Penemue (Безнадеждно)
2 1
Apr 13, 2007, 6:27 PM

Статуя 

  Prose
782 0 2
3 мин reading
И пак се срещаме там... винаги се сещахме там... където слънцето галеше нежно статуята... статуя на момиче, с протегнати напред ръце... чакащо да обвие в прегръдката си някого, но май нямаше да го дочака... скоро щяха да я съборят, защото по някаква странна причина не допадаше на кметската управа... а ние винаги отиваме там... сядаме на кафето до нея, пием мляко с какао, ти се смееш, а аз се разтапям в момента... момент, заради който ме е страх да затворя очи, за да не го изгубя... момент, в който залязващото слънце пропълзява по мрамора и се вплита в косите ти... същински кехлибар... тих огън... нежна мекота... залязващото слънце в косите ти... и изгрева в очите ти... изгрева на хиляди усмивки, които могат да съживят камък... които съживиха мен...
Но страхът си проправя път към сърцето ми... впива пръсти в него и стиска, стиска, докато не потекат кървави сълзи... преглъщам ги и гледам как се радваш на млякото с какао... гледам и статуята... толкова пъти съм се връщал посреднощ при нея... и съм молил за още един изгрев... още един ден, когато ще дойдем при нея... при нашия мълчалив свидетел... и винаги съм я докосвал, за да знам, че е там... за да знам, че и ние ще идем там... че ще си моя за още един ден...
И пак пием мляко с какао... и пак се усмихваш... но не виждам изгрева в очите ти, а онази безкрайна тъмнина... онази тъжна буря... онзи пороен дъжд... който убива моряци в нощта... потапя ги в море от тъга и ги задушава... нима това е и моята съдба... а утре ще свалят статуята и ще я заменят с някоя гротеска... хвърляш парите... погалваш лицето ми... а аз гледам момичето... докосването ти, допреди топлещо, сега ме пронизва и кара сърцето ми да стане по-студено от мрамора на статуята... и тръгваш...
Стъпките се отдалечават... почти не ги чувам... ставам и аз... но нямам накъде да ида... и вървя... цяла нощ и цял ден... а всичко е мъгла... не искам да се виждам с никого... не искам да ми казват как животът продължава... не искам да ги слушам, не искам да ги виждам... тях и тяхното " времето лекува "... безцелното ми скитане лекува, лекува ме от собствените ми мисли... и сякаш се отдалечавам от онази статуя... и ме няма... и си отивам...
Но нощта отново пада... и съм там... и статуята я няма... и мен ме няма... нищо не остана от мен... и събличам дрехите си... и с тях събличам обичта ти... събличам и усмивките ти... събличам и нежността ти... събличам и душата си... и съм сам... и не съм там... и съм никой... и крещя... и мълча... и очите ми са мрамор... и сърцето ми е желязо... и ръцете ми са стомана... и краката ми са бронз... и аз съм студен... и аз съм леден... и аз не съм себе си... и аз съм никой... и ме няма...
Качвам се на пиадестала, където вчера беше момичето с протегнатите ръце... и заемам мястото й... сега аз ще бъда там... със студените, мъртвите очи...
Но ти идвай... идвай често, но не идвай сама... пий мляко с какао и си спомняй за мен... и всеки твой спомен ще дълбае в мрамора едно малко сърце... точно там... малкото сърце в ръката ми... точно там...
И бабите ще идват с внучетата си... децата ще галят ръцете ми... ще галят сърцето и ще се чудят... бабите ще цъкат с език и ще мислят, че някой вандал го е издълбал...
Но аз ще знам... аз ще помня... ти ще помниш... ще сънуваш понякога... как тогава... преди много, много нощи... съм имал сърце...

© Безнадеждно All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Нямам думи...това есе е нещо страхотно и наистина го почувствах.Продължавай да пишеш,защото имаш дарбата.БРАВО!!!
  • Просто нямам думи!Страхотно е и толкова тъжно.Наистина мноrо ми харесва.Поздравления и продължаваи все така!
Random works
: ??:??