18.07.2007 г., 22:18 ч.

Сръбският килим или историята за червените обувки 

  Проза
1336 0 3
19 мин за четене
 

Сръбският килим

или историята за червените обувки

 

 

- Стига си пушил, Мартине!

От пронизващия  неприятен глас в главата ми изникна представата за черна дъска със стържещ по нея тебешир.

- Не аз имам увредени дробове - изшепнах на себе си.

- Стига си мънкал, Мартине!

„Сега ме чу, нали! Глуха била."

- Да, майко!

Пуснах цигарата и я смачках с обувката си на тротоара. Погледнах скъпия си часовник и видях, че закъснява с десет минути. Учудих се. По принцип обичаше да закъснява с около петнайсет минути, докато най-накрая реши да ме удостои с присъствието си. Облегнах се на вратата на колата и зачаках, както винаги.

- Ще олющиш колата като си се облегнал така.

По стълбите пред мен слизаше жена с високи токове, синият цвят на обувките й грееше с една необикновена яркост под жежкото слънце. Познавах това блещукане. Обувките искряха с него целия ден след изваждането им от новата кутия със залепен етикет 170$. За жена на нейните години, вече навършила шейсет, вървеше доста добре с тях, даже с онова леко извъртане на задните части, което бях забелязвал при по-младите жени. Токчетата се паркираха в близост до моите скромни, но елегантни летни обувки и зачакаха. На ръката ми й трябваше само миг за да извърши своя заучен рефлекс и да хване дръжката на предната врата, за да я отвори. Бляскавият син цвят се скри от погледа ми когато тракнах вратата и я затворих.

- Не удряй вратата толкова силно, Мартине!                

- Да, майко.

Погледнах със съжаление към  цигарата си, смачкана на тротоара и въздишах силно. Боже, как ми се пушеше.

По време на пътуването разбрах всичко за личния живот на съседите й. За дъртата развратница, по думите на майка ми, която живеела на етажа над нея, чийто мъж бил със седем години по-млад. Изглежда подробности от рода на това, че жената беше на седемдесет, а мъжа на шейсет и три години, не я безпокояха. Докато свърши с всички клюки, на мен вече ми се искаше да се върна пред блока й и да изстържа онази цигара от тротоара, за да я доизпуша.

Пътуването все повече ме изнервяше. Устата на майка ми се отваряше и затваряше и не спираше да бълва безполезна информация. Никотиновият глад ме измъчваше, а не смеех да запаля, докато бях с майка си. Не понасях нейния поглед, при който почти можеш да чуеш недоволното цъкане на езика, с което би трябвало да е придружен. Не запалих и когато правехме спирки за почивка и тоалетна. След изморителните часове приклещен зад волана и до майка си, най-сетне достигнахме границата. След още само час и половина я преминахме и навлязохме на сръбска земя.

Гледката на наближаващия хотел, отразен в предното ми стъкло, ме накара да се усмихна и да въздишам благодарно. Мястото се намираше в едно туристическо градче с минерални бани и изглеждаше спокойно и приятно.

- Хммм...

Гласът, идващ от седалката до мен, ме накара да забравя за възможността от добро прекарване.

- Не е кой знае какво. Все едно сме на село.

Майка ми сбърчи яркочервените си тънки устни и ги изкриви на една страна недоволно.

- Нали ти искаше да...

Хлопването на вратата ме прекъсна и майка ми излезе от колата.

- ... дойдем - довърших ненужно.

Тя си понесе задника с обичайното му въртеливо движение и се насочи към хотела. Погледнах на задната седалка и видях купищата багаж, който беше помъкнала за двата дена, през които щяхме да останем. Отново погледнах към отдалечаващия се силует и синия блясък на чисто новите обувки за 170$. Боже, как ми трябваха цигари. Бръкнах в жабката за пакета, пълен със сочните и успокояващи никотинени, обвити в най-качествената хартия предлагана на пазара, изобретения на човечеството. Ах, ето ги, точно до хапчетата на майка. Отворих кутията, извадих една цигара и я подуших, после бавно, любувайки се на опияняващата миризма, издишах. Погледнах към малките бели хапчета и взех опаковката в ръце.

