И пак се срещаме там... винаги се сещахме там... където слънцето галеше нежно статуята... статуя на момиче, с протегнати напред ръце... чакащо да обвие в прегръдката си някого, но май нямаше да го дочака... скоро щяха да я съборят, защото по някаква странна причина не допадаше на кметската управа... а ние винаги отиваме там... сядаме на кафето до нея, пием мляко с какао, ти се смееш, а аз се разтапям в момента... момент, заради който ме е страх да затворя очи, за да не го изгубя... момент, в който залязващото слънце пропълзява по мрамора и се вплита в косите ти... същински кехлибар... тих огън... нежна мекота... залязващото слънце в косите ти... и изгрева в очите ти... изгрева на хиляди усмивки, които могат да съживят камък... които съживиха мен...
Но страхът си проправя път към сърцето ми... впива пръсти в него и стиска, стиска, докато не потекат кървави сълзи... преглъщам ги и гледам как се радваш на млякото с какао... гледам и статуята... толкова пъти съм се връщал посреднощ при нея ...