам да говоря, да се държа нормално, но не винаги се получава. Не знам какво да кажа, трудно асимилирам въпроса, системата изключва и на дисплея изписва край на разговора, сигнал свободно, оставам така дълго и си мисля, че той още не е довършен, как може да е край.

Събуждам се от ужасно звънене на телефон, пак проблеми, пак ядове, а аз не знам на кой свят се намирам, цяла треперя, с кръвно осемдесет на шейсет, пия кафета, като че пия вода, опитвам да се усмихна и продължавам напред с вяра във теб.