- Мартине!

Гласът й ме накара да изпусна уплашено цигарата на пода. Едно момче се задаваше, сигурно го беше пратила за куфарите.

Студеният въздух от климатика в антрето се заигра с мокрите ми кичури. Изпъшках, като се навеждах и оставих багажа на пода, трябваше да помогна за куфарите на майка. Лачените сини обувки бавно ме подминаха и разгледаха стаята. Въртяха се ненужно и правеха малки стъпчици напред-назад, като че ли бяха на подиум пред публика. Лъскавите отблясъци ме дразнеха, лъщяха на ярката светлина, разлята из цялата стая ту по-силно, ту по-слабо. За секунда като че ли един отблясък заприлича на S със забитата през него черта. Блясък за 170$.

- Ще изляза навън да разгледам. Ти идваш ли, Мартине?

„Излизам навън да пазарувам, искам да дойдеш да ми мъкнеш чантите."

- Не, майко, имам важен делови разговор. Знаеш, че имам важен договор за сключване само след четири дни.

Излъгах я, исках да остана сам.

- Добре, миличък, работи.

„Май е по-добре да останеш и да печелиш пари."

Синият блясък се загуби зад вратата.

С треперещи ръце изрових пакет цигари от моя сак и запалих. Поех пушека дълбоко в дробовете си. В този миг цялата умора от деня, пътя, тъпите шофьори, говорът на майка ми, всичко изчезна и в този миг, този един кратък миг, се почувствах абсолютно спокоен, дори доволен.  

Загасих угарката в пепелника и запалих нова цигара. Седнах на едно удобно столче и се отпуснах на облегалката му, гърбът ми приятно хлътна навътре. Реших, че ще купя този стол от хотела. Замислих се за сделката, която ми предстоеше. Тя представляваше всичко, за което съм се трудил, безсънните нощи, липсата на социален живот. Оставаха ми само четири дни и щях да стана един от най-големите вносители и износители на текстилни стоки, не само в страната, а и в цяла Европа. Бавно издишах пушека от ароматната цигара и се загледах в дима. Той се стелеше бавно из въздуха, придобиваше причудливи форми и след това изчезваше от погледа ми. Да, животът ми беше хубав. Издишах още веднъж и оставих погледа си да се наслади на извивките на пушека. Да, животът ми беше хубав и след четири дни щеше да стане още по-хубав. Усмивката се разля по лицето ми и дори зъбите ми лъснаха, толкова бях доволен. Щях да бъда и по-доволен, ако майка ми не ме беше врънкала да дойдем тук за „вълшебните" им минерални бани. Сякаш си нямахме такива у дома. Цигареният дим започна да излиза на по-кратки интервали. Предпочитах да съм в офиса, за да съм сигурен, че няма да възникнат проблеми относно сделката, да държа нещата изкъсо. Като се замислих за това, си обещах, че по-късно ще звънна да разбера как върви подготовката.

