Докато пътуваше към адреса, пред очите му се превърташе споменът на тяхното запознанство. През онзи следобед всички бяха изнервени. За негово учудване, никой не говореше със съседите си на обичайните дребни теми от ежедневието. Знаете за какво говоря - така обикновено се убива времето чрез безсмислено споделяне с непознати. Ако някой новодошъл задаваше въпрос, отговаряха троснато или злобно. Някакво злорадство се чувстваше във всеки отговор, че този човек ще чака много по-дълго на опашката. Във въздуха цареше злоба към всичко - растящите цени, очевидното безпаричие у повечето хора между двата празника, необяснима ненавист, че трябва да си платиш сметките към един монополист, който прави каквото си иска. А може би и от непризнатата дори пред огледалото неудовлетвореност от самите себе си, че не са постигнали нещо повече в този живот.

И тогава в паричния салон влезе тя. Дребничка възрастна жена с бастунче. Движеше се много внимателно с изморена от усилието походка. Приближи се към опашката и тихо попита нещо. Никой не и отговори. Тя пристъпи напред и видя гишето. Измина още два-три метра и спря почти до него.

- Извинете, господине, това ли е опашката за парното? - тихо попита жената.

- Да. Това е. Искате ли да минете отпред? Госпожата пред мен вече си плати и очаква само да и отпечатат фактурата. - отвърна мъжът.

- Благодаря Ви. Аз малко недовиждам. Бихте ли ми помогнали? - и му подаде полученото съобщение.

- Разбира се. - отвърна той и взе подадения лист, за да го подаде на служителката.

Старицата се опря на стойката и бавно си извади портмонето. Изчака търпеливо да и подадат фактурата и кимна за довиждане. После все така бавно се запъти към изхода. Мъжът заплати своята сметка и излезе от залата. Там го очакваше изненада. На пейката срещу вратата бе седнала тя. Когато го видя, с жест се опита да му привлече вниманието. Мъжът помисли, че нещо се е случило и я приближи.

- Извинете, че седя, но бързо се изморявам права. Очаквах Ви, за да Ви благодаря!

- За какво точно? - смути се той.

- Само Вие ми обърнахте внимание. Обикновено не го правят. Видяхте, че останалите мълчаха.

- Няма за какво, госпожо. Не се е случило нищо особено. Нали знаете, трудният живот променя хората.

- Да. Зная, господине. Затова поисках да Ви благодаря.

- Мога ли да Ви помогна с още нещо? В коя посока сте, госпожо?

- Едва ли. Аз ще си почина още малко и ще се прибирам. Аз живея в... - и старицата му каза квартала.

Не беше близко. Реши да и помогне.

- Аз съм в същата посока, госпожо. Имам достатъчно време. Ако позволите, ще Ви изпратя. Хлъзгаво е, все пак. Ще Ви е по-трудно с трамвая. - предложи мъжът.

Старицата се съгласи. Той седна до нея и се разговориха. Гледаше я с интерес. В нейното поведение имаше нещо необичайно. Както казват понякога, чувстваше, че е от особено потекло. Оказа се, че е родена в един от най-красивите градове на Европа. А когато той сподели, че е работил известно време в тяхната политехника и познава много добре града, разговорът се оживи. Старата жена започна да споделя като със стар приятел. Възрастта и го порази. Не предполагаше, че скоро ще навърши 94 години. Семейството и бе отдавна напуснало родината и се преселило в България. По-късно сестра и се омъжила за техния посланик в България. Живели спокойно. Познавала много от хората, чиито имена бяха останали в българската история. Дори била и много близка приятелка със съпругата на известен министър-председател. Но преди около 20-тина години живите членове от фамилията и се върнали обратно в родината си. Само тя останала при гробовете на родителите си и на сестра си. От време на време разговаряла по телефона с племенниците си. Била щастлива от своя късмет в живота. На все повече и липсвало вниманието и вежливостта на хората.

- Толкова ли е трудно, да бъдеш възпитан - недоумяваше тя искрено.

Не знаеше, какво да и отговори. И двамата разбираха, че вниманието към другите или го има, или го няма. Вече оправданието с трудностите на живота не бе подходящо. Тогава спря почти пред входната врата, помогна и да отключи и се разделиха. На прощаване тя го покани на гости и му даде своя телефон. Съобщи му като нещо естествено, кога може да звъни и по кое време на деня обикновено приема гости. И тогава в главата му се оформи едно решение как да провери, дали всичко това е естествено поведение или старата жена обича да подражава на героините от миналите векове. Учителката в гимназията ги учеше на странни неща.

- Ученици, не мислете, че вашите групи ще са само от туристи от нашия лагер. Може да водите групи и от западните страни. Бъдете особено внимателни с хората, в чиито имена срещнете „фон" или „дьо". Те са с особено възпитание и не трябва да се изложите пред тях. В противен случай няма да пристигнат отново, а на нас ни трябва западна валута. Затова ще ви науча на неща от техния етикет. Само по този начин ще направите добро впечатление. Но не е лошо по подобен начин да се отнасяте и към близките си и хората около вас.

И започна да ги учи на неща, които от време на време четяха в книгите или виждаха по старите филми. Всичко изглеждаше в техните очи много странно за времето, в което живееха. Когато жените забравяха кои са и предпочитаха да се борят за еманципация, вместо за уважение.

И ето го отново пред познатата кооперация. Асансьорът спря на етажа. Позвъни. Вратата на апартамента се отвори. Първото нещо, което му се хвърли в очите, бе един голям портрет в масло. Приликата между старата жена и младата красавица от картината бе поразителна. Същите очи, осанка, дълга шия. Прическата на кок, тънката огърлица и семплата рокля с открити рамене го пренесоха в епохата на дворцови приеми под блестящи кристални полюлеи.

- Това е сестра ми, малко след сватбата. - гордо поясни старицата. - По едно и също време ни нарисува един семеен приятел. Племенниците ми взеха със себе си моя портрет, а аз запазих този на сестра ми. За да си спомням за нея. В другите стаи имам още картини. Ще Ви ги покажа.

- Това е за Вас, госпожо! - мъжът подаде цветето и кутията с бонбони.

- Благодаря Ви, господине! Знаех, че ще го направите. Вие влезте вътре, а аз сега ще донеса една ваза. - и тя се запъти към кухнята.

За него бе настъпил очакваният момент. След няколко минути старата жена влезе в стаята, придържайки с двете си ръце ваза с вода. Той и се притече на помощ и я взе от ръцете. После разви цветето и го постави във вазата на масата. Погледна жената отсреща и някак незабележимо постави цветето така, че да я гледа в лицето. Забелязвайки това, погледът и се оживи. Леко се усмихна и с полупритворени очи го погали в върховете на пръстите си. После, без да промълви дума, леко завъртя вазата и насочи цветето към мъжа. Той разбра, че не се е излъгал и се усмихна. Но за всеки случай попита:

- Защо го направихте, госпожо? Вие разбирате, защо постъпих така. И знаете защо е прието винаги да е насочено към лицето на дамата?

- Известно ми е, господине. Учила съм го в пансиона. По този начин цветето казва на дамата: „За него Вие сте като мен!" - погледна го усмихнато старицата и след малко добави. - Но знаете, че за първи път сте мой гост. И затова отново го извърнах към Вашето лице. Защото сте ми приятен. А след като си тръгнете, отново ще го обърна към мен, за да му се любувам. Обещавам Ви! Аз много обичам цветя, а толкова отдавна не съм ги получавала.