Погледнах кучето: малко, черно и с лъскава козина. Стоеше неподвижно на задните си крака пред мъжа, който бе облечен в черни дрехи: високи ботуши, широк панталон, късо палто и шапка с периферия. До кучето имаше висока ваза, и тя черна и непрозрачна. Вляво от статуята (мое дясно, бях от другата страна на улицата), точно зад ъгъла, гологлав и по пуловер, възрастен мъж пееше. Заслушах се, пееше фалшиво, но все пак успях да разпозная песента на Бил Уитърс: “Lean on me”.

Погледнах отново статуята, по-точно втренчих поглед в лицето на седналия на малката пейка мъж. Лицето му беше грубовато и широко, имаше малки очи, голям нос и месести устни. Наоколо, по улицата, вървяха хора с маски. Маските скриваха техните усти и носове, виждаха се само очите. Очите на повечето бяха някак стъклени, прозрачни. Някои от хората се спираха пред статуята, и пускаха монети във вазата. Техните очи бяха различни. Повечето подминаваха, без дори да обърнат глава.

Дъждът валеше тихо, запалих цигара и се огледах. По пейките, в средата на улицата бяха насядали мъже, жени, тийнейджъри, и ядяха кой каквото си беше купил. Бъркаха с пластмасови вилици в тарелките, или вадеха нещо от хартиени торби. Чоу мейн, суши и обикновени хамбургери. Седяха, бъркаха и ядяха. Статуята не правеше впечатление на никого, пеещият старец – също. Дъждът валеше, а хората ядяха и си говореха.

Приближих се до статуята, пуснах монета и аз. Не зная защо, но си помислих, че статуята е жива. Погледнах кучето, не помръдна. Човекът също. Незнайно откъде, изскочи малко момиченце. Беше с руса коса, сплетена на две плитки, с коледна шапка на главата и розови ботушки. Детето клекна пред кучето, погали го, викайки с все сила:

— Мамо, мамо, искам кученце!

— Джени, баща ти ни чака вече половин час вън, под дъжда. Това кученце не е истинско – каза майката – Хайде да се прибираме, тати е целият мокър. Нали не искаш татко ти да се простуди?

Джени се разплака, хванах я за ръка, и тръгнахме към колата.

— Скъпи, да знаеш какъв пуловер съм ти харесала – онзи, за който ти говорех миналата седмица, помниш ли? Онзи от “Зара” – каза жена ми, докато гледаше в телефона си.
— Помня мила – казах, и се усмихнах. После погалих Джени по главичката – твоето кученце ще те чака под елхата на Коледа. Но само ако си послушна.

— Кученце, кученце, ще си имам кученце! – викаше радостна дъщеря ми, пляскаше с ръце и цопкаше в локвите докато вървяхме.

Човекът раздвижи бавно глава, но не ме погледна. Кожата му бе черна, лъщеше от плътния грим, с който бе покрита. Размърда рамене - бе широкоплещест, мускулите на раменете му раздвижиха мокрото палто. Вдигна бавно ръка, и докосна леко очите си. После отново застина неподвижен. Гледаше пред себе си, през хората, някъде отвъд шумната улица. Малко преди да го подминем, ми се стори, че се усмихна. Старецът пееше: “Everybody need somebody to lean on”. А дъждът продължаваше все така тихо да вали, и нямаше никакво намерение да спира поне до Коледа.