Бях на третата си цигара, когато чух нещо. Като че ли... Ръката със запалената цигара замръзна на половината разстояние до устните ми. Сърцето ми заби учестено и спрях дъха си, за да чуя по-добре шума. Боже, наистина бяха стъпки, идващи по коридора отвън. Сигурно майка се връщаше. В цялата стая се стелеше гъст дим, бях забравил да отворя вратата на терасата. Стъпките спряха и на вратата се почука. Сърцето ми барабанеше по вътрешностите на гръдния ми кош. Сега щеше да ме изгледа с онзи нейн поглед и да вкючи поучителния си глас. Почувствах се като онзи път, когато се връщах от училище. Бях окалял обувките си в една локва, без да искам. Страх ме беше да се прибера, защото знаех как ще реагира тя. Още я виждах като в онзи далечен ден. Потропващият й с раздразнение крак, обут в онези нейни лъскави чехлички, които обуваше вкъщи, леката стъпка, с която отиваше до кухнята, тихото търкане на чехлите в балатума и едва доловимия звук от разместване на буркани. Зад тях криеше дървената точилка. Докато ме налагаше, дори когато много ме болеше, най-много мразех онзи нейн наставнически глас. Казваше ненужни неща, неща, които знаех, а най-много мразех, когато гласът й се извисяваше до нотки на съпричастност. Лесно е да казваш, че си съпричастен на болката, когато ти си този, който държи точилката. Дървото удряше задника ми, а тя не преставаше да повтаря, че е за мое добро,че така ме учела на дисциплина. Чат-чат, дървеното чудовище сечеше въздуха и се забиваше в кокалите на зачервените ми задни части.

Чат-чат...

На вратата продължаваше да се чука. Изскочих от удобния стол разтворих прозореца и вратата на тераската, взех две тениски от сака си и започнах да ги мяткам диво насам-натам. Пушакът обаче почти не помръдваше.

Чат-чат...

- Идвам, ей сега!

Нямаше смисъл, щях да изтърпя онзи глас отново. Сърцето блъскаше в гърдите ми, от бързането и дима в стаята се закашлях. Щеше да стане по-лошо, ако я накарам да чака на вратата и с едно рязко движение на бравата вратата се отвори. От настъпилото леко течение почувствах хлад по тялото си, целият се бях изпотил. Мозъкът ми така беше зает да измисля някакво извинение, за това, че съм пушил в общата ни стая, че едва след няколко секунди осъзнах кой стоеше пред мен. Някакво младо момче тикаше бели кърпи в лицето ми, извини се и си тръгна с поклон. Останах така още няколко секунди, след това тихо затворих вратата. Облегнах се от вътрешната й страна и бавно оставих краката ми да се свият. От потта гърбът ми скърцаше докато се триеше в дървената материя. Усетих пода под себе си, захвърлих белите кърпи на една страна. Естествено сгънатите кърпи се отгънаха на пода. Трябваше да ги сгъна и прибера, иначе когато майка наистина се върнеше, щеше да... Очите ми засмъдяха. Огледах се и видях задимената стая, двете тениски, хвърлени на леглото ми, пушека от цигарите се кривеше от лекото подухване в стаята, очите ми се замъглиха съвсем, раменете ми се затресоха неудържимо и заревах без глас. Вятърът от отворения прозорец загали влажното ми тяло.

Когато майка се прибра след три часа, вероятно прекарани по малкото магазини отворени околко хотела, аз стоях навън на терасата. Говореше нещо за цените и за магазините, не я слушах. Показа ми покупките си, не ги огледах. Видях я да си налива чаша червено вино, което извади от малкия хладилник в стаята ни. Заприготвя се да ляга, а това беше сигнал и аз да направя същото. Легнах и се завивах, когато видях отворена кутия. Сигурно нов чифт обувки за утре, сините вече бяха изгубили онзи блясък, характерен за първия ден на носенето. Леко се поизправих и на слабата светлина от прозореца забелязах червено проблясване. Да, бяха нови обувки. Колко ли струваха тези?

- Лека нощ, Мартине.

- Лека нощ, майко.

