Носят се легенди за това тяло, изградено от руини. Толкова стар, но и толкова млад.  Очи, пълни с мъдрост, но същевременно толкова празни. Едно колебание между реалното и фантазията.
Искам да ти разкажа една история... Да, на теб, приятелко. Ти си истинската героиня тук, ти, безценна и уникална, ме поддържаш жив.

Преди толкова много животи и реалности, преди тези очи да се загубят в мрака, преди това сърце да спре да тупти, обича и чувства - имаше едно "камъче", малко и крехко, пълно с потенциал. Усетил полъха по кожата си, вдишал от живота, се беше родило едно момче. Не беше нито чудновато красиво, нито пък толкова интелигентно. Още от самото начало времето за него летеше неусетно. Така бързо бяха изпадали неговите първи седем листа от живота.
При първите си стъпки по училищния коридор, той си спомни името. Бяха го кръстили Синед. По принцип Синед беше стеснително и мълчаливо дете с очи, винаги вгледани в безкрайния небесен шир. Всяка секунда, всеки месец, при всяка стъпка от своя път той научаваше все повече и повече за необятната вселена. Така още седем глътки от живота му бяха изпити.

Порасна. Стана човек с чист разум и душа. Беше време да се сбогува със старите спомени и приятели и да поеме към ново приключение. Тепърва щеше да вкуси от чашата на живота.
 Мирисът на ново училище го караше да тръпне. На ново място, в нова класна стая, в ново училище. Синед си намери приятели и скоро всичко потече като по старому, но не съвсем. Още от първата си стъпка през вратата на стаята той беше уловил с крайчеца на окото си една светлинка. Всичките му сетива пощуряха, сърцето му затуптя. Нещо в него изригна, като че ли изгря нова звезда. Тя беше най-красивото нещо, което беше виждал. За един миг той полетя и за пръв път усети звездите толкова близо до себе си.

Първата седмица само я гледаше. Но след като събра кураж, отиде и я заговори. Казваше се Каери. Допаднаха си и започнаха да излизат. Седмица след седмица той все повече падаше в нейните прекрасни кафяви очи. Тя беше забавна, мила и винаги усмихната.

Година и половина след началото на връзката им, на рождения ден на Синед, щеше да се случи нещо специално. И двамата бяха решили да направят нощта незабравима. Всичко беше идеално. Нощта започна с вечеря на свещи. Гледаха се толкова влюбено. Щом часът удари десет, те се качиха в спалнята. Влязоха вътре, хванати за ръце, тръпнещи и очакващи бъдещето. Момчето хвана момичето за кръста и я целуна страстно. Започна да я гали по гърба и я събори на леглото. Чувстваха се толкова щастливи, вгледани един в друг, два свята се преплетоха в следващата целувка. Синед нежно я погали по бедрата. Тя усети чувство на лекота. Той повдигна Каери и бавно започна да сваля ципа на роклята ù. Все по-бавно и по-бавно. И двамата се чувстваха готови и страстни. Ципът се сваляше полека, докато...

Каери стоеше в прегръдката на Синед, напрегнато и леко скръстила крака. А той се беше вцепенил, неспособен дори да промълви. Ципът още не беше свален напълно. Двамата бяха замръзнали на място, неспособни да мръднат. Животът на това момче, течащо така бързо през цедката на живота, просто спря...

Следващият му спомен беше как се буди в една чужда стая. Един мъж го чакаше да се събуди и след като видя, че си е отворил очите, излезе бегом от стаята. Синед стана и се изправи на крака объркан и все още шокиран. След като се съвзе, започна да търси Каери, но я нямаше никъде. Внезапно в стаята влезе мъжът, придружен от двама стражи. Те носеха някакъв трон. Казаха му да седне. Момчето не се съпротивлява и с почуда седна. Със сигурност те щяха да го отведат до така търсените отговори.

Влязоха в огромна зала и поставиха трона в средата. Около него имаше кръг и на равни разстояния един от друг бяха застанали "хора". Също така имаше още от тези хора, насядали на местата за публиката. Всички бяха с качулки, така че лицата не им се виждаха.
Синед за пръв път през живота си реагира спонтанно и попита къде е и защо. Отговориха му, че се намира в залата за преобразяване, която бива използвана само за избрания. Това е бил той и затова са го довели тук. Но какво са щели да сторят? И този въпрос беше зададен спонтанно. Той е щял да заеме мястото на Смъртта. Синед беше потресен. Да не би да бяха казали "Смъртта". "Хората" като че ли знаеха какво ще попита и заговориха в хор. Всички, които е познавал досега, и дори момичето, нямало да помнят нищо за него. Сякаш не е съществувал. Тогава нещо го/ме прободе в сърцето. Без нея, без моите приятели аз бях почти нищо. Без нейната усмивка и нейните очи, в които да се нося, аз бях кух, какъвто и останах...
Бремето на Избрания беше да носи спомена за Каери завинаги в сърцето си, но вече нищо да не чувства, завинаги!

Моля всеки, който го е прочел, ако може да изрази мнение или да оцени. Благодаря!