Спря пред стената и се загледа в електрическия ключ. Време беше да ляга, но някак си не му се спеше. А от съня не се оплакваше. Чудеха му се познатите – обикновено старите хора спяха малко. Пък той – поне три пъти през деня дремваше нейде по половин час, вечер след 22 часа заспиваше. Въртеше се, наистина, но все пак затваряше очи сравнително бързо.
Такъв си беше цял живот – малко на контра, малко на инат, малко на кестерме на света и околните. Жена му, пет години следвала, за да научи 4 К и З, не изказала една своя мисъл през живота си, все го упракваше, че оригиналничи. А той се чудеше – отде в уж образовани и претенциозни хора този стремеж към унификация…
Наближаваше седемдесетте и знаеше, че няма да ги отпразнува. Стигаше му живота досега, не искаше да е тежест на околните и себе си. Обичаше да повтаря старата мъжка мечта: „Да умра в обувките си“. Не на легло, не в болница, не сред близки, на които е втръснал вече дядката.
А така – в движение…
Смъртта, философстваше си, е като угася ...