След около десет минути чух похъркването на майка си, а аз още не можех и да мигна. В тъмното погледът ми все се насочваше към отворената кутия на пода между двете легла. Не я виждах легнал, но в ума ми не преставаше да проблясва онзи червен цвят. Напомняше ми на нещо. Погледът ми мина из стаята. Малкият телевизор отляво, двата удобни стола, които вече бях решил да купя от хотела, сакът ми, с нещо, което се подаваше от него. Какво ли можеше да е? Една от тениските, които размахвах по-рано днес, не съм я прибрал добре. Видях и малкият бял хладилник, пълен с напитки и някои сладки. Върху него се личаха силуетите на чашата за вино, използвана от майка, и някаква малка кутийка. Отвън в коридора се чу ритмично проскърцване, сигурно някоя камериерка по работа. Странно, че и този шум ми напомни за нещо и някак този спомен се свързваше с червения цвят на новите обувки на майка. Споменът напираше да се разлее из съзнанието ми, още малко и щях да достигна до него. Пантофките на майка! Образът, който изникна, беше толкова ясен и детайлен. Разбира се, как не се бях сетил по-рано, те имаха същия ярко червен цвят, със същия лачен отблясък. Когато майка вървеше по балатума в кухнята, за да вземе точилката, те проскърцваха по него. Ето защо мразех червения цвят. След този спомен последваха и други. Всичките от детството ми. Завъртяха се из главата ми, някои от тях бях забравил отдавна, но сега се бяха върнали с нова сила и яснота. Спомних си толкова детайли. Разбрах защо съм ги блокирал като малък, не бяха хубави спомени. Почти всички бяха свързани с майка и някои от забраните й. Умората от деня постепено ме завладяваше и аз се унесох в неспокоен сън.

- Мартине, ставай!

Отворих стреснато очи и миг след това съжалих. Примигнах няколко пъти от болката, в стаята беше ужасно светло.

- Ставай де!

И както много пъти, и сега послушах майка си.

- Е? Харесват ли ти?

Само с един поглед ми стана ясно за какво пита. Кутията на пода зееше отворена и празна. А сега видях и етикета с цената - 319, 98 $. Погледнах към краката й и освен, че видях сините венички, увенчали голяма част от тях, забелязах и червените обувки, с които се беше пременила днес. Въпреки, че не разбирах много от обувки, можех спокойно да кажа, че изглеждаха ужасно. Единственото подходящо място за жена с такива обувки трябваше да е магистралата. На дневната светлина проблясваха в кървавия си червен цвят, сякаш посипани с безброй малки пайети, високите им и тънки токове със сигурност ги правеха невероятно неудобни, а двете каишки отпред едва задържаха крака на майка. Чудех се как не се изсипваше от тях. Според мен тези червени обувки бяха крайно неприлични за жена на шейсет години.

- Хубави са, майко.

- Нали.

Тя се завъртя и повървя в кръг, включи в изпълнението и задника си и лепна онази своя глуповата усмивка, с която лицето й се заразяваше, след като сложи на краката си нов чифт скъпи американски обувки. Чудех се какъв ли щеше да е животът й, ако не бях поел компанията на баща си и не я бях превърнал в една от най-успешните в България, а след два дена и в цяла Европа, ако бях последвал мечтата си да стана писател и бях обърнал гръб на молбите й да се захвана с бизнес. Струва ми се, че сега нямаше да се радва като някаква дванайсетгодишна на новите си червени американски обувки за 319, 98$.

- Мартине...

Тази интонация я познавах, щеше да ми каже някоя проповед и да поиска нещо.

- Нали я знаеш Марчето...

Нямах представа за кого говори.

- ... онази, жената на Митьо...

Него също не го познавах.

- С нея ходя на фризьор всяка сряда...

Да, това вече го знаех, влизаше в разходите ми за месеца.

- Та нейна позната се познавала с едно хубаво и умно момиче...

О, Господи, вече виждах накъде отиват нещата.

- ... то учило икономика и сега си търсело работа...

- Майко, сега не търся служители.

Това не беше съвсем вярно. След сключването на договора след два дена щяхме да се разраснем и да търсим хора. Но със сигурност не търсех такива хора, които имаха нещо общо с майка ми.

- Сигурна съм, че ще намериш някое място. Много способно момиче е...

- Ти виждала ли си я?

- ... хубаво и умно момиче, учила е икономика четири години и...

Майка продължаваше да говори за момичето, което никога не беше виждала и да ми дава наставления как да управлявам фирмата, в която бях вложил вече четиринайсет години от живота си. Зададох й още няколко въпроса относно това момиче и тъй като тя знаеше, че отговорите й няма да я поставят в добри позиции, не пожела да ми отговори. Направи това, което винаги е правила - игнорира ме. Да говоря с майка си беше все едно да говоря на една касета, на която е записан човешки глас. Чуваш какво казва гласът, но когато се опиташ да го заговориш, той нито те чува, нито ти отговаря. След няколко минути разбрах, че имам среща с това момиче тази седмица и че тя е уверена от майка ми, че ще получи добра работа и още по-добро заплащане.

- Мартине, я ми налей малко вино.

Отидох до хладилника и взех оставената върху него чаша. Извадих от хладилника вино, майка ми го харесваше студено, и започнах да наливам от червената течност. До сега майка ми не беше се бъркала в бизнеса ми. Той беше единственото нещо, над което имах пълен контрол, а ето че сега тя се опитваше да ми го отнеме. Но дори сега, когато вече бях голям мъж на трийсет и осем години, а не малко дете, дори сега не можех да й се противопоставя. Бях се отказал от това много отдавна, какъв смисъл имаше да споря с глас, записан на касета.

- Мартине, жадна съм...

Усетих се, че съм спрял да наливам виното и гледам втренчено в една точка. Затворих бутилката с тапата и отново я прибрах в хладилника. Единственият път, когато й се бях противопоставил, беше когато откраднах онези червени пантофки, които винаги носеше вкъщи и ги бях изхвърлих в контейнер, близо до училището ми. След като се бях отървал от тях, ходенето на майка ми до кухнята и ровичкането иззад бурканите, последвалата болка от забиващата се точилка в задника ми не бяха толкова страшни. Знаех, че съм я уязвил. Това беше един от най-хубавите ми детски спомени.

- Мартине, дай ми виното.

Обърнах се към нея и й подадох пълната чаша.

- Ще изляза, имам малко работа, майко.

Тя доизгълта последните остатъци от алкохола и с боядисаните си в червено устни ми каза, че щяла да остане в стаята още малко, за да поразчисти.

Огледах оправените ни легла, чистия голям килим, покриващ пода на почти цялата стая, двата стола до вратата на терасата, телевизора, без прах, лъснатия бял хладиник, със само една капка червено вино върху него.

- Добре, ще се видим после.

Поех си дълбоко дъх след като затворих вратата зад себе си. Трябваше да звънна в офиса да разбера как върви сделката и най-вече да изпуша няколко цигари. Ръцете ми трепереха ужасно. Да, трябваха ми доста цигари.

След като се обадих в офиса, се поуспокоих, всичко вървеше по план, документите бяха уредени. Поех цигарения дим дълбоко и го изпуснах бавно. Лекият вятър го развъртя и се заигра с него. Отдавна не бях се чувствал толкова спокоен. Поех от цигарата още веднъж и я изгасих. Влязох в хотела и поисках да говоря с управителя. Казах му, че искам да купя двата стола от стаята си и той се съгласи с усмивка, и как не, след като му предложих такава сума. Доволството ми се засили още повече след положителния отговор и реших да закуся в хотела. Храната беше вкусна, обслужването - добро. Тази сутрин настроението ми беше преповдигнато и поръчах бутилка от най-хубавото им червено вино. Беше време да опитам този алкохол. След секунди сервитьорът ми донесе поръчката и за първи път на трийсет и осем години отпих глътка червено вино. Установих, че вкусът беше много приятен, независимо от червения му цвят, и реших, че това ще се превърне в любимото ми питие. Отпивах малки глътки от новооткритата си страст и леко се усмихвах. Хванах се и че си подсвирквам, нещо, което не бях правил от години.

След обилната и вкусна закуска се върнах в стаята, майка лежеше на леглото си и не ми обърна внимание. Изплакнах използваната й чаша в банята и я върнах отново върху хладиника. Бях решил, че днес ще си тръгна за България, исках да пристигна навреме за сделката в София. Сакът ми почти не беше разбутван и аз бях готов да тръгвам. След около двайсет минути отново исках да говоря с управителя на хотела и му съобщих, че ще купя и хубавия им килим в стаята ми. Човекът отново се усмихна на предложената от мен сума. След още десет минути килимът, завързан на фуния, чакаше пред стаята ми да бъде занесен до колата. Двама младежи го завлякоха и го напъхаха на задните седалки. Поръчах столовете да ми бъдат изпратени  с друга кола, като естествено заплатих щедро за услугата. Управителят беше дошъл да ме изпрати и учтиво кимаше с глава на всяко мое желание. Заплатих и престоя на майка си за още три дни и всички екстри, които хотелът предлагаше. След сърдечно стискане на ръце управителят каза довиждане на развален български, а аз на развален сръбски. Настъпих съединителя, дадох на първа, подадох мигач и дадох газ на колата. Бавно, но сигурно хотелът остана зад гърба ми и поех към дома. Не след дълго обаче усетих никотинения глад и разбрах, че съм допуснал голяма грешка, бях свършил цигарите и не си бях купил нов пакет. За щастие открих едно малко магазинче в един не особено приветлив квартал на градчето и спрях колата възможно най-близо до него. Влязох вътре и с малко усилие продавачът разбра какво търся. Купих четири пакета цигари и тъкмо плащах на човека, когато чух алармата на колата си. Уплаших се, че ще я откраднат  и че мога да закъснея за подписването на договора. Продавачът ме последва и излязохме навън. Слава Богу, колата ми си беше все още там, може би крадците не бяха успели да я запалят, преди да дойдем. Но забелязах нещо, килимът вече не беше на задните седалки на колата. Продавачът зацъка с език и ме пита дали нещо са откраднали. Казах му.

- Скъп ли беше килимът, господине? - попита ме той, доколкото можех да го разбера.

- Не, не беше.

- Сигурно са били нашите цигани, господине.

- Може би.

- Пак късмет извадихте, че не откраднаха колата.

- Да, късметлия съм.

Влязох в колата си и огледах, но нищо друго не беше откраднато. Погледнах в огледалото и видях празните седалки, запалих цигара и издишах бавно дима.

- Късметлия съм - прошепнах на себе си.

Сложих си колана и се приготвих да тръгвам, когато усетих нещо под задника си. Понадигнах се и взех нещо от седалката. Кутийката с приспивателните хапчета беше изпаднала от джоба на панталоните ми. Завъртях я в ръка и я пъхнах в жабката. Натиснах газта и потеглих, подсвирквах си някаква мелодия.

         

                                                 ххх


-- Хайде, хайде, дай да видим колко е голям и дали е скъп - каза нетърпеливо единият.

Два чифта чернички ръце разстлаха големия килим. На малката сенчеста уличка тримата мъже се смълчаха, когато пред погледа им лъсна невероятна картинка. Въпреки слабата светлина, която достигаше до тук, те различиха червеникаво проблясване, което още повече подчертаваше сините венички на двете женски ходила - част от тялото, отпуснато безжизнено на шарения сръбски килим.




© Диляна Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Идеята беше, че той сам е навил килима и го е оставил пред стаята си, за да могат носачите да го отнесат до колата му. Може и да не е станало достатъчно ясно :/ Благодаря за коментара
  • Това беше интересно, оригинална идея,нямаше любов,(слава Богу), беше приятно с изненадващ край.Само не разбрах кога той е успял да сложи майка си в килима,щом като килимът, навит на фуния го е чакал пред стаята,но иначе е много добър разказ.
  • Страхотно написано! Е, мен пък ме изненада края, освен това познавам едно момиче което ако стане майка ще бъде точно такава. Може би това добави още към удоволствието от разказа.
Предложения
: ??:??